Обичам да си представям съзнанието, като пространство и форми. Опитвам се да опиша това на героите си: като гори, крепости, затвори, самотни плажове, градини със странни цветя. Тук изобщо не съм оригинален и първият пример за подобно образно представяне на вътрешния ни цвят, при това в случая, който ще спомена, става въпрос и за описание на интелектуална техника, е в една от любимите ми книги: "Ханибал".
Томас Харис описва разсъдъка на главния си герой като огромен замък с много крила, пищни зали и безброй кулоари. Възприемал съм по сходен начин ума на всяка интелектуално и душевно богата натура. Себе си обикновено възприемам като гост, понякога канен, понякога не, понякога нахлул като призрак, понякога чакан като любим, в десетки различни такива дворове. И както се полага на гост, узнавам само онова, което стопанинът може и иска да ми покаже; и дори когато е безкрайно искрен и аз съм нещо като негов изповедник, пак разбирам твърде малко,защото трябва цял живот, за да опознаеш едно такова съзнание, а аз все пак съм чужд в него, все пак си имам своя път и не мога да прекарам тук до края на дните си. От замък на замък, от гости на гости, като че ли забравих или никога не съм се запитвал как изглежда моят вътрешен свят.
Себепознанието отваря много нови врати! Лека вечер!
ОтговорИзтриване