суббота, 13 октября 2012 г.

Добрината

Чувствах я по себе си да пълзи, да се изплъзва, да изтича и потъва в шахтите на канализациите. Безпринципна. Необяснима. Твърде късна за да бъде проявена. Приличаше на топло чувство. На желание за секс, но някак по-различно. На любов, каквато за някои хора може и да има.
Не можех да се обадя на нашите, не исках. 
Рано или късно щяха да научат. Да видя малката ми се искаше, но да ме забрави ще е по-добре. Хрумна ми да се предам в първото районно управление, но щеше да прозвучи като шега. Можеше да ме изхвърлят или затворят за нощ в отрезвителното. И да ме арестуват свободата ми нямаше да бъде ограничена. Вече не можеше да бъде ограничена. Чак смешно ми ставаше като разбирах, че едва сега я имам, а тя остава най-скъпото, но вече ми е ненужно. 

Според диагнозата няма да живея дълго. Всички изиграх. И закона. И враговете си. И себе си.
Облечен съм като суетна рок звезда. В яке от вълча кожа и обувки от крокодилска. А защо ми е да си отивам така след като гол съм дошъл на този свят. Тресе ме и през коженото яке и няма чий телефон да набера и от това да има някакъв смисъл. 
Бях на кино, почерпих едно дете със сладолед, влязох в църква, купих си от една денонощна аптека лекарства. Подскочих когато покрай мен профуча мотоциклет. Учудваща реакция. Трезво мислещ човек съм. Какво ми пука за няколко седмици повече или по-малко след като съм на тридесет и девет. Трябваше да съм приел безсъмнения факт. Аз съм мъртъв. Все още мърдам, но съм мъртъв. Следвам сянката си, а тя няма представа накъде отива и защо изобщо съм бил тук. Следвам я и буквално и преносно. Не ми се прибира в хотела. Прибера ли се, ще пия хапчетата и ще заспя. Може и да се изкуся да позвъня на жена си за да чуя малката, а е безсмислено. Възможно е само да създам неприятности на семейството си и нищо повече. Мъчи ме някакво желание и ще направя тази глупост да позвъня. Мъртъв съм, а мъртвите не звънят на жените си за да чуят дъщерите си. Малко ми остава. Твърде малко за да бъда родител. Малко ми остава за каквото и да е било. 
Мога да извадя пистолета и да взема още няколко душИ със себе си. Изкусително не достатъчно. Толкова излишно колкото скъпите ми дрехи. 
Останаха ми само те, но защо ли?
Всъщност имам и автобусен билет и платено скъпо бунгало до края на сезона. Няма да успея дори да си използвам което съм платил до край. То кое ли, използваме до край. Все остава ресто, все остава необяснено. 
Пред мен изникнаха група развеселени тийнейджъри. Искат ми огънче, дадох им цигарите си, а те да отпия от бутилката. Беше водка разредена с лимонада. Звънък момиче смях разби камъка в гърдите ми, почувствах как се пръска на парчета и те се изсипват около мен. Погледнах я. Изглеждаше по-голяма от останалите. Чернокоса, висока над метър и осемдесет, в черна вечерна рокля, а останалите бяха доста неглиже. Сигурно, тя, имаше празник. Очите й бяха топли и предизвикателни, макар вече не се смееше те продължаваха да се усмихват. Влюбих се. Прииска ми се да ида с тях, а после тя да дойде с мен в бунгалото и да остане до края на дните ми. Това би ги осмислило. Стори ми се, че не е неосъществимо. Ще си спомня с тъга за мен, но не и с лошо чувство. Няма да се промени смеха й, сигурен съм. Може да стане по-тих, но не й по-горчив. 
Те обаче продължиха пътя си, без да съм успял да взема решение. 
Продължих отново след сянката си. Не ми оставаше нищо друго освен да се прибера. Няма да звъня. Ще си мисля за красавицата със звънкият смях и големите очи. Не ми е липсвало никога женско внимание, но това момиче по особен начин ме впечатли. Ще размишлявам на въпроса с какво, ще си представям, че е дошла с мен в бунгалото, а хапчетата ще ме унесат и може би ще я сънувам. Като символ на неизпълненото от мен добро. 
Светлините на сателитните приемници над хотела вече се виждаха. Оставаха ми две улици. Нищо не свърших и този ден. Какво ли свърших за тридесет и девет години. 
Бягащият с китарата младеж изскочи от парка в ляво, подхлъзна се, направи смешен пирует. Едва не ме блъсна. Пиян ли беше, дрогиран или просто шемет. Разминахме се на сантиметри. Крачки след мен се препъна, за малко да падне, но успя да удари китарата. 
-Ще се утрепеш, бе! Внимавай…-измърморих му.
-Да е минавала група…-задъхано се опита да попита.
-Едни с бутилка, ли? Шест или седем. Не са много далече. Можеш и да не си чупиш краката. Струва ми се, че много не са се разбързали. Ще ги стигнеш.
-А видяхте ли, извинявайте, видяхте ли ги добре.-много беше развълнуван и сладък.-Имаше ли едно по-високо момиче?
-С черна вечерна рокля и се смее много сладко.
Изгледа ме на кръв. Разсмя ме и ме трогна.
-Гадже ли ти е?
-Ами, да…
-Да, бе!
-Ще ми стане…
Приближих се до него. Хванах го за яката и разпарцаленото джинсово сафари едва не се разкапа в ръцете ми.
-Виж се на кво приличаш. От кой контейнер си излязъл?
Опита се да ми каже нещо за суетата и за презрението си към външният блясък, но му казах да мълчи. Стресна се. Говорих му властно като на моите момчета. И като на всичките останали в затвора. 
-Не си живописен! Скапан си! И не можеш да излъжеш никого! Нямаш други дрехи, освен тези! Надявам се тя да оцени душата ти, но не я излагай! Не приличаш на хипар, а на клошар приличаш! Чуваш ли ме! Има празник нали…
Момчето плахо кимна.
-Нямаш какво да облечеш, нали? А я сваляш…
Щеше да се разплаче, аз също. За мен да имаше кой да стори това някога. Можеше и да не се стигне до тази нощ. Можеше да си възвърна вярата в хората и по-иначе да се отнеса към тях. Но нямаше такъв. И мен можеше да не ме има. И мен няма да ме има. И това е последният шанс да сторя нещо добро.
-Имаш ли една риза, дай една на ближният си…-цитирах и се засмях-Аз имам много парцали. Сега ти ще облечеш моите, а аз твоите колкото да се прибера. После ще ги хвърля в контейнера. 
Не ми повярва. Гледаше коженото яке които при всички случаи за него беше само мечта. Страх го беше. Нямам представа какво си мислеше. То и аз на негово място щях да се уплаша. 
-Един и същи ръст сме. Ще ти станат. 
-Това сериозно, ли?
-Как ти се струва? В Библията несериозни неща ли пише?
-Не го правите, за да спазите закон.
-Ами прав си. Донякъде. Кой знае за какво го правя. Но сега няма да го научим. Хайде да не се питаме. Дай, тук в храстите. Не се притеснявай, не съм хомосексуалист….По-бързо и ти, да ни арестуват заради непристойно поведение ли искаш. Как ще обясниш случката на мадамата?
-Видя ли, че ти стават!
-Ти, такова…-объркан беше. По улиците смъкват кожени якета, не ги слагат.
-Обувките стягат, ли? После ги продай. Скъпи са. Но тази вечер карай с тях. Те вече ме видяха. Като те попитат защо си с моите дрехи, ще кажеш, че си ме набил и си ми ги взел. 
-Ама аз…
-Те няма да ти повярват, но точно това е трика. Ще има да се питат, какво толкова криеш. Доколкото за момичето, тя изобщо няма да се заинтересува. Не я интересуват дрехите, но ще се зарадва, че изглеждаш добре. Защото го заслужаваш! Хайде чао. Омитай се. 
Благодаря ми пак и ме ядоса, но се разсмях. Махнахме си за довиждане.
Дано да ги видя прегърнати утре. 
Обърнах се за да го видя. Сви зад ъгъла.
Този път мотоциклета не ме стресна. Подмина ме, сви зад ъгъла където сви и момчето. Чуха се изстрели. Изкрещях и се втурнах.
Късно беше.
Момчето беше на решето. Бяха го сбъркали с мен. Още беше жив, но умираше.
-Не беше номер! Не беше…-крещях му.
Не знам дали ме разбираше, но вече му беше все едно.

хорър, трилър, социална драма

разкази с неочакван край

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email