Можеше и да не я забележа, снимката бе с тъй избледнели цветове, тъй вели, че едва се различаваше образа й и преливаше с пясъка на който изпусната лежеше.
Краищата й бяха обгорели. Беше палена и съзнателно гасена. Личеше. Все едно измъчвана. Довеждана до смърт, но оставяна жива. Насилникът се бе забавлявал, наслаждавал на болката й. Давал й да разбере, че краят й ще настъпи. Кога? Когато той реше, но самият все още не знае. Пъхал я е в джоба. Пътувал, живял. Пиел е лимонада и водка, ял е сладолед, пуканки и сандвичи. Дремел е във влака. Пушел е в таксито.
Отварял е прозорците на хотелска стая. Дочувал е от някое кафене дрезгавият и изпълнен със страст глас на Джо Кокър. Обменял е пари в чейндж-бюрото и е бързал да ги развали за да си купи кръстословици от вестникарската будка, преди да се качи в автобуса който да го отведе другаде. Връзвал е вечер край бара, разговор с някоя жена, може би с мен. Изчезвал е ненадейно, платил цялата сметка. Понякога го е мокрил дъжд. Сигурно често се е усмихвал. Нормален човек който се е занимавал с нещо изглеждащо на пръв поглед невинно, но всъщност беше изтънчен садизъм.
Защото за него снимката е изпитвала болка.
Огледах се за да го видя. Сама бях на плажа. Времето беше лошо. Студено. Облачно. Очакваше се всеки миг да завали.
Взирах се в снимката. Старинна сграда. Камъни, керпич и дървени подпори. Селска къща на някогашен големец. Архитектура от преди повече от век.
Едва се крепеше. Личеше. Снимката беше също стара, увековечила навярно последните дни преди сградата да рухне, но дори и да не е така. Дори да е оцеляла още известно време, изключено е да я има и до днес.
На колко години е снимката? Петнадесет? Двадесет? Тридесет? Повече…
Не можеше да се прецени.
Ясно беше, че сградата е рухнала. И за това реших да я търся.
Побъркано, нали? Голям оксиморон. Пълен абсурд. Агент съм по покупко-продажба на недвижими имоти. Имам успех и добро зрение, чувство за хумор и мравчици по гръбнака които ми казват кога нещо ще стане и кога не. Запълзят ли отдолу нагоре, сделката ще е успешна. Запълзят ли отгоре надолу пак ще стане, но ще иска чакане. Докато стигнат долу отпочинат и решат пак да се разходят нагоре. Няма ли ги никакви значи, по-добре е да се захващам с друга сделка, а тази да оставя.
Захващам се с друга, но тази която няма да стане не оставям. Защото не бива. Приемам я като обществено - полезен труд, понякога. А понякога като нещо излишно което трябва да се свърши, знак за солидарност към изгубените каузи и великите неудачници.
Мравките иначе не са ме лъгали. Някой ще ги нарече шесто чувство и търговски нюх, но те са си просто мравки. Шесто чувство и търговски нюх си имам и по брой на продадени парцели край морето съм в челната класация.
Сградата не би трябвало да съществува, но мравките пълзяха и нагоре и надолу и бяха десетки пъти повече, и червени, и с пламнали крака. Срещаха се и се завъртаха. Пътищата им се превръщаха във фуния, а тя плъзгаше връх по гърба ми и ме доведе до силна възбуда.
Къщата не ме интересуваше професионално. Беше планински терен, кой го знае къде, но не в моя територия. Поведението на насилника не можех да си обясня. От него се боях. Би ми се искало да съм по-далече от такъв човек, но как бих могла като не знае кой е и би могъл да е навсякъде. Дали не търсих него от страх да не го срещна?
Не! Нещо друго имаше. Къщата беше с женска душа. Не всички къщи имат. Повечето не. Убежище и приют са за душите, право на семейно огнище. Основно право на грижа. Тяло са и защита на тяло, но много малко имат собствени души. През петнадесет годишната си дейност съм видяла общо четири. И всички с мъжки души. По поръчка веднъж намерих и къща с призрак, но къща с женска душа не съм видяла.
Като разказвам подобни неща на колежките, все си мислят, че се шегувам и аз се правя, че се шегувам. Но има къщи с души. Вътрешно се надявах да видя къщата с женска душа. И ето видях я когато вече най-вероятно я няма.
Подтисната бях вечерта. Изключих всичките си телефони, опитах се да пиша стихове. Унесох се късно. Не спях, около мен прогаряха краищата на рамката ми, бавно пълзяха пламъците към мен, като мравки по гръб пълзяха. Приближаваха се, а аз знаех, че ще е болезнено стигнат ли до мен, но не се боях от неизбежното. Дори в известна степен го желаех. Защото рамката ми ме задушаваше.
На другият ден сърфирах из интернет. Говорих по телефона с дузина архитекти и неколцина историци. Рових се из библиотеката. Разпитвах стари и печени колеги които са играли и из планините. Хванах се за главата. Изпих около петнадесет кафета. Нанесох върху картата сто и седемнадесет кръгчета.
Казах на колежките да се оправят, тръгвам на сватбено пътешествие. Изляха се чаши кафе, падна телефон, обърна се стол. После усетиха, че е шега, но наполовина и ще трябва наистина да се потрудят и вместо мен.
И тръгнах. Отдалечавайки се от морето се гмурнах в него. Преживяванията ми се разливаха като акварел, преливаха се едно в друго като съновидения, разтваряха се в други нива на мислене. Потъвах в тях, дълбоко. И забравях какво е на повърхността на моят действителен живот.
В едно от селата се опитаха да решат имотен спор с брадви. Застанах между брадатите мъже и остриетата. Не ми беше работа, но проклетите мравки. След около час селяните стояха пред документите които им бях подготвила на магия и се извиняваха един друг и още малко един друг да си отстъпят своята част. Ако бях Сократ щях да съм доволна от този резултат, но аз съм агент по недвижими имоти. Взех си процента.
В друго симпатичен столетник ми посвети „Сонатата на седемте езера” изпълнена на кавал. Ако нямах мисия щях да се омъжа за него, да гледаме кози и всяка вечер да ми свири. Веднъж едва не ме простреляха бракониери, а веднъж видях рис, въпреки, че са твърди, че по наши територии са изчезнали преди повече от сто години.
По-дългата част от пътуването, обаче мина без приключения. Почти по един и същ начин бях посрещана и прекарвах по селата. От кръчмата, в дома на големеца който трябваше да знае всичко. През църквата и отново на път към следващото.
Написах си имената на седемстотин билки Научих се да доя крава и да цепя дърва и направих над четири хиляди снимки.
Къщи подобни на търсената имаше. Крепящи се на силата на въображението на предците ни, почти рухнали, реставрирани или направо обезобразени от кича на новите си стопани. Видях и истински шедьовър на безвкусицата. На дървена къща прозорци от масивна алуминиева дограма и външна ролетна щора с телефонно номерче.
Как да не му позвъниш в три без двадесет.
Видях и три пълни двойници на къщата от снимката, но нито една нямаше душа.
Накрая я открих престанала да я търся. Излязох да правя нощни снимки. Луната беше пълна. Пейзажа красив. Наблизо имаше езера.
Изгубих се и намерих това което търся. Стори ми се далеч от което и да е било село. На едно от възвишенията. Първо почувствах душата. После видях и къщата.
А когато влязох лютият дим просълзи очите ми.
Втурнах се в кухнята. Чергата гореше. Грабнах кофа, напълних я с вода и я лиснах върху пламъците…
„За това краищата на снимката са били прегорели.”
Дръпнах щепсела на забравеният котлон който е подпалил кърпата за ръце до него.
„Електричество?! Значи не е чак толкова далече от цивилизацията, още по-малко призрачна…”
Светнах лампата. Само черджето беше изгоряло и то не цялото. Но наблизо имаше котлон с газова бутилка. По-голямата част от къщата е от дърво. Малко е трябвало. Много малко.
Преди да изляза забелязах тефтерчето от изкуствена кожа, въргаляше се на пода. Краищата му бяха разтопени. Пъхнах го небрежно в джоба.
„Изпуснала го е.”
Вече не се и съмнявах, че в къщата живее стара жена. Не мравките, а шестото чувство и търговската ми интуиция го подсказваха. Спеше спокойно. Не исках да я събуждам. Пълната луна озаряваше стаята. Лицето й сияеше. Приличаше на лице на светица. Изглеждаше щастлива, даже се усмихваше на сън. На нощното шкафче до нея в стъклена рамка се усмихваше къдраво русокосо момиче на седем осем. На гърба на рамката пишеше:
„Обичам те, бабо…”
Съобразих веднага, че е правнуче. Жената в леглото беше много стара.
Заприлича ми на някоя. Замислих се. Не, не я познавам. Щях да се сетя.
На другият ден си взех сбогом с планините. Катурнах една сълза, засмях се каква съм аз сантиментална. Пих бира и ми се приспа. Когато се събудих автобуса ме беше завел далеч. Чак тогава си спомних за тефтерчето което пъхнах в джоба.
Дано не й съм взела нещо важно, че не ми се връща.
Не беше тефтерче, а само подвързията му. И в нея снимки.
Мои детски снимки! Които имах само аз. И мои младежки снимки! На които държах само аз.
И накрая, няколко от снимките които бях направила сега и още не бях разпечатала.
Сега познах. Старицата в леглото бях аз.
С това пътуване бях спасила себе си.
Спасих старостта си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар