Фабрика за кукли

Когато я взехме беше три килограма и осемстотин грама, дори изключена се самоактивираше нощем. Плачеше и дъщеря ми или аз трябваше да й сменяме пелените и да я люшкаме. Огладнееше ли, малката само трябваше да я притисне в гърдите си и да се държи все едно, че я кърми и куклата спираше да плаче. След месеци пълзеше от ъгъл до ъгъл из стаята. Опитваше се да се изправи на крака, издавайки нечленоразделни звуци. Падаше или се хилеше или се разплакваше. По мимиките й се разбираше, че има предпочитания към една или друга бебешка каша, към един или друг човек. Обичаше да я люлея и да заспива в ръцете ми. Дишаше и имаше пулс.

Напишкваше се като всяко дете и растеше като всяко нормално дете.
Беше прототип от моята фабрика за кукли.
Очаквах препятствия от институтите и обществеността, до вземане на разрешения за масовото им производство, но менажерите ми, служителите ми от връзки с обществеността и партньорите ми от рекламата, явно си свършиха добре работата. 
С нетърпение се очакваше да се открие продажбата на куклите.
Имаше обаче технически проблеми. Куклите растяха прекалено бързо. Достигаха за месеци възрастта отговаряща на три години. На която трябваше да бъдат дезактивирани. Преценили го бяхме съвместно с екип от психолози, социолози и педагози. Налагаше се, за да не задълбочи привързаността на детето към себе си. Освен това още научно не бяхме подготвени да създадем изкуствени личности, за да си позволим и производството на кукла достигаща възрастта на която характера има по-дълбоки прояви. 
Бяхме предвидили куклата достигне ли три да заспи и повече да не се събуди. Не умираше като истинско дете, не изгниваше плътта, а имитацията на живата плът изчезваше. Кожата губеше пластичност, втвърдяваше се, ставаше гладка и хладна, заприличваше на обикновена, най-евтина пластмасова кукла. Лицето губеше израз, очите блясък, миглите ставаха обикновени найлонови нишки. Ароматът от косите изчезваше и личеше, че са изкуствени. 
Куклата оставаше като кукла. При това по-красива от всички останали правени до този момент, но показваше на детето, че всичко е било игра, че никога тя не е било живо същество или истински приятел, но е открила какво значат те.
Щяха да са полезни във възпитанието на бъдещите родители у подрастващите.
Идеята ме водеше, и в последните месеци живях в проекта. Забравих, че аз самият съм самотен баща и имам истинска дъщеря, а не кукла.
Забавянето натовари допълнително бюджета. Имаше опасност проекта да пропадне, но не можех да пусна на пазара кукли които само след месец и половина стават на три, на другият ден се превръщат в съвсем обикновени кукли, а са стрували половингодишен среден доход. 
Ангажирах момичета да гледат малката ми кукла. Плащах им добре, заслужаваха го, но ми се стори, че дъщеря ми расте твърде бързо. Като сгрешените кукли.
-Нямам друга жена в живота си, мило…-рекох й една вечер, стиснал дланите й в своите-Само ти си ми и ти понасяш с мен тежкият момент. Ако нещата не тръгнат, вече с теб няма да сме богати. Бедни ще сме. Много бедни. Но успея ли, а туй е много вероятно, с твоя подкрепа съм го постигнал и всичко ще имаш от мен.
-Искам първата кукла!
Засмях се и я целунах.
-Тя е твоя. Предварително беше замислено. 
Усмихна се и ме прегърна.
-Чакам я с нетърпение, тате…
Изпитах объркано усещане, че това някога съм го преживявал. Само след минути се досетих. Така ме прегърна майка й някога, когато чакахме нея.
„Чакам я, чакам я с нетърпение…тате!”-завърши с шеговитото обръщение, защото не можеше да си представи, че ще бъда баща, тъй като аз самият съм бил все още дете.
Задавих се от болка. Изживявах го отново. А след болката ме изпълни нечовешко озарение и сила. Организирах се по-добре от всякога, а чувството ми зарази и останалите в екипа. Всички давахме всичко от себе си и очаквахме децата си.
И ето прототипът беше в къщи. 
Снимах дъщеря си в рекламен клип с мото: „Най-младата майка!”
Седмица преди куклата ни да отпразнува първият си рожден ден, първата серия нейни сестри излезе на пазара и не достигна. Наричаха ги: „най-невинният член от семейството”, „какво е да имате млади внуче”, „любовта която сте нямали като дете”, „милата електроника”и още, и още, и още….
Момчетата от рекламата добре си бяха свършили работата и бързо излизах от дефицита. 
Втората серия беше не по-малко успешна. Преди третата имаше саботаж срещу завода. Млад фанатик поставил седем взривни механизма, едва не разруши всичко, но имахме късмет, че не знае слабите места на сградата. Пораженията ни забавиха за месеци. 
По-опасен взрив предизвика в общественото мнение с призива, че това са рожби на разума и на дявола, щом не са сътворени от Господа, по негов образ и подобие. Чудовища са! Гавра с естеството и природата. С промисъла. 
Наложи се лично да се срещам с него и да му обяснявам технически параметри и задачи. Отношенията ни бяха следени зорко от медиите и когато убедих момчето, че не сме имали намерение, нито сме създали нов Франкенщайн, а една играчка, загубите от действията му се превърнаха в ползи.
Говорихме с часове. Между философските му и религиозни възгледи разказваше много отегчителни подробности от ежедневието си.
Превърнах му се в изповедник на който казваше всичко, но не бих успял нито да го изтърпя нито да го спечеля, ако не виждаха очите ми как малката и още по-малката, растат.
Изпълваха ме с вдъхновение. Чувствах се и родител на две деца и млад баща и дядо. Понякога в прилив на възторг и като дядо на цялото човечество, но преди да е помрачила разума ми мегаломанията, намирах достатъчно чувство за хумор да се надсмея над себе си. Съвсем обикновен човек си бях, само много щастлив с двете си щерки. Едната плод на любовта ми, другата плод на труда ми.
И имаше мъдрост и хармония, че рожбата на труда ми, става рожба на рожбата на любовта ми. И расте и се развива като нейна.
Разказвах тези неща на младежа и той много неща ми разказваше, а бях много, много щастлив.
Най-малката вече произнасяше много думи, имаше си много измислени свои, опитваше се да върже сложни изречения, обикновено ни разсмиваше. Докато дойде вечерта в която с равният глас на оператора, изрече сухите изречения програмирани в паметта й:
-Срокът на моята годност изтича утре на двадесет и шести нула шести….в нула четири часа и петнадесет минути. Благодарим ви, че използвахте нашите услуги, ако желаете да продължите, поръчайте си следваща кукла на…..В нула четири часа и петнадесет минути ще бъда дезактивирана.”
Малката стоя цяла нощ до леглото й. Не можах да мигна и аз.
Видях как лицето на куклата стана пластмаса. Тялото й се скова не като мъртво, а като неживяло. Косите й придобиха изкуствен блясък. Очите й стъклено отразиха светлината…
Очаквах дъщеря ми да се разплаче, но вместо това с ужас забелязах и върху нейното лице мъртвата гримаса на куклата.
Прегърнах я. Прегърна ме, а после без емоция в гласа изрече:
-Тати, нали ще ми донесеш нова.
-Да.-без емоция в гласа я излъгах.
Между излишните неща които младежът ми разказа, описа и подготовката на взривните механизми. Направих ги за няколко часа и на другата нощ ги поставих.
За разлика от него, аз знаех къде.