неделя, 7 октомври 2012 г.

Село без комини

От някъде я познавах, пърхаше в паметта ми, гъделичкаше нещо дълбоко в нея, в началото ми се стори приятно, но постепенно стана болезнено. Не можех да се съсредоточа изобщо над стиховете й. Все образът й от снимката виждах пред себе си. Разсейваше ме. Губех впечатление за това което четях. Отнасяше ме назад и не толкова назад в миналото, разчопляше стари и не зараснали рани, въпроси на които съм се отказал да търся отговори, други за които съм забравил, че все още търся отговори, сенки от тежки впечатления, някогашни страхове. Замирисваше ми на пепелници и кръчми, плесен от студентски общежития, на бензиностанции и гари, заиграваха видения. Зазвъняваха стари хитове…

Трябваше да се чувствам приятно, но нещо ме гризеше. Обръщаше вътрешностите ми.
Да не, би…
Май, да! Опитах се да си спомня. Прималя ми. Не чертите на онази жена, а тези на мама, изплаваха.
Месеци след това гладувахме за да възстановим парите. Тя повръщаше, но не си купуваше лекарства. Когато аз се разболях, продаде телевизора на едни цигани за да ми купи антибиотик. Обвиняваше се постоянно и плачеше, че е толкова наивна. Понякога си го изкарваше на мен. Избухваше за най-дребното. Мислех, че никога няма да забравя лицето на онази жена, но ето, не го помнех. 
Не бях сигурен дали е на снимката.
Тогава майка продаваше вестници. Онази се представи за счетоводителка от фирмата. Беше толкова убедителна, че и аз не се усъмних. Обясни, че тече проверка по всички пунктове и при нея трябва да се отчетат парите, не при момчето което зареждаше и обикновено ни отчиташе.
Черпи ме цигара. Прати ме да й купя кафе докато оправят с майка проверката. 
Евтин трик, но беше толкова устата и така добре запозната със системата ни, че не ни и мина през ума, че може да е мошеничка. 
В тази седмица мама беше направила по-висок оборот от всякога. Дори си правеше сметки да изпълни някой друг каприз, за да го отпразнуваме, че да върви и за по-нататък. 
Такъв оборот, никога повече не направи. Отчете й го целият. 
Разтреперих се от гняв и безсилие. Какво можех да направя сега. Да не гласувам за стиховете й, ли? Да замеря с творбите и кошчето? Да й напиша най-смазваща рецензия? Или напротив? Да направя всичко възможно да спечели конкурса, да я накарам да повярва, че е голяма поетеса. И суетата да я убие. Или завистливите. 
Осъзнах, че не може да е същата от снимката. Онази тогава изглеждаше на тази възраст, а случката е отпреди осемнадесет години…
Какво ме вълнува коя е? Трябва да оценя стиховете й. Но не можех…
Ще си спомня, ще си спомня. Малко да се успокоя и ще си спомня.
Станах, запалих цигара и с нервна крачка започнах да меря кабинета. 
Опитвах се да я различа измежду жените – видения. Ефимерните като синият дим на цигарите, гласовете на които бяха като вкусът на мастиката която пиехме, които се оказваха или прекалено възрастни, или прекалено млади, които все разбирах, че са омъжени или знаех предварително, че са. Тъжните като разговорите ни за красотата. Ненадейно идващите, неизбежно тръгващите. 
Кратък танц, съновидение, никаква болка, освен неизбежната след тежките препивания. 
Сякаш не бяха много които се явяваха и заминаваха, а една която за разнообразие менеше лицата си и имаше различни житейски позиции, но винаги обичаше Киркегор, Артур Рембо, твърдият рок и най-ранният влак…
Не беше тя. Не беше никоя от тях. Би ми се искало, но не…
Направих пак опит да и прочета стихотворенията. Отново неуспешен. 
Тази носеше неприятен спомен. 
От някое учреждение. Или от психиатрията…
Влязох доброволно. Пиех много. Нямам кой знае колко неприятни спомени. Но понякога ме заключваха точно когато приятелката или майка идваха на свиждане и трябваше да ми подават сандвичите и цигарите през решетката и докато ги поема вече бяха грабнати от останалите в отделението. Затваряли са ме в остро, при разбеснели се и тежки случаи. Името ми се е появявало в рапорта срещу нарушение което не съм извършил. Някои сестри вършеха своеволия. Не можеха да понасят пациент който е по-нормален от тях. Или ревнуваха за флиртовете ми с по-приятни техни колежки.
Ако е някоя от тях нямам шансове да си припомня. Бе отдавна, за кратко и през цялото време бях тъпкан с медикаменти от които живота бе приятен, мързелив и размазан като стар кинескоп. Като сън ми е всичко. Но струва ми се…
Не, не е!
Има твърде чувствителни черти. Не може да упражнява тази професия повече от две седмици без да попадне сред пациентките си. Чувствителни, а и издават липса на сигурност, ранимост, крехко равновесие. 
Като плахо животинче е, като рисунка в буквар. Едно голямо дете е. Търси женственост в поезията, не че не я притежава. Има я в излишък даже, но не е убедена. Ако я познавам от психиатрията, сигурно е била някоя от пациентките в женско. Бяха като разгонени котки, но мъжете заради лекарствата не ставахме за нищо. 
Засмях се на спомена. Не беше толкова неприятно. 
Но не я познавах от там. 
Като, че ли е изписана със страшни въпросителни. Страхува се от нещо, но го предизвиква. Желае и се отдръпва. Знае слабостта си, а иска да намери сила. Пред прага е на нещо които други понасят, а тя не може, но иска…
Тези черти…
Припомних си. Почти до края на трети клас учехме заедно. 
В онзи час по рисуване темата беше свободна и всички рисувахме супер-герои.
Само тя зима и село…
Изглежда това привлече вниманието на учителката. Спря се до нея и цъкна с език. Мисля, че в първият момент й хареса индивидуалността на момичето. 
-А защо няма пушек? – беше млада жена, като наша какичка я чувствахме, обичаше да се държи закачливо – Явно на хората ще им е доста студено…О, то изобщо и комини няма…
-Ами то…
-Ще ги заболят сливиците. 
Засмяхме се всички. 
-Ще премръзнат горките.-продължаваше да се шегува.
-Няма да замръзнат.
-Как така?
-Те се обичат и любовта ги топли.
Бяхме трети клас. И до днес си мисля, че е чула от някъде тези думички. Не може да са й хрумнали. Помня изражението на учителката. В първият момент зяпна учудено, но явно не беше жена която обичаше да я поставят на място.
-Какво каза, че ги топли?
-Любовта ги топли.
-Ха-ха. Вижте я госпожата….
Закикотихме се.
-Че то, печката като не е разпалена и любовта замръзва. 
Стана голяма врява. Толкова не сме се смели и на комедия. 
От този ден нататък беше обект на всеобщи шеги.
-Вие в комуна ли живеете?
-Татко ти не плаща ли парно?
-Ела да ме стоплиш с любов.
-Печката като не е разпалена и любовта замръзва.
Когато чина й остана празен почувствах, че стаята не е толкова топла. Не смеех да попитам някого дали не чувства същото. Знаех какво ще се случи. Веднага щях да запълня вакантното място на шут на класа. 
Почти ми се изплъзваше от устата, но се възпирах. Не набрах достатъчно кураж. 
Не посмях.
Постъпихме жестоко.
И получих един много важен житейски урок. 
И сега я мразих. 
Мразих я, че ме направи мъдър толкова рано. И никога, в нито една ситуация не проявих куража да бъда различен.
За да не ми се смеят. 
Хубави бяха стихотворенията й. Но не достатъчно. Отхвърлих ги, а като рецензия написах:
„Любовта не е достатъчно. Няма село без комини.”

социална драма

1 коментар:

Follow by Email