Безуихят

В първият миг не повярвах на очите си, шокиран бях след малко, после отвратен, след туй ми беше все едно, след туй забавно. Опитвах се да си спомня, чел ли бях за подобна аномалия. Колкото и да ровех в паметта си, не намерих подобен прецедент. 
Иначе стопаджията имаше изразителни и пъстри очи – диви пролети в захлас, шеметни палитри, панаири с шарено виенско колело, много цветове, много любопитни и преждевременно мъдри. Имаше и бенка на слепоочието и старомодна игла на ревера на черното си сако. Очевидно нямаше виждания за мода, нямаше и вежди и коса, но чудното беше, че нямаше уши. Ни миди, ни отвори. 

Мястото където трябваше да се намират бе леко вдлъбнато, но личеше, че е покрито с кост. Да беше извънземно, не беше. Личеше в погледа му разбиране за този свят. Страшно изразителен поглед. Да беше жена щях да се влюбя. Тъкмо няма да ходи на фризьор, да си скубе веждите и да иска обици. А и на жените не им трябват уши, и без друго не чуват, но поне да не слухтят. Не смея да се и изхрача шумно в банята защото моята ще ми се скара, може да й отвърна, тя да не понесе и шегата да стигне до сериозните неща които има да си казваме, но премълчаваме. Не са никак малко. Никак. Напоследък даже станаха повече. И изобщо толкова неща имам да премълчавам, само защото има уши. 
Поне да имаше очите на стопаджията. Нейните не говорят, от години не говорят. Сигурно, защото и аз мълча. Но какво да кажа? Защо изобщо да го кажа? Че знам повече отколкото трябва, ли…
Пръстите ми на волана побеляха. Толкова здраво го стисках. Бях свил и устни. Почти ги бях прехапал. Но защо…
Пътувам с безух. Тъкмо ми падна.
-Знаеш ли, че в древна Спарта, такива като теб са ги изхвърляли още при раждане от висока скала. Спартанците са били корав народ…Ти си урод…Какво поколение, ще създадеш. Или нямаш и други части от тялото. Трябва да те кастрират. Някога в Америка са го правили с престъпниците. Мъдри политически решения. Така трябва. Защо не си сложил шапка или перука? Знаеш ли, че си отвратителен. Или какво, на извънземен ли се правиш? На различен? Не, пич. Различните не са за този свят. Махай на стоп за летящи чинии, не за коли. Вече и по цирковете не ги търсят такива като теб. Най-много някой извратеняк да те оправи отзад, че не му се е случвало да чука урод. Какво, гордеем се, че сме уроди, ли? Можеш кърпа да сложиш. Като пират. Напоследък са модни, като голите глави. На никой няма да му направи впечатление тогава, че си урод и няма да му се обръщат вътрешностите…
Защо ги говорих тези работи на момчето. Аз ли му ги казвах? Не ми е изобщо в стила. Все едно не бях аз. Все едно друг. Някой от непоносимите ми, тези които ме отвращават, а търпя…
-Гаден си в главата, честно. Приличаш на боксова круша. Иде ми на човек да те прасне. Боксова круша с очи което я прави още по-противна. Защо го правиш? Парадираш. Струва ти се, че си интересен. Или протестираш срещу някого и нещо си. Че това е тъпо. На кой му пука, че един млад идиот с косопад се разхожда без уши по магистралите. Знаеш ли, какво? Ако бях с дъщерята, тя е само на пет, та ако се беше появил пред нея в този вид, преди да те изхвърля в банкета щях да те смачкам от шамари. Ще стреснеш някое дете, изрод такъв. Не се ли виждаш на какво приличаш!
Опротивях си сам от думите, но пък ми беше лесна жертва. Тъкмо ми падна. За това му се гневях, че е беззащитен, а не че е без уши. Откритието ми ме развесели за кратко. После ми стана тежко. Безпричинният ми гняв към него беше отминал, но черна тъга обзе мястото му.
-Да не е някакъв нов вид мода? Скъп каприз, който да си призная честно си заслужава. Оперативно отстраняване на ушите…Ако има нещо такова ще започна да си спестявам пари. Чувам повече отколкото мога да понеса, а допълнително ме измъчва, че се мъчат да шептят около мен тъй да не чуя, какво се говори. Но пак дочувам. Гадна работа…
Загорча ми, тъй остро, че чак ме заболя. 
-Жена ми много ме обича. Страшно ме обича. Знае, че съм амбициозно копеле и съм влюбен в своите проекти. Страда като гледа колко се уморявам, поема от умората ми, крепи ме. Освен това преспала с едно мекотело, мръсно, перверзно копеле от което завися. Право си е помислила, че отхвърлянето на проектите ми, щеше да ме съсипе. Само, че разбрах. Но трябва да изглеждам щастлив, че съм успял. Иначе ще разбере, че съм разбрал. Гадна работа, нали? Понякога се отвращавам от нея, а не бива. Не бива…
Изсмях се. 
-А тя не знае, че знам. Мисли ме за лекомислен. Дразни се понякога, че изглеждам тъй щастлив, без да знам, че тя е извършила жертва. Избухва за най-дребното. После плаче и ми иска прошка. Казва, че е виновна. А аз чувствам вина, че не й откривам, че знам всичко. Нямам кураж, а и ще трябва да излъжа. Не мога да й кажа, че съм отвратен от постъпката й, че не я одобрявам, че не съм я искал. Нека си мисли, че го е направила. Нека си мисли, че дължа усмивката си на нея. Нека ме мрази за това, а не че съм неблагодарник. Гадна история, казвам ти. 
Замай ми се свят. Едва овладях волана. 
-Ще минат години, ще го забравя. Тя също. Глупаво се държах. Тя също. Сега просто трябва да го изживея. И да продължа да се правя, че нямам уши. И не само заради нея. Чувам отвратителни работи зад гърба си. Научавам, че съм правил злоупотреби, че съм си падал по малки момичета, че вземам наркотици, търгувам с тях. Чувам също, че тези неща са изричани от мои приятели. А аз не мога да си позволя да ги изгубя. Поне те нека още си мислят, че са ми приятели. И мълча, дори пред себе си мълча. Не искам да се чувам. 
Една кола пред мен, рязко спря. Забих спирачки, но едва не се ударихме. Подминах, а шофьорът й ме изпсува.
-И това се направих, че не чух. Знаеш ли, ти имаш талант. Ако използваш недъга си, можеш да постигнеш много с него. Навсякъде търсят такива като мен, но ще се доверят на такива като теб. При теб е ясно, че нямаш уши, а на мен се налагат усилия да ги скрия…
Разгневих се на себе си, че говорих глупости.
-Сега ще спра да се съжалявам и ще ти кажа което трябва. Казах ти го и в началото, но пак. Не изпъквай. Скрий разликата ти. Да, тя може да е талант погледнат от някои страни, но по-лесно е да се приеме като уродливост. Не се показвай такъв какъвто те е създала природата. Изглеждай такъв какъвто искат да изглеждаш. Пак си нямай уши. Те и без друго не ти трябват. Но нека никой не го разбере. Иначе…Иначе ще те накарат да ги чуеш. И дори ще чуеш много повече отколкото са пожелали да чуеш. Купи си от онези кърпи. Ще ти го напиша после…
Влизахме в града.
-Аз съм дотук.-рече ми момчето.
На повярвах на ушите си.
Механично спрях колата. Преди да излезе се усмихна:
-Извинявайте, много мълчалив съм. Но ми беше много приятно. Благодаря за лекцията. И за съвета. Ще си купя кърпа….


хумористична фантастика