събота, 13 октомври 2012 г.

Принтер

Като деца бяхме неразделни. Все си го показваше на ляво и надясно. Вървим си лятно време из парка, гледа две баби да лижат сладолед. Вади си го и го насочва като оръжие. Бабите хвърлят сладоледите и ни погват с ругатни и проклятия, а ние с кикот сме се оттеглили на безопасно разстояние. Вадеше си го и във входа на блока и на светофара и в училището и почти до края на първи клас. Що шамари и пръчки е изял от баща си само той си знае. Колко пъти са му късали ушите учители и други възрастни успели да ги докопат, сигурно не бе броил. Обясняваше му се, че ексхибиционизма е углавно престъпление, а той подигравателно забелязваше, че това е
според много остроумни закони. Че малко изперкваше, изперкваше. Техните бяха едни отнесени интелектуалци. На всички беше ясно, че майка му се дрогира, макар тя се правеше на голямата матрона, под чието достойнство е да разговаря със съседи, други родители, че и повечето от учителите. Той много не я обичаше и на няколко пъти и пред нея си го е вадил, а тя подгони го. Пипне го за врата, та бой, бой, бой, чак се задъхваше, а той се кискаше ли кискаше. Докато тя уморена го пуснеше, седнеше и се разплакваше. Тогава я прегръщаше и започваше да я успокоява, че няма да прави повече така, че съжалява и куп други неща на които не си ги мислеше. Дали му вярваше, не знам. Сигурно освен него и тежеше и нещо друго. Остана си затворена и странна и след като той заприлича малко на човек. Спря да прави дежурната си глупост по средата на втори клас. Веднъж разплака една учителка. И не беше с беля. Като най-добър негов приятел знаех за стиховете му, други деца също знаеха, но тази учителка едва ли. Той беше иначе едно от най-умните деца, но за обществото той си оставаше кретена с непристойно поведени, а не изключителният интелект който на осем беше прочел повече отколкото родителите на по-голямата част от останалите, омагьосваше започне ли да разказва приказки и пиратски истории, а си ги мислеше сам, знаеше монолога на Хамлет, а от него научих, аз, че и много други от класа кой изобщо е Шекспир, че и Омир и Киплинг. Знаех и, че по-големи ученички проявяват интерес не заради онази му работа, а защото им пишеше любовните писма, но той отричаше и твърдеше, че е точно обратното. Както и да е, онази учителка явно не е знаела за литературните му способности. Първо го хвана за ухото, помисли си, че не внимава, а после като прочете, разтреперя се, извини се и отиде отвън да подсмърча. Талант си беше и ги пишеше едни, дето не бяха за възрастта ни. Помня едно:
„Говоря с всяка клонка и тревичка,
художник съм без четка,
аз съм дух…”
Нищо особено, но написано от осем годишно дете, не е нищо особено. От тогава ми се закачи в съзнанието и с годините съм го тълкувал различно. Разбирал, не разбирал, смятал за гениално и глупаво. Едно е ясно, идеха му някъде от горе. Умен беше, но не чак толкова, че да напише подобно нещо. А и тук знанията не помагат. Трябва и житейски опит какъвто на онези години нямаше. 
Когато онази учителка го разнесе на ляво и надясно взе да си го крие. Себе си искаше да скрие даже. Безсрамникът с антиобществените прояви сега се държеше като най-срамежливото хлапе. Новото положение му бе трудно, но посвикна с него. Не се хилеше грозно и не пускаше пиперливи и загубени шеги. Помолиха ли го да разкаже от неговите приказки или рецитира, в началото беше меланхоличен, а после очите му пламваха и все едно дух го обземаше. Изменяше му се гласа, правеше енергични нетипични за него жестове и изглеждаше по-висок и по-едър. В четвърти клас започна книгата която я писа някъде до двадесетата си година. Четеше ми пасажи. Късаше листа и изменяше. Всяка следваща година казваше, че онова от предишното е детска. В началото започна като фентъзи. Накрая звучеше почти реалистично и страшно затрогваше. Мислех си, че ще я издаде, но това не се случи. Не се случи и с останалите. Тази продал на една наперена медийна звезда за няколко бири. Другите затрил от местене на квартира в квартира. Доста време не го бях виждал, а когато го срещнах бяхме на двадесет и шест. Не приличаше на толкова. Не приличаше изобщо на човек. Беше се пропил, говореше глупости, а между пиянските си глупости изказваше едни ужасяващо трезви оценки. Тръпки ме побиваха като го слушах. Не мога да кажа, че е нямал шансове, че е нямал късмет. Обърквам се. Умираше и там е работата, че не ми беше жал, а все още го чувствах в известна степен като мой брат. Да му помогна нещо немислимо. Разбрах, че се е събуждал с бутилката фалшива водка до себе си. Далеч ми е дейността от литературата, а и той сам си каза, че не може вече да пише. На всичкото отгоре ми се струваше, че е намразил цял свят и да си призная, макар не беше прав, разбирах го. Дадох му някакви пари, но не се почувствах никак добре. Знаех, че ще ги изпие, а и за колко щяха да му стигнат. Изпрати ме до гарата когато си тръгвах. Жълт, слаб, смазан от всякъде. Ясно ми беше, че го виждам за последно.
-Така и не се научи да си го вадиш където, когато и както трябва. 
Рекох му и го целунах като Юда.

* * *
След седем години го видях ухилен, напълнял, започнал да оплешивява. Циничен както никога, но толкова фин, че не можех да разбереш как те иронизира. Вадил си го по-често от всякога. От любовните му истории някой друг, не той, можел да напише повече романи от Жорж Сименон. Лъжеше, усещаше се. Но поне изглеждаше свеж и почти интересен. Но най-важно жив. Добре облечен, със златна гривничка на ръката, много авторитетна лой по себе си, вече не пиеше фалшива водка, а бърбън. Работил усилено, плащали му добре. Призна си, че е сам, но харесвал едно скромно момиче което също го харесвало и работите вървели към задомяване. Когато ми разказа обаче какво работи помислих, че пак е една от несполучливите му шеги. Но се оказа истина. Невероятна истина. Работеше като принтер. 
Сега, трудно ми е да изразя чувства и отношения. И не искам да ги изразя. „Не съди за да не бъдеш, съден”, а и в крайна сметка приятелят ми беше жив. Макар да работеше като принтер или именно поради това.
Собственикът му беше играч и мистификатор. Имаше поданства и фирми из целият свят. Разследван за неплатени данъци, финансови пирамиди, връзки с подземният свят, пране на пари и какво ли още не. Публична тайна бяха порочните му взаимоотношения с хора от високите етажи на властта. Една вечер при надприказване със свои дружки за благосъстояние, за това кой за каква лична потребност, просто ей тъй за собствено удоволствие пръснал повече пари му хрумнал принтера. Казал, че има истински жив принтер. При това писател. На другият ден послухтял насам натам за изпаднал човек на перото и го намерил. 
Стоях няколко часа в офиса и гледах с очите си как моят приятел стои пред монитора с принтерна хартия и преписваше на нея бързо всичко. Появяваха се схеми, цифри, бизнес информации на различни езици, банкови индекси, писма с твърде личен характер, а той стоеше свит и изпълняваше задачата си.
Този път преди да се разделим се надявах, че се виждаме за последно. 
За да избегна неловкото мълчание, зададох най-глупавият въпрос:
-Пишеш ли, още?
Забелязах в очите му израз които ми напомни времето в което се убиваше бавно с фалшива водка. 
-Вече няма какво да вадя.

* * *
За последен път се срещнахме на едно светско парти. Вече отдавна беше изявен журналист в един от медийните ни тиранозаври. Много се зарадвахме и двамата от неочакваната среща. Мислих си, че е на работа и няма да ми обърне много внимание, но се напихме заедно. Продължихме и в къщи. По пътя стреляхме от таксито и изобщо държахме се като тогава когато той си сваляше гащите пред възрастните жени в парка. Пихме още доста, но като, че ли отрезнявахме. 
Не се оженил за момичето за което ми говореше тогава. Но сега не лъжеше като разказваше за многото си връзки.
Бе възвърнал обаятелност и разказваше интересно за много неща, а между тях каза някои над които още мисля:
-Не, не ме съкрати. Даже ми помогна. Всъщност бракува ме, но вместо да ме изхвърли както смяташе, реши да постъпи човешки и ме продаде на безценица…
Тук взе да се хили пиянски и едва по-късно съобразих, че изобщо не се шегува. Когато го попитах какво ще пише утре, след като тази вечер само пиеше, отвърна:
-Материал ще има. Не се заблуждавай. Аз все още съм един…принтер.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email