Образът

Той беше медийната звезда на квартала. Вероятно старика имаше престъпно минало и лош нрав. Знаех, че от време на време го прибират в лудниците. Сигурен съм, че миналата година той наряза гумите на колата ми, а ченгетата не си мръднаха пръста. Майките плашеха децата си с него. 
Тийнейджърите можеха да му бъдат благодарни. Ако едно момиче пожелаеше да бъде изпратено от младеж, когото харесва, достатъчно беше да каже, че се бои от „оня лудия”. Нямаше такъв който да откаже. Всъщност чул съм от един, че го е сторил, а после до сутринта броял секундите,
за да чуе гласа на тази която оставил да се прибира сама. И когато тя го нарекла с всевъзможни имена и грозни обиди свързани с половата немощ и сексуалната му ориентация, му идело да я разцелува. Искал е грозните нападки да не спират. Докато се стоварвали върху него му доказвали, че я има още, а преди да ги чуе, не бил никак уверен. И осъзнавал, че някой ден, този глас няма да звучи и няма нищо по-прекрасно от това да бъде чуван. Между тях имаше дълга и красива любовна история.
Не винаги се получаваше при тези молби за изпращане, но обикновено когато двама стигнеха до дома на девойката, се оказваше, че брат й е на изпити, майка й в болницата дежурна, баща й на лов. Оказваше се, че се страхува да остане сама при тези паянтови врати и несигурни телефонни връзки. Брат й пък е забравил коняк и някакви филмчета дето тя не би взела от видеотеката. 
Когато момичетата не молеха да ги изпратят, момчетата настояваха. Тогава вечерите не свършваха така, но понякога имаше прощална целувка която от своя страна понякога беше начало, а друг път просто красиво преживяване, само за себе си.
Правихме го понякога и възрастните. Иначе беше, а същото.
Просто късен час. Окъсняла чаша в бара. 
Какво съм търсил в старата махала? Нали живея в…каза нещо погрешно.
Ще остана ли дълго в града? Казвам, че не съм сигурен, а съм сигурен. Макар да нямам къде да отида, ще тръгна.
И тя го е усетила и знае, че никога не се задържам дълго.Забелязвам, че е хубава. В младежките години, не бе. Говори за много неща и каза, че за пръв път от петнадесет години ще остане да нощува сама, защото мъжа й…
В този момент в заведението се опитва да нахлуе лудият. Брадясал е, с черен каскет и много пиян. Изхвърлят го, а тя е бледа.
„Още се боя от него.”-казва.
И в тази нощ не остава сама.
Различно, а също като при младите.
Когато започнаха обиските за амфитамините и откриха в две от мазетата работилници, не можаха да го уличат в съучастие. Но всички знаехме кой е свръзката между заловените кротки, наивни хора и мафията. Че бяха сгрешили, сгрешили бяха, но ни беше ясно, че са подведени и каквото можахме помогнахме. 
Повече морално, с разбирането си, но и в каквото друго успяхме.
Лично аз унищожих улики които водиха към един пъпчасал млад скандалджия. Изобщо не ми беше симпатичен, но не ми се искаше невръстният глупчо да става жертва, а истинските играчи да се хилят.
Един безспорно виновен психопат се наслаждаваше на чувството за безнаказаност и вършеше зулумите си, съвсем открито.
Всички напоследък виждахме летящите скъпи джипове към блатният парк. Там сред храсталаци, натрошени дървета, гуми и изоставени коли, освен няколко цигански бараки, срутени сгради, временни прибежища на наркомани и клошари, нямаше друга къща, освен неговата. Никой не смееше да я доближи от погнуса и суеверен страх, разхождали се и развързани зли псета, а циганите разказваха, че стрелял без предупреждение, на месо. Къщата беше извън градоустройствения план, но това изглежда изобщо не го засягаше.
Яките момчета от луксозните возила, които имаха очевидна връзка с амфитамините, просто нямаше какво и кого другиго да търсят в тази посока. 
Въпреки това, той не беше сред арестуваните. Това изглеждащо жалко същество бе над всеки закон, над всеки и над всички. 
Лично аз не го видях, но много хора се кълняха, че са го виждали точно когато беше най-напечено и полицейска сирена се чуваше през пет минути, да се шляе по улиците все едно нищо не се е случило.
Не исках да живея в този квартал. Имах чувството, че съм в царството на един зъл трол. 
На времето заради него побързах да се махна.
Една вечер е преследвал гаджето ми до дома й. Като разбрах щях да го убия, а нея изведнъж видях съвсем непозната.
Нали нямаше да закъснява онази вечер? Щяла да се прибере още по светло. Ако изобщо иде. Колебаеше се. Не се чувстваше добре, боляло я глава. Нямало нужда да се притеснявам и по-добре да си стоя в къщи и да си науча всичко за изпитите. 
Призна си, че се е бояла за мен. Винаги имала чувството, че не аз, а тя ме пази и изобщо – тревожила се. Поела риска да се грижи сама за себе си, една вечер…
Освен това съм имал изпити. 
А ако я беше насилил? Щяла да му се отдаде за да свърши по-бързо всичко.
Призля ми, но тя цивреше. Хващаше ме за ръката и ме умоляваше да не правя нищо. 
Добре, че не го убих. Напуснах месеци по-късно града. И аз не бях наясно защо, но тази случка, след време осъзнах, че е причината. Не съжалявам. Не, че успях, но…
Не съм недоволен. Само като си представя какво щеше да бъде, ако бях останал чувствам астматичен пристъп. Не е лош квартала, хората са по-добри от всякъде, но тук нямах представа, че имам възможности, нито щях да ги разгърна, дори и да знаех за тях.
Учих, пропих се, показах способности, участвах в проект на нов автомобил, прецакаха ме, не вярвам вече толкова в хората, но съм щастлив. Трябва да съм благодарен на този урод. Сигурен бях, че той отрови и кучетата. Стана малко след случая с амфитамините. Много деца и възрастни хора плакаха за своите любимци и пазачи.
Сблъскахме се на един ъгъл. Преобърнаха ми се червата, разтрепериха ми се ръцете. Осъзнах, че още ме е страх от него и се вбесих. Хванах го за яката и го отведох в първата кръчма. Дърпаше се до втората водка, измисляше си, че е тук на гости, че дъщеря и жена ще му крещят, че лъже и не го е хванал никакъв млад мъж, заплашил с побой и принудил да пие. След третата водка си призна, че мрази цял свят и че иска да изтрови хората, не псетата. После се разрева за мъртвите животинки и ме молеше за милост. Добре игра и сигурно си мислеше, че театъра му е минал, а аз без малко точно заради него да го убия. Пожелах го като го гледах как се опитва да ме мами.
Иначе просто не исках да си цапам ръцете. 
„Това жалко нищожество ли е детските ми страхове!”
Ритнах го само веднъж по задните части. 
Вместо сбогом и му казах да ме обикаля от далече.
Този път нямаше да ме се размине толкова леко. На мен също.
Дори дневника да се окаже, че няма нищо общо с него, за много неща ще го питам. И ще си получа отговорите, дори сам да не ги знае, ще ги каже.
Вече ми е безразлично, че е психопат, че има много връзки във всички етажи на властта.
Мама беше много разстроена. Като е открила скритият дневник на баба, си е помислила, че е на сестра ми, останал от младежките години. Но колкото повече се зачитала…Трудно е било да повярва такова нещо за майка си. Не можела да приеме, че е имала двойнствен живот. Плакала много. Загубила даже за кратко съзнание. Молила се, да си идвам по-бързо, че да има някой до нея. Всичко и се объркало, страхувала се, че ще полудее и пак плакала. 
Баба се помина преди двадесет години. Помня я като кротък човек, със стари, патриархални разбирания. Обичаше да попълва кръстословици и да раздава за Бог да прости дядо. Съвсем обикновена жена и изглеждаше абсурдно, но в дневника всичко беше описано достоверно. Имала е любовник.
Много често бе споменаван блатният парк и това, че е мразен от хората. На места личеше, че се страхува от него и го съжалява. Стигала е до ужас, до мисли за самоубийство. После обезумяваше, пишеше с голяма обич и на места прозата преминаваше в страстни четиристишия. И отново пишеше, че е лош човек и трябва да го остави.
Пъхнах дневника в джоба. От оръжейният магазин си купих нервнопаралитичен спрей за в случай, че бъда нападнат от някое псе…
„А ако е литературно произведение?”-мина ми през ума-„Възможно е тайният й живот да е скрито хоби, а не любовник. Дори ми изглежда по-вероятно. Личи литературен талант, а тя беше мечтател. Образът от блатният парк просто я е провокирал, както провокира много от нас да извършим това което желаем. Но ще се разбере. Имам намерение да науча цялата истина. Мама беше много разстроена, а освен това много обичах кучето си и трябва най-малко още един път да го ритна отзад.”
Тъй си мислех. Обикалях из блатният парк, но къщата не намерих.
После рових из общинските архиви. С часове. Разпитвах…
Вечерта не знаех как да започна, а мама гореше от нетърпение и едновременно с това се боеше да чуе…
-Няма никаква къща. От четиридесет години насам в блатният парк не живее никой. Никой. Няма изобщо такъв човек. Живял е някога и отдавна е починал. Ние го създавахме и го създаваме. Нуждаем се от него…
-Но как така?
-Този човек е само слухове! Няма такъв! Той е мълва!
-Но аз много пъти съм го виждала.
-Да, и аз съм го виждал. Мислил съм си, че виждам него. Веднъж даже го ритнах.
-Какво? Какво си направил? – попита строго.
-А, нищо, нищо…
Наведох глава и се изчервих.
Горкият човечец. 



хорър, трилър, социална драма