Гара

Препъна се, килна стоте си килограма, костите й изпукаха. Наддаде крясък. Дреболии се изсипаха от торбата на рамото й. Един домат се изтърколи под обувката на засукана дама, а няколко заподскача по ескалатора. Забързан мъж се блъсна в гърба й и щеше да се изтърколи след доматите си, ако не я улових за рамото. Едва не повлече и мен.
-Благодаря ти…-рече през сълзи.-Много съм объркана. Много…
Беше над седемдесетгодишна. По всичко личеше, че не е излизала често от село. Всеки момент щеше да се разплаче.

-Спокойно, спокойно. Не реви, де…
-Жив и здрав да си. Добре, дай този куфар. Накъде пътуваш?
-Хей да не си крадец, че в джоба имам спрайт.
-Какво? Какво имаш в джоба?
-Ще ти пръсна в лицето, да знаеш!
Разсмях се и я спечелих. Усмихна се и тя и попита:
-Накъде отиваме?
-Какво предлагаш? Дай билета да видя.
-Това ти е работата, нали? Да упътваш стари жени.
-Да, да…-излъгах я. Имах много време до влака. Дожаля ми и й бях благодарен, че ме е накарала да изпитам и аз нещо човешко.
-То това прилича на космодрум, не на гара.
-Има нещо такова.
-А аз имам какво да ти кажа. Ти имаш душа.
-Ето натам трябва да вървим. Как си мъкнала тоя куфар! – наистина недоумявах. Сигурно тежеше тридесет или четиридесет килограма. На няколко пъти ми се наложи да сменям ръцете. Мускулната ми треска беше сигурна. Освен него носеше две торби и покрита с парцали кошница. Силна жена. И неблагоразумна. Къде е тръгнала сама с толкова багаж, в пиков час из централна гара.
-Ох, благодаря ти, много…-пак разтегна бръчки в усмивка- Много добър човек си. Слушай, мами, ти си много добър човек. Стопли душата ми. Защото имаш душа. Ще ти подаря нещо за нея…Ето вземи…-подаде ми кошницата-Плодове са. Много са хубави и сама съм ги събирала. С ръцете си. Занеси си ги у вас. Пусни си телевизора. Разпъни масата и си мисли за мен…Това моят влак ли е? Подай ми само куфара като кача стълбите. Не идвай с мен. Нататък ще се оправя сама. Гледай да не изпуснеш своя влак. Човек като тръгне да прави добрини се забравя. Изпуска своя влак и не му остава нищо друго освен да чака чужди и да върши добрини. И когато хората не му искат добрините, той пак се опитва да ги стори. А тогава добрините се превръщат в злини. Благодаря ти, благодаря ти, мами…Да не изхвърлиш някъде кошницата, ей. Знам неугледна е и ще те е срам да я носиш, но това ти е подарък. Да знаеш…Имам какво да ти кажа…Хайде със здраве…
Направих се, че се усмихвам докато й махах.
Отгатна. Никак не ми беше притрябвала кошницата й. Но какво да се прави. Подарък. И то от благодарност.
Имах време за една бира. Тупнах кошницата на стола до мен. За разлика от бабата не обичам да мъкна багаж като пътувам. Дали да не забравя кошницата. Някой голтак ще се нахрани…
Тя каза да не я хвърлям, а не да не я забравям.
Да, точно така ще постъпя. Ще я забравя. Не е високомерие от моя страна. Просто е разсеяност.
Ама как само щеше да тупне по ескалатора. Хайде, стига, не е смешно. Трагично е. Къде е тръгнала с толкова багаж сама? Няма ли си деца. Може и да няма. Ами при кого е била тук? Сигурно при младият си любовник. Въпросът е, мога ли да изпия още една бира или нямам време…
Поклатих глава и се качих във влака. Когато седнах в купето се сетих за кошницата. Бях я забравил. Това се искаше. При това наистина я забравих, а сега нямам време да сляза и да я взема. След минута влака ще потегли…
Качих се в последният момент с кошницата, а мястото ми междувременно беше заето. Така и не намерих друго. Блъснах подаръка под краката си и се подпрях на прозореца в коридора. Пушех цигара след цигара. Съзерцавах пейзажа и умирах от скука. На няколко пъти реших да опитам от плодовете й, но в последният момент се отказвах. Нещо ми тежеше корема и не исках по време на път да стават аварии. На всичкото отгоре на една от гарите влака направи непредвиден престой за повече от час. Съвсем омалях и с риск да измачкам плодовете седнах в кошницата. Май не ги затисках. Поне не усещах. Бяха сигурно на дъното или до средата и задника ми не стига до тях. Ще проверя! Но къде да мърдам сега? Ама, че навалица стана!
Добре, че малко съм подрямал. Когато стигнах до своята гара се почувствах още по-глупаво с кошницата. Огледах се къде да я забравя, но видях зоркият поглед на един полицай. Току виж, ме помислили за терорист. Кой друг ще забрави така багаж.
Е, не бях далеч от къщи. Толкова съм я мъкнал, ще я домъкна.
Ще има да ме разпитват комшиите откъде се е взело това чудо, а как да им обясня. Никой няма да повярва, че точно аз съм се държал кавалерски и съм помогнал на една старица да се качи във влака.
Доста ще ме подиграват. Нещо все ще измисля.
Близо час чаках автобуса. Накрая се отказах. Пих две бири и викнах такси.
„Стопли ми душата. И аз ще ти подаря нещо за душата. Пусни си телевизора, разпъни масата и си мисли за мен…”
Тази старица говореше с недомлъвки. Много странна старица. Имаше нещо лукаво в гласа й. И дълбоко разочарование в погледа. Болезнен пламък и нещо което иска да каже, а се колебае.
Разтърках очи. Стигнали бяхме до блока в който живеех. Слава Богу беше заваляло и нямаше комшии да ме видят с тази кошница.
Нещо искаше да ми каже, но тъй и няма да разбера.
Изглеждаше много благодарна.
„…разпъни масата и си мисли за мен…”
Въздъхнах щом седнах на канапето си и даже примижах от наслада. След туй дръпнах кърпата от кошницата.
Нещо в нея се размърда.
Подскочих назад.
Кошницата беше пълна със змии.


  Хорър, трилър, социална драма