Връзка

                                                    Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

-Наистина ли толкова ме искаш…Престани…Спри дотук…Спри…Наистина ли толкова ме искаш?
-Да….
-Спри, спри за малко…опомни се…спри…Пусни ме…Не ме докосвай…Сега чуй ме…
Ти не знаеш…Не е толкова просто…Върви си…Не е толкова просто…Не прави такива физиономии…Добре, изслушай ме…Не е толкова просто…Няма да е същото после…Няма да съм същата…Няма да си същият…Ще те завържа с косите?
-Какво?
-Не го правя аз. Тялото ми го прави. Някаква защитна реакция или магия. Любим ли се, ще те завържа с косите си и ти няма да можеш да се отдалечиш. Помисли. Искаш ли ме наистина?
Достатъчно ли ме искаш, че да се обречеш на мен…
Погледна е. Дребничка и толкова фина, че му заприлича на хартиена лястовичка. Имаше й частична лицева парализа. Като, че ли се мръщеше на едната страна. Предаваше й очарование, но и създаваше болезнено чувство. Като, че ли споделяше нещо което я измъчваше и което не можеше да изкаже с думи. Не беше красива. Но косите й я правеха божествена. Изливаха се като черни потоци, хапеха с върхове, кичурите напомняха стилизирани тела на негърки в еротичен танц. Увиваха се едно около друго, кършеха се, плуваха във въздуха и упояваха със сладострастното си дихание. Падаха почти до кръста й. Вееха се сякаш живееха свой живот. Целуваха се със слънчевите зайчета. Изкривяваха пространството и го поглъщаха. И след това издишаха опустошено и недействително.
Прокара ръка по главата й.
-С тях ли ще ме завържеш?
-Ти виждаш само корена им. Но те продължават, продължават…Ще те вържа с тях. Без да искам ще те вържа…Да знаеш…По-добре си върви, защото и аз те желая. Харесваш ми. Няма да мога да продължа да поддържам разстоянието…
Галеше я, а косите се забиваха в дланта му и я инжектираха с отрова. И бе приятно там където отлиташе разума му.
Приближи лице и косите го обляха. Като нощ която се спущаше само за двамата и действителни в нея бяха единствено те.
-Не знаеш какво направи….-изрече между целувките й стенанията, а после говореше на непознат език. Приличаше на заклинание. Беше като обсебена от демоните на най-малко хиляда сладострастници ненамерили покой след смъртта си, заради разгулният живот. Любеха се почти до загуба на съзнание. До дълъг и безпаметен сън след който се събудиха почти едновременно, побъркани от глад и отново желаещи се…
Смееха се и си повтаряха колко са щастливи. Киното, вечерята, блъскащите се колички в лунапарка, няколкото бири бяха за тях една крайно отегчителна, но необходима пауза в която чувстваха наркотична липса и нетърпение към поредната доза ласки.
-Вържи ме здраво с тези твои коси. Не искам да те изпускам.-рече й след почти еднотипната седмица.
-Не знаеш какво говориш?-рече му мило тя и го целуна.-Но е добре, че мислиш така. Вече е късно.
-Отпуската ми свърши. Ще трябва да се връщам.
-Нямам много багаж. Това което е на гърба ми…-засмя се беше гола-Един сак, един лаптоп, два куфара, а телевизора ще подаря на портиера. Тези дни се е разревал, че неговият е предал фронта.
Зачуди се, че не държеше много на брак. Даже малко се озадачи.
-Тъй и тъй си вързан с косите ми.
-Смяташ ли, че това е сигурна гаранция.
-Човек се е откъснал и от земното привличане, но…-усмихна се по нейният начин, на една страна-Мисля, че е най-сигурната.
Изтекоха два месеца преди да го шокира нещо особено странно. През това време не беше я забелязал да ползва гребен. Заставаше пред огледалото колкото да си сложи грим и да види как й стоят дрехите, но косата не пипаше. Припомни си, че никога не беше слагала и шампоан докато бяха заедно в банята. Може би само когато е сама? Но шампоан не намери сред вещите й. С какво поддържаше тази разкошна коса? Тя винаги блестеше, сияеше, ухаеше и изглеждаше прекрасно. Как може да е така без никакви грижи?
Не посмя да я запита и скоро забрави тревожните въпроси. Тя беше квинтесенцията на земните радости. Разтревожеше ли се той, тя го разсмиваше. Държеше ли се глупаво, тя се държеше два пъти по-глупаво. Скандали не вдигаше, а направо налиташе на бой което беше особено смехотворно при нейното тегло не надвишаващо четиридесет килограма. Не умееше да готви и с манджите й само се замеряха за да ги обират след това с устни от телата си. Работеше като помощник дизайнер в местна модна къща, но вършеше работата си главно в къщи и не й обръщаше сериозно внимание. От три бири се напиваше и пееше фалшиво. Не обръщаше внимание когато той се напиваше.
Изобщо всичко беше приятно до деня в който се отдалечи за пръв път от нея.
Случи се без да се замисли. Не й позвъни, че ще закъснее малко, а и не беше сигурен, че ще закъснее. Имаше даже твърдото намерение да се прибере на време, да й каже, че е избрал кола и да отидат да я купят заедно.
Старата вече не ги задоволяваше. Излезе преди приключване на работният ден от фирмата. Гореше от нетърпение да огледа возилата. Имаше един автосалон наблизо, но колата която си заплю преди седмица беше купена, а останалите му се сториха прекалено скъпи. В другият автосалон прекалено евтини за възможностите им. Накрая си хареса нещо в края на града. Чувстваше се вече уморен. Спеше му се, костите му тежаха като олово и се давеше от тютюнджийска кашлица. Никога не се беше уморявал толкова бързо, но го приписа на вълнението от предстоящата покупка. Раздразни се когато консултант – продавача се обърна към него с „чиче”. Бяха почти връстници. Прозвуча като подигравка, но в този момент погледа му попадна в едно от огледалата на колите. Заляха го сякаш с две кофи едната с ледена, а другата с вряла вода. В огледалото видя четиридесет годишен мъж с неговите черти. Косите му бяха прошарени, имаше сенки и торбички под очите, дълбоки бръчки по челото. Погледът беше уморен, кожата повехнала, бузите хлътнали. Изражението беше по-мъжествено, но и болезнено.
Замай му се свят. Овладя се миг преди да е паднал. Тогава позвъня телефона му…
-Къде си….-по гласът й личеше, че е изпаднала в паника.
Обясни й.
-Тогава значи вече знаеш?-плачеше-Казах ти. Казвах ти…Казвах ти много пъти…Прости ми, не се сърди…
-Ще се оправя ли?-беше първият му въпрос.
-Да. Ще се оправиш. Като се върнеш ще се оправиш. Купувай колата и си идвай по-бързо. Знам, че ще я харесам. Не разбирам от коли, ти разбираш. Защо ти трябваше…Глупава съм…Ах…
-Моля те, успокой се. Все някога….
Когато вече беше в прегръдките му завърши изречението си.
-…щях да разбера, нали?
Тя кимна. Още лицето й беше мокро от сълзите.
-При всяко отдалечаване от теб ставам по-възрастен, така ли?
Пак даде безмълвното си потвърждение.
„Това обяснява много неща. И повишението в службата. И интересът на колежката която ми стана любовница…Преди все минавах за момче…Живея на достатъчно разстояние от дома за да се превърна от момче в зрял и печен мъж…Двадесетте и три стават навярно тридесет…Чувствам се по-уверен. Химическите реакции ме правят по-спокоен, а аз се самозалъгвам, че наистина съм пораснал…Какво ли не прави една съпруга?”
-Уплаши ме много, да знаеш.-с усмивка, но строго му рече.-Не трябва да правиш така…Казах ти в началото. Вързан си с косите ми.
Целуна я.
-Трябваше да ми кажеш всичко. Можех да загина. Да умра от старост на двадесет и три. Не е ли лошо? Защо не ми каза?
-Бях много…много те исках тогава.
-Ясно. По-късно защо не ме предупреди.
Не му отговори. Само тъжно, много тъжно се усмихна.
Изпита объркване. Повече ли я обичаше или напротив?
След седмица разбра какво е искала да каже с тъжната си усмивка. Излизаше както всеки ден от работата. Не подкара колата към къщи. Изведнъж му се стори ужасяващо, че го чака само това. До края на живота му. И няма къде да избяга, и няма защо да избяга, но преди всичко не може да избяга. Сърцето му подскачаше като заключена котка в къща обхваната от пожар. Кокалчетата на пръстите му стискащи волана побеляха. Подкара не към дома си. Искаше да провери макар и да знаеше какво ще се случи. С всеки километър се чувстваше все по-неуверен, все по-слаб, имаше по-голяма нужда от нея, имаше по-жарка жажда към младостта си. Зрението му отслабваше, виждаше в огледалото как се преобразява, как остарява и губи всяка борба. Включително и тази – за свободата си. Нуждаеше се по-силно от човека с който ще я сподели отколкото свободата сама за себе си. Десетки болежки го прорязаха. Облада го самосъжаление, комплекс за безсмисленост, носталгично чувство замъгли погледа му. Механично завъртя волана и подкара към къщи.
Метален вкус имаше в устата му когато я целуна.
-Защо не вдигаше телефона?
Разбираше защо не му е казвала до сега. Докато не осъзнаваше, че е пленен от нея, той не се опитваше и да бяга. Не се чувстваше ограничен. Сега бясно се нуждаеше да я има, но я и мразеше.
-Да не си мислиш, че съм правил опити да бягам? Че къде…
Искаше да говори ласкаво, а гласът му излизаше хладен и суров.
-Няма къде. Ти си ме завързала с косите си, нали?
Очите й се насълзиха, но сега не искаше да я утешава. Дори му правеше удоволствие, че вижда болка.
-Хайде. Няма нищо. Твой съм, нали? И да не мислиш, че не те разбирам. Разбирам те, скъпа. Знаела си, че кажеш ли ми в какво положение съм вече няма да ми е така сладко с теб.
Тогава тя избухна в ридание и му домиля. Прегърна я.
-Успокой се, трябва да свикна.
Не му отговори. Заби с юмруци по възглавницата.
-Винаги ще си с мен и толкова. И без друго така трябва. Даже е много романтично. Не е типично, а аз съм обикновен човек. За това ми дойде малко шокиращо. Хайде да излезем.
Доста пиха когато я попита няма ли все пак начин да го развърже.
-Имам, но…
-Не казвай!-засмя се и затисна устата й с пръст-Не го прави. Исках само да разбера дали може. Недей да го правиш. Така е добре.
Прекараха чудесна нощ, но на другият ден, той още повече я намрази. Изкара си го на любовницата. Разкара я. Завинаги. Поне нея можеше.
„Значи така. Когато искаш можеш да ме развържеш? И си мислиш, че не мога сам. О, не…Много, много грешиш…Ще изживея няколко часа свободен…Като старец, но ще го направя…”
Кара бавно. За да се наслаждава на всеки миг стареене. После паркира и продължи пеша. Често спираше задъхан. Сядаше на бордюри и спирки. Кашляше и се гърчеше от болки в бъбреците. Свиваше се в храстите да уринира, но не можеше. Когато телефона зазвъня не можа да намери в кой джоб е за да го изключи. Устата му изсъхваше. От киселините на няколко пъти повърна, но се чувстваше по-добре откогато и да е било, защото за пръв път в живота си беше сигурен, че избира сам.
Накрая се сви в един парк. Седна на една пейка и когато стана разбра, че не може да стигне по-далече, че е на своя предел и може да направи крачката…
И тогава избра живота…
Колкото и да му беше тежко извървя разстоянието до колата пеш. Не искаше да стряска таксиметров шофьор с внезапно преобразяване. А и с всяка крачка възрастта падаше от раменете му и чувстваше победата си.
„Можех, но не пожелах. Защото те обичам…”
Повтаряше си го и годините падаха ли падаха от раменете му. Имаше чувството, че пожелае ли може да полети и е по-щастлив дори от денят когато се събраха.
Вечерта беше весел. Не й обясни къде се е губил. Попита я просто от любопитство как може да го развърже.
-Като отрежа коренчетата. Косата която виждаш. Само така…После пак ще порасте, но никога няма да е същата. Ще израснат само коренчетата. Каквито имат всички останали.
-За нищо на света!-прегърна я и я зацелува бързо.-За нищо на света!
-Къде беше днес?
-Забавлявах се като старец. Исках да разбера какво ще е. Чудесен начин за разпущане е, да знаеш. Някои се напиват, а аз мога да остарея и да се подмладя.
-Глупчо!-засмя се и го удари с юмрук по рамото.-Как си позволяваш да остаряваш без мен?
-Без теб и така съм стар…
Прегърнаха се и си говориха сантименталности. И продължиха да си ги говорят още дълго. Месеци, почти година. Докато веднъж му хрумна просто ей така. После си каза: защо не. След туй: я да видим. И тръгна пак след работа, в началото пак по познатият маршрут. По пътят видя аптека. Купи си транквилизатори. После спря в супермаркета. Купи си водка. После си купи билет за влак, първа класа където знаеше, че е рядкост да пътува някой. Изпи транквилизаторите с водката. Унесе се и преди да полети се попита защо, но не намери друг отговор освен: „защо не”.
Събуди се на последната спирка.
Възрастта му не беше се променила.
„Отрязала си е косите. Почувствала е…”
Набра бързо телефона й. Батерията му беше изтощена. Изтича до първият уличен апарат който му се мерна. Набра припряно цифрите и сбърка номера…
„Дали искам наистина да й го кажа…”
Пак набра. Не вдигаше. Може да си е изключила телефона.
От паника забрави номера на стационарният телефон.
„Вече ще остаряваме само заедно. Не с коси, с друго сме обвързани, а то вече не се реже…”
Това мислеше да й каже. Но телефона даваше ли даваше свободно…

магически реализъм

share button