петък, 22 юни 2012 г.

Дървото на Ева


„И рече лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?”

Лука /13: 7/

Криех се от закона в затънтени села почти година. Не се задържах дълго. Не можех да си позволя да си създам живот, не исках да си създам нов живот. Приемах настоящето като цел. Намирах следващото и следващото си убежище. Все имаше някой който не е виждал от години син или внук и аз запълвах празнотата. Работа имаше, храна и подслон също. От останалото исках да се избавя. Знаех, че гоненицата няма да продължи вечно. Положението ми беше много сериозно, но го приемах на игра. Интересно ми беше колко време ще мине докато ми щракнат белезниците. И така:
от село на село, от дом на дом. Лозар сред лозарите, овчар сред овчарите. Мнозина се досещаха, че крия нещо, но бързо ги печелих. Любопитството им стигаше до една болезнена граница, а после преставаше да ги интересува истината за мен. Бях работлив млад човек, винаги усмихнат, нямах големи изисквания и често сам си преустройвах от старият обор или от таванската, обиталище. Разказвах за света, вслушвах се в мъдростите на времето. Всичко каквото се налагаше умеех, пиех за компания без да се напия и се държах почтително към възрастта. Внасях енергията на младостта в живота им. Харесваха ме, аз тях също и едва ли в главата на някой се е задържала дълго мисълта, че в действителност съм престъпник. Знаех къде са скрити бурканите със спестявания, под коя дъска са наследените накити, в кое чекмедже са парите от продадената крава или реколта. Така и до нищо не се докоснах. Това също беше част от играта. Можех, но ми се струваше твърде просто. Интересно до кога ще удържа на изкушението. Веднъж се влюбих в селска учителка, а една ветеринарка едва не ме принуди да се оженя за нея. На няколко пъти можех да наследя имоти, стига да имах кураж да се задържа, но тогава разбирах, че в селата ми харесва само при мисълта, че някой ден ще ги напусна. Представих ли си го като свой живот картината ставаше печална. И бързах да си тръгна и ида другаде. Научих се да подрязвам лози и да плета рибарски мрежи, да поставям бракониерски капани и да кастрирам прасета, да правя сирене и да квася мляко, да варя ракия и теля крави.
Така се озовах в дома на Ева. Държеше да я наричам майка. Обръщаше се към мен със „сине”, но разказваше за живота си такива неща каквито една майка трудно би признала пред сина си. Имала е пет съпруга. Обичала е и е мразила. Всички надживяла. Твърдеше, че е на седемдесет. Изглеждаше по-млада. Погребала е всичките си съпрузи. Децата от които не се е отрекла, са се отрекли от нея. Казваше, че е прокълната и пееше с най-красивият глас. Струваше ми се понякога, че е младо момиче, а това по лицето й е маска. Разказа, че веднъж докато била в сеното с онзи който още не й бил мъж, тригодишното дете от този който все още й бил мъж, паднало в кладенеца. Не можах да разбера дали говори истина. Имах чувството, че ме изпитва. Признава ми шокиращи неща за себе си, за да призная всичко което крия. В селото хората се бояха от нея. Никой не можеше да потвърди дали говори истината или не. Настанила се е тук едва преди двадесет години с мъж който се представял за неин син. Будили съмнения. Тогава макар и повяхваща била все още хубава. За миналото си говорила противоречиви неща и никой не беше сигурен къде в действителност е живяла преди това. Престанах да се интересувам. До никъде нямаше да стигна. И пред мен разказите й бяха противоречиви. Един път спомена, че имала внучка: точно нейно копие с която искала много да ме запознае. Друг път решително отрече да познава който и да е било от внуците. Подозирам, че тя няма собствени спомени. Това което ми разказва е всичко което се е говорило за нея. Всяка клюка която е чула за себе си е приела за истина. За да не я боли от лъжата. Да не се налага да се бори с нея.
Живееше скромно. Къщата й беше три пъти по-малка от останалите. Телевизора й чернобял. Имаше седем кокошки и прекрасни рози. Две сливи, две кайсии и ябълка от която не можех да късам…
-Това дърво е особено. –предупреди ме още от началото тя – Не го бера. Ражда един – единствен плод. Само един…Оставям го, докато падне.
Вдигнах рамене. Казах й, че няма да пипам плода.
-Трябва да ме разбереш, сине. Да разбереш и дървото. Не случайно природата го е създала така. Този плод сигурно му е много скъп. Щом е един сигурно му е скъп като дете.
Чувствителна жена. Не вярвам и дума от всичките онези ужасии които ми разказа за себе си.
-Като падне ябълката, ядеш ли я?
Усмихна ми се и ме разроши. Имаше нещо много мило в жеста й:
-Ех, ти. Има ли значение какво става с плода след като падне?
Не искаше да ми отговори и повече не я разпитвах.
Когато я виждах застанала на прозореца с часове да наблюдава единствената ябълка бях готов и със змей да се сражавам за да я опазя.
-С какво ти е толкова скъпа?
-Една е. Лиши ли се дръвчето ми от нея, то следва да бъде отсечено. Този плод го опазва.
-Истинска природна аномалия.-засмях се аз.-Винаги на едно и също място ли зрее?
-Не, но винаги е както сега. Един плод. Само един. Понякога става по-голям, прилича на златен. Текат ми слюнките като го гледам и не смея да се махна от прозореца да не би някое хлапе да го скъпа. Друг път е жалък, още от началото червив, деформиран. Понякога прилича на болен. Цял е на петна и гние още преди да е паднал. Винаги, винаги е обаче един. Така ще е до края на живота ми, сигурна съм. Ябълката ми има един плод, аз една ябълка…
Нещо ми се завъртя в главата, в нещо не бях съгласен, но имах нужда от време да го осмисля. Цял ден помагах на казана. Вареше се ракия и доста си пийнах. Пиян не бях, но имах кураж.
Когато застанах под ябълката ме напусна.
Стори ми се, че е още на прозореца и ме гледа.
Уплаших се и даже се отказах.
Накрая все пак го сторих. Откъснах ябълката.
„Това не е плодът на живота ти, мамо…И животът не е единствен плод. Реколти е. И те трябва да се берат…Искай повече…”
Тежеше в ръката ми като сърце. Струваше ми се, че съм го откъснал от себе си. Толкова ме болеше. Все едно изтръгнах ембрион, а плацента се стичаше по пръстите ми. И не знам защо имах чувството, че тече и в ноздрите ми и по гърлото ми. Повръщаше ми се.
Жестоко беше. Трябваше да го сторя.
Тъй правим децата. Жестоко късаме. И трябва.
Тази малка радост я лишаваше от всички останали които тя заслужаваше.
Случи се така, че ме арестуваха на следващият ден. Не знам как бяха разбрали за мен, но бях подготвен. Рано или късно щеше да се случи.
Няколко месеца по-късно получих в затвора колет с ябълки и едно кратко и много мило писмо:
„Наскоро се срещнах с внуците си. Иска ми се да те запозная с нея. Говорила съм ти…”
P.S. Всичките тези ябълки са от дръвчето. Тази година то даде много. Благодаря ти, синко…”


магически реализъм



share button

2 коментара:

Follow by Email