среда, 20 июня 2012 г.

Диво пиле


Стори ми се, че чух речно ромолене, но наблизо нямаше река. Познавах местността. Много добре я познавах. Гласът се измени, заприлича на смях. Подигравателен, но възбуждащ смях. Като на младо момиче. Природно интелигентно, но само природно. Селско първично момиче. Познаващо простите неща, най-истинските. Съзнание с малък свят. Малък и кокетен свят. Полудиво съзнание. Ясно и конкретно. Непознаващо усложненията. Неспособно да ги предизвика. Лишено от понятия, пълно със страсти. Арогантно, дръзко и самобитно.

Колко много характер може да се прояви със смях. Колко много…
На какво ми се присмиваше, че имах пушка, а нямах улов. Е, днес пушката я взех по-скоро за украшение. Исках само да се разходя. Пушката узаконяваше шляенето ми, представяйки го като лов. Иначе аз не мога да се шляя. Когато ида в рая ще се шляя, само ще се шляя, не ми трябва нищо друго. Ни висша мъдрост, ни покой, ни ангели и дивни панорами, ни красота над всичките ми представи, а само да се шляя. Само това и като отида в рая, ще се шляя. Не по-рано, макар и да не вярвам, че има рай. Нека си мечтая, аз съм много зает човек. Минавам за делови и се събуждам един час преди собственото си тяло. Мисля парадоксално, все още сънувам и духа ми се шляе, но това е привидно. В този час трескаво изчислявам и когато отворя очи всяка секунда е влязла в отворчето си, запълнила го е, мотивирала го е. Очакват ме триста хиляди битовизми и мазни усмивки, похотливи погледи и четиридесет и една цигари. Винаги изпушени до половина и нервно смачкани. Някои сделки ще свърша, други ще се отложат в необозримо бъдеще. Пропаднали нямам. Пропадналите смятам за отложени безсрочно, но не и изгубени. Имам амбиции и изключителна съпруга, както и мечтата си, някой ден да се шляя ли шляя. Не вярвам, че има рай, но какво ми пречи да си мечтая за него…
Кискаше се момичето, предизвикваше ме. Гласът й вибрираше в мен, докосваше ме вътре, дълбоко, много дълбоко, разплиташе вързаните на моряшки възли бесове, всеки с различен, но всички с еротичен характер…
Обърнах се рязко и я видях. Кацнала на висок клон, не по-голяма от двете ми шепи. Шарена като палитра. Преобладаваха топлите цветове. Най-вече охрата. Приличаше на куп есенни листа. Изглеждаше твърде малка за гласа си. Няма такава птица. Няма. От десет години съм ловджия. Няма такава птица…
Кискането й се усили. Като че ли сега ми се подиграваше за това, че съм я помислил за момиче.
Бръкнах за телефона. Исках да я снимам и едва в този момент си спомних, че съм взел телефона без камерата. Цъкнах разочаровано и тръгнах…
Никой няма да ми повярва и няма защо да си хабя думите. Птица с неизяснен произход. Приличала на купчина есенни листа. Прилича на лъжа от скука, а аз никога не скучая. Никога. Изразходвам всяка минута. До без остатъчен материал. Ще спестя много време, ако не говоря за непознатото шарено пиле. Практически то е без значение, а щом единствен съм видял и не мога да го докажа, практически то не съществува. То е ангелче от рая в който не вярвам. Шарено пиле. Забравям го.
Как можа да ми хрумне точно днес да оставя телефона с камерата!
Жалко за пилето. По-добре да го бях прострелял. Поне ще бъде труп, така е нищо.
Нищо ли?
Да, нищо…
Разтърках очи. Пламналите му пера пърхаха в съзнанието му. Смехът му отекваше дълбоко в мен и разкъсваше мислите ми. Усещах присъствието му. Почувствах, че се спуща над мен. Обърнах рязко глава нагоре. Нямаше го. Сторило ми се беше. Дали изобщо имаше пиле.
Скоро намерих приятна сянка край едни върби. Седнах отворих раницата, но не можах да извадя храната.
Шарената птица беше на един от клоните. Гледаше ме любопитно. Имаше човешки израз. Изследваше ме с поглед, а в целият й вид имаше някаква насмешка.
Бавно извадих пушката от калъфа. Очаквах да излети преди да съм я заредил, но птицата стоеше и ме гледаше. Нямаше и двадесет метра. Чудесна мишена.
Натиснах спусъка.
Пръснаха се клони и листа. Стрелях точно, сигурен съм, но птицата излетя. Направи вираж и кацна на по-отдалечено дърво. Закиска се.
Засмях се и аз. Добре, че бях сам иначе тази случка щяха да ми е напомнят до края на живота. От няма и двадесет метра със сачми. Но аз стрелях точно.
Отново вдигнах пушката. Този път се целих дълго. Птицата замръзна. Сякаш позираше.
Не можах да натисна спусъка. Свалих пушката и се разкрещях.
-Хайде изчезвай! Махай се. Лети…
Птицата се засмя късо.
-Защо се правиш на глупава? Ще те убия…
Издаде още по-къс възглас и излетя.
Ама, че ненормална история. Тръгнал съм без камера. После съм стрелял от близко разстояние. Натрошил съм всички клони, а птицата сред тях е излетяла невредима. Стояла е като пред фотограф на „Космополитен”, а когато съм и казал да се маха се махнала.
Не, това не мога да го разкажа.
Забравих глада си и тръгнах в посоката която беше излетяла. Можеше пак да я видя и този път да стрелям по-добре. Дано пак да не застане като еротичен модел, че няма да ми даде сърце.
Що за същество. И какво общо има с мен. Защо стоя? И защо тръгнах в посоката. И около мен има толкова птици. Ето на…
Вдигнах пушката. Без почти да се целя ударих две с един изстрел. Заредих и продължих напред. Стрелях пак и отново улучих. Заредих. Не прибирах улова. Вървях вече безцелно. Кой знае къде беше изчезнала.
Лесно й е на нея. Цяла гора е нейният дом. Цял свят даже. Но ако е единствена такава шарена…Нищо чудно, че желае да я убия. Писнало й е. Няма разбиране за нея. Снася си яйца, но от тях не се излюпва нищо. Мъти ги, мъти ги и нищо…и нищо…Вечер си мечтае да бъде похитена от някой бухал, но птиците не се държат противоестествено. Само хората го правим….
„Къде си хубавице? Аз ще съм твоят годеник…”
Наострих слух. Стори ми се, че от някъде долетя гласа й, но това бяха клони. И колко бях вървял. Стъмняваше се. Никога не съм губил чувство за време. Мога да кажа, че имам имплантиран часовник в съзнанието.
Трябва да се прибирам.
Птицата беше един сън. Един красив сън. Ярки краски и свободен полет…
Ще забравя какво съм видял. И за пръв път от години, тази вечер ще се натряскам до козирката. За да мога сред другите глупости да разкажа и за птицата, без на някой това да му направи впечатление.
Видях я кацнала върху колата. Здрачаваше се и на тази светлина не бих могъл да видя подобни подробности, но ми се стори, че очите й не са истински. Приличат на тези на препарираните й посестрими. Изцъклени, мъртви, а изразът им съвпада с израза на вътрешните страхове на този който гледа в тях.
Преди да се прицеля излетя. Изчезна зад мен в гората.
Последно чух смеха й. Сега имаше нещо зловещо в сарказма му.
Когато запалих и пуснах музика, спомена за птицата започна бързо да избледнява. Съжалих, че съм оставил край дърветата целият си улов.
Ще си купя един замразен бройлер и ще кажа на жена ми, че толкова точно съм стрелял, че птицата е останала без перушина и вътрешности още във въздуха.
Това ми изглеждаше по-вероятно пред всичкото което ми се случи.
Когато паркирах я видях на покрива на колата. Излетя. Изгуби се сред кестените пред дома ми. Извадих пушката. Видях я пак. Стрелях.
Едва тогава осъзнах, че е кацнала на нашият прозорец.
Пак излетя, а повече никога не я видях.
Час по-късно ме арестуваха за убийството на жена ми.


хорър и трилър фантастика

магически реализъм



share button

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email