Да й обяснявам на дълго и широко беше немислимо.
И не съм свикнал да говоря истината. Истината ме заблуждава, връзва езика ми, преиначава света ми. Истината е най-голямата фалшификация.
Моята мила живееше в илюзии. Мислеше ме обикновен човек. Но симпатичен, с наивни очи към света и невероятен късмет в живота. Такъв исках да ме приема, такъв играех.
Нямаше време да й обяснявам сега.
Трябваше да бягаме.
Възможно по-далеч да бягаме.
Ще й фалшифицирам лице. И документи ще й фалшифицирам. Кофти работа, май в целият ми живот само тя е истинска. И истинска ли е?
Истинска си, нали?
Иде ми да я попитам, но и без друго е твърде разтревожена. Пита ме с очи, пита ме с допир, с миризма. Не знае къде отиваме. Аз също все още не знам. Опасно е вече навсякъде. Защо не я оставя? На следващата спирка още. Да й кажа, че връзката ни беше дотук. Всичко се е сривало бавно. Вече не ме привлича както някога. Омръзнала ми е. Гади ми се от слюнката й и от потта й. Умея да лъжа. Свикнал съм. Най-добрият съм. И най-добрият фалшификатор. Напоследък работата вършат компютрите, но и да използваш цифри се иска душа. Имам я още преди навлизането на компютрите в бранша. Рисувам прекрасно, но не съм художник. Художниците или откриват изложби и картините им се оценяват и превръщат в банкови облигации или са неразбрани гении които умират от глад и мръзнат по площадите за да продадат картина за цената на материалите си. Аз не съм и едното и другото. И от петнадесет или двадесет години нямам собствени идеи. Повтарям чуждите. В ръката ми са нервните окончания на всепризнати майстори. Те рисуват чрез нея. После си отиват. В ада, там където им е мястото, за дето приживе са били толкова похотливи и възвисени. Един приличен експерт винаги може да разбере, че става въпрос за фалшификат, но много наивници са се парили с мои картини. Дори не ги познавам. Цяла система е продажбата им и е по-сложна от рисуването. Веднъж пък при откриването на измамата мое творение беше оценено по-скъпо от оригинала. Трябва да кажа, че става въпрос за картина на всеизвестен майстор. След като гръмна сензацията цяла година не спадна ерекцията ми, на гърба ми плющяха крила, държах се арогантно с големите шефове и имах чувството, че съм по-висок с двадесет сантиметра. Настръхвах от вълнение само като си помислих кой съм, а после си умирах от смях какъв мегаломан съм.
Бях щастлив, а това ме направи много, много нещастен.
Защото ми се искаше да споделя с нея. Тя щеше да се радва. Много да се радва. Но не можех. Създал си бях образа пред нея. Тя ме мислеше за плейбой. За разглезено татино синче. А изобщо не познавах родителите си. Понякога се питам имам ли родители или самият съм фалшификация.
Фалшифицирам и валута и документи. Навремето фалшифицирах истински. Сега с компютри.
Това са сигурните ми текущи доходи.
Не трябваше да фалшифицирам тези, последните бандероли. Не искам да знам колко жертви взеха лекарствата. Малка е вероятността не те да са причина за здравословните усложнения сполетели маса хора.
Чета пресата и се ужасявам.
Беше толкова просто, толкова рутинно.
Искам да скъсам с миналото. А тя не знае…
Тя няма с какво да скъса. Животът ни изглеждаше розов.
Тя нямаше до себе си престъпник.
Тази сутрин доста се озадачи като намери пистолета.
За пръв път не я излъгах. Премълчах, но не изрекох лъжа. Казах й само, че ни трябва.
Какво ще ни помогне? Аз не съм стрелец. Целите при стрелбата са истински. Даже живи…
И нямат копия.
Може шефовете да забравят за мен. Много не мога да им навредя, а и не желая. За тях е риск, че ме има. Но това не е сериозен риск. Може да забравят. Може…
За всеки случай ще направя всичко възможно. Ще имаме нови имена. Ще сме родени другаде. Аз ще си пусна брада и ще стана истински художник. Ще застана в някоя алея и ще рисувам портрети на минувачи и на гости в града. Имаме достатъчно спестявания за да прекараме без излишни грижи до края на дните си.
Нямам сили да я зарежа въпреки, че я излагам на риск.
Тресе ме. Цял ден ме тресе. От сутринта. Пропътувахме повече от хиляда километра. Задушавах се още от начало в автобуса. Тя се опитваше да ми говори. Беше и весела. Като че ли забрави за пистолета. Или не искаше да любопитства. И какво пък толкова? Мъж с пистолет. Ницше ли беше казал, че мъжете обичат опасните играчки.
И предишният ден ни мина в пътуване. Във влакът имаше течение. Нищо чудно да съм се простудил. А и тези ледени бири на отворен прозорец.
Изкушаваше ме мисълта да й разкажа всичко. Ще олющя боята от платното. После ще започнем да рисуваме друго, този път ние. Без да подражаваме…
Мисля си ги и аз.
Няма да й хареса.
Като открие, че съм фалшив, ще се почувства като някой от купувачите на изработките ми. Измамена.
Само тя ми е била истинска в живота, макар аз да не бях истински.
Тресе ме. Ужасно ме тресе. Не помня кога сме стигнали и кога сме се настанили в хотела. Дано съм показал фалшивите лични карти. Не помня. Нищо не помня.
Ужасно е.
Сигурно е грип. И всичко танцува.
И къде изчезна тя. Сигурно за лекарства?
Май я пратих. Да. Спомням си. Търси аптека.
Ето го моето момиче. Говори ми. Говоря й. На луната сме. И падат огнени рози. Излизам от тялото си и й държа ръката. Казвам и истината, а истината ми изглежда също фалшива.
Халюцинациите са по-реални.
Сигурно съм вдигнал четиридесет градуса.
Тя плаче.
Не иска да приеме.
Не вярва, че съм бил фалшив. Или й изглеждам фалшив сега.
Държи пистолета.
Пада мъртва.
Дълбока дупка зее в слепоочието й.
Какво да правя?
На няколко пъти съм изгубил съзнание. За кратко дойдох на себе си. Бях с лопата в гората.
Откъде съм намерил кола и как съм шофирал не ми е ясно.
А сега?
Сега какво…
Отново съм в хотелската й стая.
Събирам калта от обувките си. Смесвам я с кръвта останала по пода. Изгарям дрехите й и посипвам с пепел смеската.
И започвам да правя копие на любимата си.
Всичко мога да фалшифицирам. Ще фалшифицирам и нея.
Ето бюста й. Галя ли го или го вая сега? Прекрасен е. Обичам я.
Ето трапчинките по бузките й. Бенката на рамото й.
Вратлето й имаше, ето тук една особеност, правя я…Целувам го.
Устните й бяха малко по-тънки.
Допирам моите в тях. Вдъхвам й диханието си и тя оживява…
Губя съзнание.
Изтощен съм.
Събуждам се, студено ми е и съм гладен. Тя ми се усмихва:
-Спадна температурата ти. Така бълнуваше. Уплаши ме.
Оглеждам я. И не мога да разбера дали е истинската. Все още не мога да отделя реалното от кошмара…
Хорър, трилър, социална драмаshare button
Няма коментари:
Публикуване на коментар