Безсилна бях и толкова исках всичко да свърши…
Толкова се боях и исках да свърши…
Да се събудя.
Това не може да е истина.
Не може да е…
Разминахме се.
Кимна ми. Аз също, макар да не го познавам. Всичко стана толкова изненадващо, толкова бързо, че нямах време да го осъзная. Две мощни ръце ме сграбчиха и притиснаха в стената.
Изпуснах чантата. Не успях да извикам. Острието на „пеперудката” изписа траектория пред очите ми след което се опря в гърлото ми.
-Ц-ц-ц. Не го прави!-изръмжа, щях да се задавя от гнилият му дъх-Носиш ли гащички хубавице…
Няма ли кой да ни види! Той ме…
Мазолестата му ръка се пъхна между бедрата ми.
Похотливата усмивка изкриви лицето му до неузнаваемост. Това не беше човек, а обладан от зли сили урод.
Нямаше къде да бягам. Безсилна бях.
Щеше да се случи. Щеше…
Нещо в мен цивреше. Пищеше, но аз не можех.
И исках само да загубя съзнание. Нека прави с мен каквото си иска…
Главата ми се отвори и излетях през процепа. Изгледах от високо улицата. Видях мъж с огромни рамене, притиснал до една стена момиче. Тъмно беше, далече светиха уличните лампи. То му кимаше уплашено. Погледът й беше на смирено животинче. Молеше, молеше го…
Не можех да го понеса. Исках да се спусна и да го нападна с клюн, но нощта над мен се разтвори и земята отдолу ми изчезна.
Летях високо над снежни върхове.
Издигах се по-високо и по-високо.
Красиво беше, но почувствах страх. Не от височината, а че ще скъсам връзката си със земята. Помних още, че не съм небесно създание. Но какво представлявах там долу забравях. Трябва да се върна. Иначе никога няма да успея. Ще загубя връзка с реалността…
Крилете ми не ме слушаха. Издигаха ме все по-нависоко и по-нависоко…
Опитах да се боря с тях, но бързо се предадох. Отпуснах се на волята им и изведнъж ми стана приятно.
Престанах да виждам красотата защото вече бях едно с нея. Тя нямаше очи, а врати. Милиарди врати, отворени към очите на всяко живо създание. Разкриваше се удивителна и ослепителна, предизвикваше недоверие и изкушаваше, палеше и пожареше, цъфтеше и връщаше надеждата, опияняваше и наркотизираше, правеше любов по милиони познати и непознати форми. И беше всеотдайна, и имаше безброй съзнания. Противоречаха си и се дуелираха, биеха се без правила и водиха войни.
Милион години живях в приказният й свят, а те минаха като един миг. След туй бях по-високо от нея, а крилете ми бяха уморени и изгорени.
Вече нямаха власт над мен, а трябваше със свои усилия да се издигам, но вече бях стигнала толкова високо, че не можех да се върна….
Мрак прорязван от светкавици и бури над мен.
Отдолу ми красотата приличаше на чуплива играчка. Без смисъл. Радост за дете. Дрънкулка която залъгва бедният, че е богат.
Съжалих я и за да не се разстроя заплясках още по-усилено с криле.
Трябваше да я забравя.
Тя беше минало.
Погубено минало.
Имам сили да го забравя. Имам…
Така си мислех, но не успях…
Вместо него, загубеното минало, забравих себе си.
Изгубих съзнание и не разбрах, че вместо да отлитам по-високо се спущам.
И имах хиляди криле, не само своите две, а крилете на непознати сили.
Махаха, а шепота им ме плашеше.
Казваха ми нещо на език който не разбирах, но то беше страховито.
Видях тъмна улица. Един грубиян който притиска до стената момиче.
Озовах се в тялото на момичето и си припомних коя съм….
Насилникът беше изпуснал ножа. Стоеше на крачка пред мен блед като платно. Трепереше като лист и още малко да се разплаче като малко дете…
Не разбирах. Видях го само секунда.
Преди да осъзная какво стана, той се обърна и си плю на петите.
Дрехите бяха по мен.
Чантата до краката ми, а до нея се въргаляше ножа му.
Още не можех да се опомня.
Какво му бях казала?
Какво бях направила…Беше уплашен до смърт.
Взех си чантата.
С бързи крачки се отдалечих от мястото. Махнах на първото такси.
Не можех да подредя мислите си.
Едва когато се завърнах у дома се разплаках. Дълго ридах.
Хорър, трилър, социална драма
share button
Няма коментари:
Публикуване на коментар