Бърборкото и пороя

Мразех го, повече го мразех и от водната напаст. Повече го мразех и от шанса си, и от сенките, които видях преди осем години, и от пламъчето, което блесна преди баща ми да падне облян в кръв и да осъзная част от това, което никога не осъзнах напълно.
Мразех този празнодумец до себе си, откакто се познавахме. Имах чувството, че е от милиард години, а беше само от една. Не спираше да ме залива със сантименталности,
със стерилно еклектично бръщолевене и космически превземки. Че не живееше в този свят, не живееше. Много пъти исках да му кресна да млъкне, но не успявах, той ме заливаше, загръщаше, отнасяше. В един момент преставах да следя смисъла, носех се по мелодията, а той говореше ли, говореше ли, говореше, за сетивното и извънсетивното, за себе си и нея, за любовта и безумието и стигаше до заклещените кучета под прозореца и марсианските канали. Нищо съществено не беше направил през живота си, книгите му не се издаваха, което преди години е успял да прехвърли на хартия, беше на загуба, което пишеше сега, никой не четеше, а никой и не се интересуваше. Побъркано копеле, на няколко пъти беше влизало в лудниците, веднъж излязло с еспералов имплант в гърба, за да не пие, но пак надигнало водката. Сега не пиеше, но не спираше да говори, дори когато трябваше да замлъкне засрамено пред цял свят. Нищо не излизаше от него, първата му жена го напуснала след седем години ад, трябва да го е обичала много, за да е изтраяла толкова, за втората мълчеше, май се срещаха още. Исках да я познавам, само и само за да й го харижа. Заслужаваше си го, всъщност, никоя не го заслужава. Никоя кучка не е извършила толкова голямо зло. Не беше злосторник, психопат беше, но не и злосторник. Злосторниците поне имат своя акт, пред него стои някакъв знак - отрицателен, но все пак знак. Този е една голяма нула. Запознахме се преди година. Помислих си, че падна от небесата, цигареният дим се разтвори пред мен и нещо средно между мъж, момче и дежа вю се яви. Пила бях, имах нужда от него. Плавах във въздуха, а копелето говореше толкова красиво. Бях пияна и не обърнах внимание, че са безсмислици. На сутринта го нарекох лунатик и го целунах страстно и дълго. Радвах му се като на кукличка, като на нова играчка. Скоро започнах да го мразя. Исках да скъсам с него, в началото го съжалявах, после много го съжалявах, накрая реших, че няма да го пусна да си иде, без да е понесъл наказанието, че е лъгал, че ме е опорочил. Имах изграден мироглед, стъпвах и желаех правилно, знаех какво искам от живота и как се постига, а той го постави под въпрос. Помислих го дори за много възвишен, но си беше нищожество, бездарен да се справи със съществуването. Можеше само да приказва, опияняваше се като приказва. Приказваше и не мислеше, музицираше реалността и заблуждаваше колко е приятно с него. Не млъкна и през тази седмица. Реших да я прекараме във вилата ми, а после да се разделим. В първия ден ме разколеба. Беше толкова нежен, изобщо не приличаше на другия, с когото имах отскоро връзка, но с когото имах бъдеще. Втория ден вече го мразех, а на третия пороят ни отряза от света. Токът към вилата беше прекъснат, телефоните ни бяха с изтощени батерии. Известно време слушахме радио, а после спря и то. На четвъртия ден почувствах вълчи апетит, не можех да спра да се тъпча. Повръщах и ядях, от страх ядях. Боях се, много се боях. Последното, което чухме по радиото, беше, че са възможни приливни вълни от отприщените бентове. Страхувах се. Много се страхувах. Както винаги, не беше способен на нищо, друг на негово място щеше да направи сал, криле щеше да разтвори или да намери начин да зареди проклетите батерии и да повика въртолет. Нямаше да му се изтощи батерията, ако беше мъж на място. Пак започна да приказва. Унесох се, почувствах, че пак го обичам, говореше по приятно от радиото, по-приятно от цял свят, можеше да се умре с него, идеален партньор за умиране, но не и за живот. Любихме се два дни без прекъсване, а после търпях приказките му около още ден. Трудно беше да се прецени колко. Сумрачно беше, а и часовникът се беше повредил:
- Млъкни най-после!
Изгледа ме като уплашено кутре.
- Гневна съм, нали? Твоето изкуство е безсмислено, ти си безсмислен. Кажи, какво, по дяволите, искаш? Да забравим пороя. Той ни отряза пътя, но да го забравим… Не ти се иска, той ти е идеално оправдание, всяка ситуация за теб е оправдание. Ти си софист, ти си еклектик, но софистите поне са в парламента и имат разум… Ох, какво ти говоря... Ти си по приказките... Не разбра ли, че езикът ти няма да нахрани никого? Никого няма да нахрани езикът ти... Не си Бог, ти и човек не си… Казвал си ми, ти си ми го казвал, че човек откривал същността си в екстремни ситуации. Каква по-екстремна от тази?
- Ще се измъкнем - отвърна малодушно. - Хайде, успокой се, знам, че съм ти омръзнал, а и… на нея не съм омръзнал.
- Ха-ха-ха-ха… - изговорих го, но не се засмях. - Тя се хранела с думи. Намерила си е играчка. Трябва да е голяма жена, като мен, за да може да си позволи една говоряща скъпа играчка с пенис.
- Исках… както и да е…
- Загубихме дар слово. Лесно се губи, нали? Та какво щеше да ми кажеш, да си останем приятели? Не става, моите приятели са силни духом. Умеят, оцеляват, тази кал и бързеи са предизвикателство, с което те се справят. Погледни го това навън. Същото, същото е в живота. За добро и зло винаги е било така.
- Ти виждаш калта, а аз виждам зелената пътека.
- Че тръгни по водата, де!
- Чакам момента. Калният бързей губи силата си. Чувствам го, с всяка капка…
И пак започна. Заизлива порой от звуци. Слушах го, а после се унесох. Поне приспиваше.
На другия ден нивото на водата се беше покачило. Гладна бях. Пратих го да донесе каквото още има. Нямах представа колко още ще стоим и как да разпределим храната.
Пак се опита да ме унесе с приказки, но му креснах. После заплаках, прегърнах го и го молих да ме прости. Щяхме да умрем заедно.
- Моля те, не ми говори само. Няма смисъл. Няма… Говориш глупости, миличък. Цял живот си говорил само глупости. Мислил си глупости. Живял си в тях, но сега отвори очи... сега ги отвори… Не, моля те, остави ме аз да поприказвам. Знаеш ли, не ми се умира бавно… Нека измислим… Онази упойка…
- О, не! От това не се умира. Ако се стигне дотам, можем да го използваме, за да не чувстваш болка, докато ти режа вените...
- Няма да ти дам да ми ги режеш ти. Ти и това не можеш. Няма да боли, нали?
- Упойката е силна, няма.
Беше я взел преди месец, за да ампутира крака на кучето ми. Изглежда крадец го беше прострелял, но то опази дома ми. Добре, че не се стигна до ампутация. Моят глупак щеше да го измъчи. Умря си само, и аз щях да прережа вените си сама.
- А ти?
- Не мисля да се самоубивам.
- И това не можеш, нали? Признай си го…
Кимна.
- Щом не ни е помела приливна вълна досега, не мисля, че ще ни се случи, така че и аз ще почакам. Колко вода имаме?
Не ми се слизаше в приземния етаж. Не можех да понеса гледката на опустошената мебел. Наречете го сантимент. Както искате, за мен всяка придобивка е коствала нещо. Нямах представа как сме с продуктите.
- Два бидона от по двадесет литра.
- А храна?
- Имаме.
- Хайде, глупчо. Ела при кака - дръпнах го, нямаше да се измъкне така лесно, а като нямаше и друг мъж, той щеше да ми даде останалото, което можех да взема от живота. Отдавах му се отчаяно, желаех повече, исках повече, за всички години, за всички години и го мразех, че заради него се случваше, че ако беше по-различен, можеше и да ги имам… - Кой, кой ме забърка с теб!
- Това е любов. Не можеш да ме приемеш, не си съгласна, даже те довеждам до изстъпление, но въпреки това ме искаш, искаш колкото можеш, колкото можеш и не можеш, колкото времето позволява и няма да позволи…
- Бла…бла… блудкавост и латиноамерикански сериали с маргарин и захар… Гадост… Както и да е, говори си, вече не ми пречиш. Ама никак не ми пречиш... Може и да не умрем,?
Не валеше вече. Май втори ден. Не знам, в този дъжд всичко е различно. Готова съм да приема, че го обичам и донякъде е прав. Тук, в тази затворена вила, да. Тук само ние сме реалните, останалият свят е прожекция върху паметта ни, той не е от по-голямо значение за нас, отколкото жителите от съзвездието Лебед (ако ги има) за земята (ако я има след този потоп.) Оцелеем ли обаче, пред мен се открива бъдеще, в което той и красивите му безсмислени приказки нямат място.
Пак говореше, прекъснах го:
- Хайде, стига духовна храна. Гладна съм за истинска. Гладна съм за истина. Сготви, поне това можеш превъзходно.
Щях да го смажа със сарказъм, ако не беше останало ядене, или беше свършила газта в печката... но след около час се появи. Не хапна, не продума. Легна и ми дожаля. Прегърнах го, но ме отблъсна. Заби глава във възглавницата и не мръдна. Не мръдна и на другата сутрин. На няколко пъти се опитвах да се сдобрим, но само махаше с ръка и заравяше глава под възглавницата.
Тишината започна да ми тежи, но и бездруго вече сънувах бръщолевенето му.  Водата се отегляше...
Малко бях засрамена, като тръгнахме.
- Слушай, каквото било, било между нас - колата запали. - Бяхме почти удавени. Можехме да умрем, бях единствена около теб и ти единствен около мен.
Не продума. Само кимна. Стори ми се много блед. Обляха ме хладни вълни. По устните му имаше засъхнала кръв.
Щях да изкрещя. Какво ядох? Приличаше…
Тогава се върна с пържен език... не проговори повече. Блед е, има струпеи по устата. Аз му казах, че с езика си няма да нахрани никого, а той е психопат...
Не успях да му кажа да си отвори устата. Не посмях...
Махна ми за сбогом. Поисках да го целуна, но се дръпна.
Вкъщи отворих кутийката, където беше упойката. Шишенцата ги нямаше.
Седмици звънях да чуя гласа му, но нямаше връзка.
Сънувах, че ми говори. Радвах се, че му е порастнал нов език и се събуждах.
Една нощ набрах телефона и чух да казва:
- Ало!
Затворих. Голям номер ми беше скроил. Обичах го и щях да му издера очите, като го срещна.
Но не го срещнах. Нито втори път вдигна. Чух го, но дали не бях сънувала? Не не съм… Но…






Хорър, трилър, социална драма
хумор, сатира, разкази с неочакван край