воскресенье, 29 апреля 2012 г.

Вуйчо ми отдалеч

Племенникът ми се оказа интелигентно момче с високо чело, кадифен глас, големи кафяви очи, говореше импулсивно думите му се изливаха и носеха поетично очарование и чувство за хумор. Преди да го затворят в психодиспансера беше учил философия, дори завършил семестриално, но не успял да предаде дипломната си работа. Занимавал се за кратко с бойни
изкуства, после с културизъм. Точно тогава починала и сестра ми. Аз разбрах със закъснение. Телеграмата пристигнала на старият адрес, а аз вече се намирах на друг континент. Дори не знаех, че има син. Едва навършил пълнолетие тръгнах из света. Да диря щастие ли? Това е клише. Едва ли. За щастието нека мислят философите и ги стягат с каиши и усмирителни ризи. Когато разбрах къде е единственият ми останал жив роднина, очаквах да видя озверяло същество с речников запас от десет думи и прогнили триъгълни зъби, а не млад обаятелен мъж. Поразпитах лекарят, каква е диагнозата му. Заля ме с термини и имах чувството, че аз ще полудея или някои от пациентите се представя за лекар. Помолих го да говори по-човешки.
-Мястото му е тук!
-Убеден ли сте? Та той е почти дипломиран философ.
-И без друго за философите няма много работа, твърде дълго сте бил в чужбина, не знаете…Според мен пленника ви само си е загубил времето, но не това е важното. Той просто няма къде да отиде…
-И го държите тук от…
-Състрадание? Може би. Грижа за ближният, но той наистина е различен. Вижте какво, заболяването му е такова, че не би трябвало да се намира тук. Той е по-скоро по свое желание. Ще го изпишем, ако декларирате с подпис желание, но трябва да ви предупредя, че тук вашият племенник е на мястото си…
Пак ме удави с термини. Вродено и развито в живота ми качество е да не слушам това което не ми е необходимо. Имам си едно потенциометърче в главата. Намалям звука и остава само картината, докато минат нелепиците.
-С други думи…
-С други думи, взимам племенника със себе си. Трябва ми философ.
“За събеседник на бутилка. Чудех се какво ми е липсвало. Тъжно е да пиеш сам и да се чувстваш единственият интелигентен събеседник с който можеш да разговаряш. Май аз съм за тук, а не племенника ми.”
Една от сестрите беше по директна от доктора. Каза ми, че момчето се мислило за лампа.
-Поемате голям риск. Опасно е за него. Тук си е на мястото. Тук всички са различни и това ги прави еднакви по между си. Ще му сторите зло.
Очите й мятаха мълнии. С черната си къдрава коса, мощният бюст и тъмната кожа ми приличаше на вакханка. Разбирах я, племенника ми беше чаровен. Сигурно ще и липсва.
-Моля ви, нека остане тук. Той…-не можа да завърши.
-Разбрах, мисли се за лампа, но изглежда съвсем като останалите и е единственият жив човек от рода му. Ще се погрижа за него както не успях да сторя за майка му. Ясно?
Млъкна и приведена ме заведе до кабинета където трябваше да попълня необходимите декларации.
Момчето не вярваше дори когато напуснахме двора. Не вярваше и когато се качихме в колата и го попитах: “Накъде”. Вдигна рамене объркано. Засмях се. Заразвеждах го из града. Не го разпитвах много за сестра си. От малкото думи които чух ме заболя. Не е знаел изобщо за мен. Научил го преди дни. Защо е мълчала? Не можах да си обясня. Привечер доста пийнах. Опитах се да го отворя на философски теми, а вместо това сам развързах езика си и разказвах надълго и нашироко за пътуванията си. Попиваше думите ми. Очите му бяха влажни и жадни. Не беше видял много от живота. До осемнадасет изкарал сред книгите, после над учебниците, а от две години между стените на здравното заведение. Имаше проблеми с общуването. Сериозни проблеми с общуването и вече мразех тези хора които твърдяха, че мястото му е там зад стените. Пристъп на пиянска сантименталност ли беше, но скрих няколко спиртосани сълзи, черпих цялото заведение и всички разбраха, че съм щастлив, но не споделих защо. За себе си бях взел решението да посветя живота си на този млад мъж с подрязани криле.
Часове по късно обаче разбрах няколко неща. Първото беше, че сестрата го обичаше и имаше защо. Второто, че е права. Мястото му беше точно там откъдето сутринта го извадих. Разбрах и още неща, но те се отнасяха до мен и до много от нещата в живота които съм успял да видя. Бях по-млад от него когато тръгнах из света. Видял съм различни нрави и различни хора, а всички те биха го отхвърлили. Всички. Той наистина беше болен. Много болен.
Не пи през цялата вечер. Заради лекарствата които му давали така и не свикнал с алкохола. Държеше се подтиснато. На няколко пъти изкрещях в ухото му: “Любими мой, лудчо. Ти не си луд. Ако някой е луд, то това сме всички останали.” Мислех се за остроумен. По-скоро бях много пиян. За да не чакаме таксита шофира той, макар и без книжка. През нощта изживях истински ад. Нямах представа колко пъти влязох в банята, колко пъти се подхлъзнах и колко ампули течен аналгин изпих, а призори надникнах в стаята на племенника си, отрезнях и махмурлука ми изчезна.
Истината ми се откри с цялата си чистота и жестокост. Не можеше да оцелее. Сестрата и лекарят бяха прави. Погледът ми се премрежи. Догади ми се и не от махмурлук. Не исках да е истина. Толкова тих и симпатичен млад човек. Защо му трябваше да е различен. Той наистина беше болен и мястото му беше в психиатрична клиника.
Светлините бяха изгасени, а той стоеше пред бюрото, пишеше нещо и …светеше.




хумористична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email