Викна ме да му помогна с покъщнината, а на мен не ми се вярваше, че се случва. Нямаше да оцелее. Твърде стар беше. Исках да му наговоря много неща, но менгеме стягаше сливиците ми. Гадеше ми се. Приличаше на призрак. По-висок от метър и седемдесет, не тежеше сигурно и петдесет.
Беше толкова бял, че сияеше. Не знам тази жена дали имаше сърце. Ако не я бях видял тук и сега
бих я нарекъл хубава. С приветлива усмивка, словоохотливи очи, плътна не й пълна, с руси коси, богат речник, бизнес маниери, умерен глас. Толкова приятна беше, че чак да ти се догади. Не можех да изтърпя, повече. Нека да започнем да привърши всичко. Ще ти помогна с багажа, ще те изхвърля с албумите от славната ти младост, световните изложби и всичките артистки с които си спал или си бил съпруг, под някой мост, а ти до седмица ще си в по-добрият свят. Не се унижавай. Моля те, не й падай на колене. Щом и се струва, че дори това което сега плащаш за дупката в която живееш от преди да е разтворила читанката, значи наистина ще те изгони. Тя е живота, ти си един стар, глупав и прекалено възвисен човек, за да се разправяш с тази породиста свинка. Да, точно на Пиги от кукленото шоу приличаше и на една наша бивша министърка, да не би да й е сестра. Както и да е, да вдигаме багажа и да ти търсим таван. Ако не бях на петнадесет щях да те взема у дома. Щях, ако се наложеше да те оженя за дъщеря си, дори тя да е на петнадесет, макар ти да си на сто, но и двамата нямаме право на глас в живота, вселената и всичко останало. Моля те не се подмазвай повече на Пиги. Ще те изгони, тя няма сърце. И не разбира от изкуство.
Не чуваше телепатичните ми послания. Не четеше в очите ми. Дали изобщо виждаше. Ретините му от сиви бяха станали съвсем безцветни. Боях се да не се разтопи и разсея като дим, оставяйки след себе си само купчина сухи кости. Прочетох го в крайчетата на устните му, щеше да продължи да я увещава. Тя пък ме награди с такава усмивка, че ми се стори, че ям полумъртви скунксове. В този миг реших, да стана убиец психопат. Ще започна от нея.
-Само този месец. Тридесет дни. Да довърша амфората си, имам болно сърце и хемороиди. Тази амфора ми е живота, тя е жената, всички жени които съм имал и съм изгубил. Искам да я оставя след мен. Нека завърша амфората…
-Като дете си! Нищо не разбираш. Нямам нищо против изкуството…
-Но всичко си е бизнес.
-Не, недей така. Не съм толкова груб човек…
Прилошаваше ми.
-Ще заплатя така както и до сега и ще ти дам гювечето. Единадесет месеца работих по него, погледни го.
-Моля те!
-Погледни го. Погледни…Вземи го!-очите му блеснаха. Ангелът изведнъж се превърна в Луцифер. Усети, че е харесала гювечето-Направих го специално за теб. С майка ти, бяхме големи приятели…
Трябваше да е глух човек за да не разбере по гласа му, че са били повече от приятели. Пиги може би беше на път да изгони собственият си баща.
-Все повече заприличваш на нея, а тя щеше да хареса гювечето…Тя предпочиташе да ме гледа да рисувам картини, а приложното ми майсторство наричаше занаятчийство, но не е права, а и аз какво да правя…Вадя си по нещо с тези грънци и амфори…Това е шедьовър…
Помислих си, че ще я убеди. Имаше способности, старият му дявол.
-Та това мога да си го купя от всяка сергия. От всяка сергия или артмагазин, за…
-Не!-прекъсна я, пламна-Не, онова е конфекция. Грешиш. Това е истинско изкуство. Това не е просто посуда. Пипни, пипни тези образи, ще почувстваш как се движат, ще влезнат под кожата ти…
-Нямам нужда от гювече…
-Пипни, като гърда е. Може да не ти харесва да пипаш женски гърди или да ти се струва, че не ти харесва да пипаш женски гърди, но остави задръжките си. Забрави, отдай се на порива си и опипай богинята…
-Моля те, не ти отива на възрастта! – смутено отговори.
Ако беше по-млад сто процента я беше свалил.
-Аз съм на осемдесет и две. Не ми остава много, знам. Сърцето ми започна да ме предава, а и тези хемороиди…Искам само да завърша амфората. Тя е тази която прегръщах, а не успях да насладя. Тази която разбирах, а не можах да разбера. Целувах я по лявата гърда, по дясната гърда също, по челото, под пъпя…По колената…
-Моля те!-отсече раздразнено.
-Знам не ми отива на възрастта. Тя е природата, тя е жената. Невъзможната и истинската. Искам да оставя изображението от онези милувки които не съм успял да й даря. Нека направя амфората, две седмици, най-много три. Ще ти дам гювечето за подарък…
-Казах ти колко струва едно такова гювече и ако искаш ще ти го купя за да не го мъкнеш. Нито грош повече.
Посърна, а аз вече не издържах. Исках да се събудя. Не съм виждал по-смазан човек, по-подигран и поруган. Та той е работил единадесет месеца над нещо толкова красиво, а се оценяваше за цената на няколко бири. Сигурно прическата й струваше десетократно повече. Няма лошо, но гювечето беше майсторство. И аз не разбирам много от изкуство, но не съм сляп. Вижда се, че е бижу. И тя само се прави, че не забелязва. Очите й светят от алчност. Вижда, че старецът е притиснат и ще й го продаде. И без друго, къде да го мъкне и защо му е такава красота. Щях да й кажа нещо грубо, стори ми се, че сънувам даже ми се замая свят и излязох за кратко от тялото си, а старецът наистина излъчваше сияние. Вече бях сигурен, в началото си мислех, че само така ми се струва.
Усмихна се благо. Приличаше на образ от приказка, от икона.
-Погледни го.-рече уверено-Няма значение на колко години съм. Безсмъртното влечение няма възраст. Страстите не остаряват, те са сили, те са начала и не са в тялото, а влияят върху тялото така както слънчевите изригвания и магнитните бури му влияят. Мислех да го изрисувам със сцени на лов на глигани, беше подходящо, но ръцете ми започнаха да правят друго. Тези антични образи биха били кич, ако глинената материя на това живо глинено същество не беше ги пожелало…
-Хайде, хайде…-помъчи се да се усмихне, но го слушаше.
-Аз не изрисувах домакински съд, а татуирах едно живо същество. Една пълна красавица, домакиня, жена-трапеза, която се отдава…
-Моля те, на колко години си!
-Добре, добре. Виж телата. Всяко мускулче на тези сатири кипи в живот, свой живот, завърта се в своя собствена траектория около източника си на топлина и светлина. Сатирите не танцуват, прилича на танц, но това е еротичен контакт със земята. Вибрацията от петите им стига до магмата, до земната вагина и далеч от гората възбудени вълни олизват бреговете. Погледни бедрата на тези атлети, те са мехове на съвършената форма, от тях пият богините. Те не танцуват, но дриадите около тях изгарят в танц. Салкъмите над гърдите им не са гроздове, а зърната на техни робини – тлен на пленени от сладострастието девици. Не вино, не вино се добива от тези зърна, а блажено проклятие и огън с аромат на пот която се стича по опашката на изплъзващата се от тялото, при опиянението си, душа. Погледни гората. Листата й са устни, зелени устни, на вечната младост. Стеблата й са прасци на разюздани Афродити.
Взе си дъх и продължи:
-Да ядеш от това гювече е не хранене, а оргия…Истинска. Екстракт от инстинкти и изтънченост. Разюздана красота. Еротика на тъждествата. Еротика тържествена като църква. Философски речник татуиран под бенката на гръдта на нимфетка…
-Какви ги говориш пред малкият!
-Докосни гювечето!-хипнотизираше я-Докосни го!
-Искам да ти го купя, но за приемлива цена. Нямам толкова пари за кухненска посуда.
Усмихна се. Гледаше доволен творбата си. Разбра, че няма да я продаде, но му беше достатъчно, че е разбрана, че е впечатлила някого, че е почувствана.
-Искам да ти сготвя в гювечето, а после ще поговорим пак.
-Но…
-Имам всички продукти. За последен път искам да обядвам в…-очите му се просълзиха, но се усмихна-Ще споделиш трапезата ми. Няма да си изкривя душата и да я нарека скромна, защото няма да е скромна. Ще видиш какви магии правя.
Направи пирует и изчезна в димове. Летеше като домашен дух из ателието – кухня – спалня – гостна – кокошарник. Режеше мръвки, жонглираше с яйца, ходеше по тавана и нарязваше салатата. Пееше, смееше се, редеше объркани заклинания, разказваше за изложбите си, за руската балерина, за френската галеристка, за внучка на Гоген която му позирала из островите. Пак започна да говори за неговите сатири и дриади, за интимните целувки на земята с протуберансите. По едно време ми се стори, че нарочно се бави, защото е сигурен, че прекрачи ли прага на последното си прибежище ще умре, а не иска да се раздели с живота. Приличаше на осъден на смърт. Разстрои ме, нищо нямаше да хапна. Накрая гювечетата бяха готови. За нас двамата в непретенциозни, почти обикновени, но нейният обяд беше във вълшебното. Стори ми се, че няма да успее да го изяде, толкова голямо беше, но предизвикателната дама имаше учудващ апетит. Още се чудя къде успя да побере толкова храна. Готвеше удивително вкусно. Рисуваше с вкусове.
-Ухае…нямам думи.-изрече с притворени от наслада очи.
Съвсем приличаше на Пиги.
-Моменто. Да отворя и виното. Пазя го от…вече съм забравил колко години. За тържествен повод.
-Слушай. Нека се разберем. Няма да ме трогнеш.
-О, разбира се. Хайде отпусни душата. Весели се. Всяка промяна е празник.
Щях да стана и да избягам, иначе щяха да ме видя, че плача.
-Ти защо приличаш на буреносен облак.-смъмри ме с усмивка-Животът е красив като изрисувано гювече…
-Вкусно е.-рече тя и започна да маха с лъжицата като, че ли гребеше.
Наистина беше много вкусно. Лъжицата й изскърца.
-Ето, виж, не е съвършен съдът ти. Направи ми впечатление и празен. Това ръбче в средата. Като сглобен от два съда е.
-Ръбчето ли?-лицето му доби загадъчен израз-Това е гребенчето по което оставят енергийни заряди от всяко едно ядене.
-Фантазьор!-рече му с възхищение.-И е някак грубо отвътре. Цялото е в ситни вдлъбнатинки.
-Като пещера. По същата причина като гребенчето съм ги оставил. Това е изкуство.
-Готвенето ти е изкуство.-гласът й звучеше почти влюбено.
Той сияеше. Радостта му изпълни и мен. С добротата си, отвори сърцето й. Тя се зарази, от красивата изработка, от красивите му думи и гостбата му. Това вече беше различна жена. Не можеше да го изгони.
Вилицата и застърга дъното. Огледа се смутено. Набучи залъче и обра дъното. Второ залъче хвана в пръстите и попи последните остатъци храна. Лапна го и облиза с езиче устните си. Гювечето беше като умито. Нега се изписа по лицето й.
-Ще го купя, но кой знае колко повече не мога да ти предложа.
Усетих как потръпна, но скри огорчението си.
И аз скрих своето, а беше двойно по-голямо, защото бях огорчен и от него. Защо й го отстъпи. Бих го счупил на негово място.
Часове по-късно, успя да ме заговори. Стояхме под циментовата козирка на изоставен стадион. Очертаваше се да нощува тук, а от утре, незнам. Не му отговарях, сърдих му се, че и го отстъпи.
-Наистина ли си хвърлил единадесет месеца?
-Ох, тези хемороиди…
-Кажи! Чуваш ли ме, не е честно.
-Животът е като изрисувано гювече…
-Стига! Не си интересен.
-Единадесет месеца го изписвах, но знаеш ли. Моделирах го за няколко часа. Гювечето е отливка на кльощавия ми задник. Ей това е. Свалих си гащите. Седнах в глината й се получи. После отвън трябваше малко да го оформя да прилича на гювече…
Сетих се за “гребенчето” в средата което събирало енергията. Като в кинокадър изникна момента как обира със залъче храната, а после облиза устните си…
И не можех да си взема дъх от смях.
хумор, сатира, разкази с неочакван край
Няма коментари:
Публикуване на коментар