Мастурбиращата бездна

                                         Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Да я любиш прилича на нощно плаване със сал в потайни участъци на Амазонията където водата се превръща в чай и ром. Диво е, потенциално опасно и вероятно омагьосано. Разум няма. Има природа, загуба на чувство за реалност. Всяка мисъл се превръща в непотребен, развален прибор служил за ориентация. Ненужна тежест без никаква стойност. Тя е смугла и кипяща от живот. Потта й е афродизиак. Импулсивна и налудничава понякога. Непоправима романтичка. Вероятно не е
истинска жена, а дриада, но това са само част от съмненията му. Няма доказателства, макар от години има подозрения, че из живота се разхождат преоблечени като човешки дъщери дриади. Съмнява се, че тя е такава, когато й го казва я разсмива. Приятно й е да го чува. Чувства и душата й тялото си като къпани всеки път когато са били заедно. Все едно е със седем жени, с различни темпераменти, подходи към любовната игра и чувство към него. След час настъпваше тревогата: необоснована, необяснима, абсурдна. Като алкохолен глад. Искаше я. Боеше се, че му е дала някакъв знак с който му е показала, че заради нещо си тази среща ще им е последната. Не можеше да й го признае, страхуваше се да го признае, струваше му се, че ще извърши мистичен ритуал с който да превърне параноичната тревога в реалност. “Прекалено я обожествявам, там е проблема. Но тя не е ли за обожествяване. Страх ме е даже да я нарисувам каквато е. Честно, ревнувам я. На осемнадесет от картините ми е позирала, а все съм добавял нещо което й е напълно чуждо и е на жената за която нямаше да ми пука. “
Усети терзанията му. Уплаши се, че му чете мислите. Каза му:
-Скоро, скоро няма да си отивам.
Родителите й вече се примиряваха. Преди година се криеха. После се срещаха открито, но въпреки това не толкова често колкото желаеха. Постигнаха го, изпитаха достатъчно нуждата си един от друг. Разбраха, че са щастливи заедно и ще бъдат заедно.
-Имам чувството, че беше ритуал.
Изплъзна се като змия изпод завивките и запали цигара.
-Ритуал ли? Винаги е било.
-По различен. Днес ще имаш успех. Мислех си, че те изпращам на война от която ще се върнеш победител. След години, а ще е днес.
-То си е война.-тъжно се усмихна.
Направи всичко възможно изявата му да се вмести в културните празници на града. Изписа сума ти листове, обръщения, обосновки и до последният момент беше сигурен, че ще получи необходимата подкрепа. Накрая всичко стана на частни начала. Празниците бяха отминали, народът доста уморен от арт-събития. Безсмислено беше да открива изложба сега и невъзможно да не я открие. Независимо дали щяха да дойдат петдесет или десет човека щеше да го направи и толкова. Не бива да свикна с чувството да бъде мачкан и лъган. Достатъчно талантлив беше. Ако не можеше да се бори щеше да воюва.
Виденията иначе нямаше да го оставят намира, докосването на истинските форми извън пещерата на битието щяха да го изгарят, сенките да го задушават, цветовете да го доведат до лудост. Те желаеха и душата и тялото му, желаеха ги така както ги желаеше и любимата му. Трябваше да им даде което им се полагаше за да има и нея. Трябваше да разкрие откровенията на прелестта преди тя да се е превърнала в болест. Трябваше да излезе от общественото клише: “млад талант”, от артистичната си посредственост, от човешкото си малодушие. Желаеше го не толкова той колкото цветните призраци които живееха свой живот в тялото му които движеха ръката му, замъгляваха погледа му, фокусираха го на определен предмет докато премета добие изразителността на разумно същество със свой достоен мироглед спрямо всеобщото, унасяха го, караха мисълта му да витае, а той да е неприсъствен в своето тяло. Изпитваше неистово вълнение при осенението в миговете в които чувстваше идеята завършена, готова да се материализира. Невидимо и неприсъствено да се превърне в частица свят в прозаичен предмет който може да се докосне. Искаше и да го сподели. Струваше му се, че всеки поглед ще е приливане на витална сила в тялото му. Енергия която ще му помогне да живее и създаде следващите и следващите платна по които копнееха неясните още стотици хиляди видения. Щеше да направи изложбата, колкото и спънки да имаше. Дори и за петима, щеше да я направи. Идеята със стрелбата и убийството, дойде като божествено откровение.
-Страх ме е, знаеш ли!-призна му това което от дълго време я потискаше.
-Просто пърформанс.
-Та ти ще стреляш в себе си.
-В слепоочието. Хайде, театър.
-Не е точно. Видях, че пиеш антисептични лекарства.
-Може да ти изневерявам.
-Не ми изневеряваш. Изстрела не е безопасен, нали.
-Ще се нацапам малко с боя това е.
-От толкова близко ще се обгориш.
-Да, ще се обгоря. Съвсем леко. Добър приятел оръжейник ми е подготвил куршума…
Същият който пиян му рече преди седмици:
-За да събереш и десет човека ще трябва да се гръмнеш. Кръв, не масло е зрелището…А и кой ще види еротика в цапаниците ти когато телевизионният канал им ги предава толкова натурално…
Всичко започна от това подхвърляне. До сутринта изпиха три бутилки водка и двамата не помнеха на кой точно е хрумнал пълният текст на плаката:
“Пърформанс в който авторът ще облече голото тяло изобразено на едно от платната му със собственият си мозък. С това той ще покаже своето виждане за трагедията на човек, който покрива с разумност прекрасното. Авторът ще стреля в черепа си така, че мозъка му да покрие масленото платно, озаглавено “Маструбиращата бездна”
-Откъде ти хрумна подобно заглавие!
-На теб хрумна.
-Как на мен, аз нямам такова платно!
-Е, имаш хубаво гадже.
-Ще се оженя за нея.
-Първо отрезней и нарисувай “Мастурбиращата бездна”-захили се.-Аз ще подготвя куршума, но каквото и да направя има известен риск. Изгорелите газове от изстрела могат да предизвикат инфекции. Няма напълно безвредни. Мисля, че най-добре ще е, ако от сега започнеш да вземаш антибиотици. Тъкмо ще спреш и да пиеш и на изложбата ще приличаш на човек. Хайде наздраве.
Седмицата в която рисуваше голото тяло беше най-прекрасната и най-вдъхновената в живота му. Рисуваше любимата си като недокосната, а я имаше. В платното нанасяше най-желаната, недостъпната, а другата имаше.
Уредиха с приятелят му всичко. Изясниха на компетентните органи, че изстрела ще е бутафорен, но ще изглежда достатъчно близко до истинският.
-Безопасно ли е наистина?-попита го пак, загаси на половина цигарата и легна отново при него.
-Малко ще ме опари. Заслужава си. Понякога трябва да шокираш за да накараш да те разберат.
-Защо трябва да разваляш моят портрет?
Съжаляваше. Много харесва “Мастурбиращата бездна”.
-Това не си ти. Това е истината с твоето лице. Прилича на теб, но тя не е нежна. Не е топла. Ти си Амазонка по която тече чай…Ще те нарисувам истинска. Ще те рисувам истинска цял живот, а “Мастурбиращата бездна” ще ни ревнува.
-Много поетично! – засмя се.
-Ще ни ревнува и ще ни вижда във фантазиите си, докато се гали…-продължаваше той.-Какво фантазира истината докато мастурбира?
-Нас сигурно.-засмя се.
-Нас.
Ставаше време. Вече беше четири часа. До седем трябваше се е въвел в подходящ вид, да набере още няколко телефона и да релаксира около час в залата за да не се смущава. Заради антибиотиците не смееше да пие алкохол и за да се отпусне разчиташе единствено на себе си.
“Имам време. Ще се овладея.”
Още в шест часа видя няколко камери. Саксапилни репортерки подскачаха като комари от единият до другият край на площада пред залата.
“Откъде пък са разбрали…Една, две, три…колко камери има тук!”
-В никакъв случай не отваряйте вратата преди обявеното начало. Предупреди портиерите.
-Дай пистолета с който искаше да се застреляш и мога и да опазя. Погледни.
Пред вратата имаше около стотина човека. Нервничеха и се блъскаха. Виждаха се, паднали и стъпкани букети. Скъсани копчета и притиснати малчугани. Чуваха се викове и ругатни.
След десет минути вече беше ад. От вторият етаж над площада се виждаше десетки наредени коли. Репортерите вече не можеха да се забележат в тълпата. Напомняше митинг.
Трепереше. Погледна “Мастурбиращата бездна”. Ледената й усмивка го прониза. Не вярваше, че я е нарисувал той. Тази усмивка му беше напълно непозната. Тя му подсказваше нещо ужасяващо, имаше някакъв смисъл който не беше вложил.
Извади от пистолета патрона с капсулата боя и сложи стандартен.
После се усмихна на “Мастурбиращата бездна”.
Макар да беше още седем без петнадесет каза на портиера да пуска гостите.


Хорър, трилър, социална драма