сряда, 2 май 2012 г.

Оранжевият костюм

Извършил бях Престъплението. Признат бях за виновен по тринадесет от общо четиринадесетте отправени към мен обвинения. Обжалването отхвърлено. Присъдата влизаше в действие. Първо трябваше да легна на стол напомнящ зъболекарски. Върху очите ми бяха пришити контактни лещи през които виждах далеч по-бедна от достъпната за човешкото зрение цветова гама. При някои присъди изобщо отнемаха цветовете. Трите основни цвята
обаче виждах. Това не беше всичко, контактните лещи бяха сложен уред с безброй микропроцесори и програми. При вида на предмет който нямам право да докосна между мен и даденият предмет виждах решетки също като при някогашните затворнически килии. Опитах ли да наруша забраната, само щях да се удължа срока на присъдата, защото върху кожата ми беше залепен затворническият костюм който заместваше някогашните стени. Стягаше се когато трябваше да попречи на дадено действие, отпущаше се колкото да изпълня основни и разрешени за тялото ми функции. Изолираше напълно тялото ми от околната среда. Живеех при строго определена температура, недостъпен за слънчеви лъчи, вятър или докосване от друго тяло. Костюмът ми разрешаваше разходка по три пъти на ден. Вечер освобождаваше дясната ми ръка за час в случай, че искам да напиша писмо на някого или да отправя молба за намаляване на срока на присъдата. Магнитното поле освобождаваше челюстта ми също по три пъти на ден, два пъти по петнадесет минути и веднъж по тридесет, за да се нахраня. Можех да се лиша от храна и да говоря свободно, ако имах с кого. Често го правих, но нарушах ли правото на броя от използвани думи беше възможно наказание. Увеличаване на присъдата, лишаване от цветове, от освобождаване на челюстта. Думите ми се изписваха и имах право да използвам до сто и петдесет различни думи. През първите три години бях лишен от сънуване. Електрически импулси сходни с тези които протичат по процеса смущаваше посланията на Морфей. Мислех си, че тази част от наказанието е маловажна. Струваше ми се, че никога не съм сънувал, но когато насъщните за човешката душа видения ми бяха отнети разбрах какво означават те. Като откъсване на част от тялото е, като вадене на зъб без упойка, дори трите цвята които виждах ме измъчваха, оказваха насилие върху зрението ми, създаваха чувство, че живота е затвор. Не можех да изпадна в истерия, костюма нямаше да ми го разреши, магнитното поле около челюстта. Само щях да увелича присъдата, но вътрешно се разкъсвах. Не можех да бия по решетките с канчето за чай, не можех да удрям глава в стените, да крещя и да паля одеяла и възглавници защото затвора беше в мен.
След третата година започнах да сънувам, но ми сложиха надзирателят. Това е чип. Многократно по-малък е от песъчинка, но го чувствам като чуждо тяло и като чуждо съзнание в своето. Присъствието е тежко, с метален вкус, обсебващо и неистово силно. Той има стотици гласове, а те не спират един след друг да говорят, понякога се смесват в полифония, понякога се преплитат и се карат, спорят и се нахвърлят един срещу друг, а в противоречията им се превръщам в нещо като футболна топка която ритат до краищата на възприятията ми, почти губя съзнание, излизам от кожата си, но не мога да изляза от костюма. В повечето време обаче спазват ред, единият глас изчаква да свърши другият. Дори да не е напълно съгласен с замълчалият, не го отхвърля, а се опитва да допълни смисъла му. Разясняват ми, че Престъплението е сбор от много порочни мисли, незабележими които се събират като снежинки на връх и се натрупват докато се отприщи лавината. Обсъждат всяка мисъл -снежинка, дори отдавна да не е минала през главата ми е припомнят. Карат ме да я забравя, но не мога да я забравя, защото отново ми я напомнят и ми крещят “забрави я”. Познавам гласът на майка си и баща си, на щипещите ме по бузките безброй лелки от детството, на учителката си по етика и морал и учителят по математика, на момиченцето което живееше на шестият етаж, а ние живеехме на третият, на телевизионната говорителка и на приятелите на баща ми по чашка, на пощенският раздавач и кварталният, на пелтечещият поет който обичаше да пие в парка и да свири на китара, на разюзданата щерка на собственика на оръжейният магазин и на още по-разюзданата му съпруга, на треньорът ми по тенис и на професора ми по философия, на Антигона от младежкият театър и на приятелят й който ни хвана в гримьорната, но не ми се нахвърли, а ме застреля в сърцето с бутафорен пистолет и поглед. Нямаше глас който съм чувал или чул веднъж от радио и телевизионно предаване, в някое капанче или безистен, на мост или на плаж, от терасата или минавайки по тротоара от някоя тераса, в обществена тоалетна или в хотелска рецепция, да не чуя отново. Този път не случайно, приятелски и доброжелателно настроен, заповеднически, респектиращ, притежаващ власт над костюма в който бях затворен и подкрепата на всички останали гласове. Вече бягах от него само в съня, но и в сънищата ме догонваше, имах чувството, че ги цензурира. Неприличните кадри бяха отрязани. Личеше човешката ръка при монтажа на сънищата. Кощунствено беше, но протестите ми останаха нечути. С течение на времето гласовете намаляваха, обезличаваха се, заприличваха си и вече не се разпознаваха, а на тридесетата година от срока на моята присъда се сляха в хомогенният глас на надзирателя. Отвращавах се, но беше имитация на моят глас. Не говореше строго, даже малко отегчено, отнасяше се с мен като с домашно животинче. Ако не беше просто една електроника щях да си помисля, че се е отегчил от мен, но той не можеше да изпитва чувства. Понякога псевдофилософстването му ме забавляваше, приличаше на пиян събеседник във вагон ресторант. Размишляваше на дълго и нашироко над детайл от пейзажа който е зърнал през прозореца, а аз не съм видял и е останал някъде далече зад нас. Струваше ми се много ограничен, но нямах право да му го кажа, а и това беше смисъла на наказанието ми. След седемдесетата година стана по мълчалив, а накрая ми се стори, че умря. Оттук нататък започна най-мъчителната част от наказанието. Търсих го сред тишината и мрака си. Призовавах го, а той мълчеше. Един нанотехнологичен уред многократно по-малък от песъчинка ми се струваше по-скъп от цял свят. Оплаквах го. Ругаех го. Проклинах го. Молих се да е жив.
Молих го да е жив.
Заклевах го да е жив.
Присънваше ми се, имаше лице на смахнат старец и на грухтящ хуманоид, приличаше и на маймуна и на говорящ орех, веднъж ми се присъни като Салвадор Дали, веднъж като Силвестър Сталоун, но най-често имаше месест нос и безформени уши, но блага усмивка.
Събуждах се с надеждата, че е жив. Сигурно беше повреден и са го пратили на ремонт. Постепенно започнах да разговарям като него. Забравях го докато си говорих с неговият глас и започнах сам да задавам командите които ми ги задаваше той.
На деветдесет и четвъртата година от наказанието ми се появи психолога хермафродит. Челюстта му летеше на сантиметри пред лицето, нямаше очи, а очила над увеличени изпод стъклото им мърдащи се мозъчни клетки. Хващаше ме под ръка с костелива китка и ме водеше из безкрайни коридори с картини. Не бяха дело на действителни художници, а представляваха модели по които трябва да гледам на живота.
“Очите са невъзпитани приятели. Своенравни.”-говореше ми псевдонаучно-“Ти трябва да притежаваш очите си, не те теб. Ако ти открият нещо извън системното, то значи, че то е изключение и не е от стойност за реалността, следователно то е вън от реалността. Не им вярвай. “
Дразнеха ме еклектичните му / й/ еквилибристики, но поне с него /нея/ не се скучаеше. Беше изобретателно същество, а картините често наситени с възпитан еротизъм и лесна за възприемане хармония. В дългогодишният ми плен красотата ми липсваше, а сега бавно ми се разкриваше. Битието като, че ли правеше стриптийз, а психолога хубаво се посмя на сравнението ми. Не беше лош човек. След около година, разглеждане на картините ми даде и четка. Заставах пред картина с разхвърляна стая и трябваше да я подредя. Никога не успявах. Точно когато достигах чувството за хармония платното се разклащаше и всичко бе отново разхвърляно. Започна да ми омръзва, но трябваше да подредя експозицията поне върху едно платно за да свърши тази процедура. Не се получаваше, отчайвах се, но пак и пак и пак се нахвърлях. Веднъж се опитах да разкъсам платното и увеличих присъдата си с тридесет години. Психологът изчезна, появи се тъмничар, но различен от първият. Гласът му беше електрически, командваше директно костите ми, пронизваше ги с първичен смисъл който след години придобиваше в мозъка ми форма на понятие. Измъчва ме десет години. Очаквах отново психолога, но вместо него в съзнанието ми се появи едно дребно човече с кръгли очила и куфарче. Задаваше ми въпрос и записваше отговора на формуляр. Подписвах се след всеки отговор и така изтекоха последните петдесет години от присъдата ми.
Опомних се на онзи подобен на зъболекарски стол.
Костюмът ми беше свален, но още не можех да се движа.
Чух гласът на изпълнителят. Обикновен. Безстрастен. Би могъл да е всеки един от гласовете които съм чувал и с продължение на години чувах:
-Изпълнението на присъдата трая три минути и четиридесет и три секунди. Подсъдимият е изтърпял наказанието от двеста и тринадесет години лишаване от свобода…
Следваше етикета на добрите пожелания. Костюмът беше свит в таблетка. Накараха ме да я погълна.
-Единствено нарушиш ли правилата ще се разгради и отново придобие формата на костюм.
Кимнах. Надявах се да я повърна.
-Задължен си да спазваш пълна тайна за затвора…
Кой ли и щеше да ми повярва?
-Задължен си да забравяш за него така, че да го помниш.
Последните думи ми прозвучаха много загадъчно. И до днес се чудя има ли някакъв смисъл.
След това официално бях освободен и се върнах към обичайният си живот. Точно в четири часа получих документа с който се удостоверяваше, че съм повишен в службата.
Трябваше да крещя от радост. Да се прибера в къщи, да прегърна подред всички и да ги изведа да се веселим, но вместо това влезнах в първият магазин за бързо хранене и погълнах дванадесет или петнадесет сандвича. Затворих се в тоалетната и повръщах…
Чувствах още импланта в себе си.
Имам страх от алкохола, а и чувствах, че щеше да е нарушение на правилото и можеше да активира оранжевият костюм. Хрумна ми за в бъдеще да го правя с активен въглен.
Прибрах се в къщи. Жена ми се учуди, че не изглеждам особено радостен.
Излязохме и изядох десет пържоли. През нощта ми беше толкова тежко, че не успях да я любя. Не можах и да заспя, повърнах чак на зазоряване. Веднага след това отворих хладилника и изядох цяла щафета салам. Още чувствах импланта в себе си…
Тъпча се и повръщам. Докато го повърна…Или повърна…себе си.





антиутопия и киберпънк

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email