Беше на
зазоряване. На крак беше спал, май и ял. За последното не беше сигурен, но
чувстваше, че има останало нещо между зъбите. Опита се да го избута с език, не
се получи. Точно тогава му призля и се втурна към близките храсти за да
повърне. Спазмите отминаха без да го е сторил, просна се на една пейка и задиша
учестено. Погледът му беше разфокусиран, няколко същества с реактивни метли
фучаха насам натам из главата му и разстилаха наситена с лютиви капки мъгла.
Чуваха се смехове, разпокъсани фрази, шум от тоалетни сифони, писък на чайници,
локомотиви и войнствени детски градини, тряскане на врати, свирене на гуми,
драскане по плочи и неприличното й кикотене. Чул ли го беше или си
въобразяваше. Губеха му се часове, беше твърде възможно, твърде възможно, но не
напълно сигурно. Полазиха го студени тръпки като си помисли как се е изложил.
“Колко
пих…Сигурно е било преди единадесет. Да, още беше светло. Светло ли беше.”
Входът на блока й
беше заключен. Разкрещя се, че я обича. Светваха прозорци. Някой го замери с
нещо. Други му ръкопляскаха. Една бабка го прокле, а полицаят дълго го гонеше
из градинките. Преди да го хванат я чу и нея. Изсмя му се. Това беше нищо. Видя
я на терасата, до нея и сянката на непознат мъж. Беше я прегърнал.
В полицията го
накараха да се подпише и го пуснаха. Върна ли се пред блока й, не се ли върна.
Не помнеше. Зарови лицето си в ръцете и като много още осемнадесет годишни
мъже, помисли, че това е свършека на света. Закле се повече да не пие и му се
стори, че махмурлука ще е вечен както и болката му по недостойната му
възлюбена. Сега беше уморен и не знаеше какво повече иска да направи, да се
самоубие или да си измие краката. Дрема известно време на пейката. После
започна да витае като призрак из събуждащата се алея. Спъна се в една куча
каишка, извини се римувано на ругатнята на дебеловратият самец който водеше
кучето, ритна неволно един бастун, поиска огънче и си тръгна със запалката.
Късно усети за да я върне на собственика й, а не беше запомнил и лицето му.
Чувстваше се ужасно, а още по-ужасно стана когато махмурлука започна да го
напуща. Припомняше си част от думите й. Макар й нежно изречени сега му се
струваха сурови. Казваше му ги докато размишляваха за живота на кафе, докато я
изпращаше в къщи, докато чакаха филма да започне или малко след като свърши,
докато той мълчеше опитвайки се да си припомни какво е искал да й каже, докато
я държеше в прегръдките си, дори след двата случая в които достигнаха до
интимност. Винаги чуваше само мелодията им, а тя го галеше, пускаше дръзки живи
израстъци под кожата му, а връхчетата им бяха и влажни и наелектризирани. Беше
му достатъчно, че му говори, а смисъла не беше от значение. Едва сега го
разбираше и имаше смисъл с прегърналият я мъж на терасата.
“Не си се
определил. Сам не се притежаваш, защото не знаеш какво желаеш. И с що за фетиши
си се обградил. Красота, та красота. Не си нито поет, нито художник, а и те са
едни глупаци. Колкото по-гладни са за по-велики се имат и все пак поне
оправдание не им липсва, а ти…Едно хубаво тяло…Празна черупка…”
“Погледни птиците
небесни които ни сеят, ни жънат…”
“О, стига с тези
библейски цитати. Пак ли ще ме изкараш най-голямата грешница. Баста. Трябва да
знаеш какво искаш. Това е, на осемнадесет си все пак.”
Пригади му се.
Припомни си, че посред нощ беше тръгнал да търси отворен бояджийски магазин за
да си купи боя и да боядиса вратата й черна. Едва не се сблъска с дядката с
каскета. Възрастният човек му поиска огънче. Не погледна в ръцете му. Всичко
стана много бързо. Подаде му запалката която преди малко си беше присвоил.
Старецът първо дръпна ръцете си, но после промени решението си. Ръцете му бяха
покрити с отблъскваща екзема.
“Сигурно не е
заразна”-помисли си момчето, но трудно успя да прикрие погнусата си докато
прибираше запалката в джоба. Усмихна се на стареца и се отдалечи. Мислеше си
все пак да изхвърли запалката. Не беше виждал нещо подобно. На места като, че
ли плътта беше проядена до самата кост, покрита със ситни точици във
всевъзможни цветове. Стори му се, че са дребни малки създания които дишат и
мърдат. Чувал беше за отвратителни кожни болести, но това надскачаше
представите му. Все пак не изхвърли запалката. Скоро много му се припуши, а
виждаше около себе си само деца или много възрастни хора. Запали си цигара,
после втора…И животът му се промени.
Два дни след това
започна сърбежа. Сърбеж с цвят и форми, с мирис, със свое присъствие и
характер. Микроскопични своенравни свредели с нажежени върхове, намазани с
разяждаща отрова. Увеличаваха и намаляха оборотите, влияеха се от мислите му.
Влияеха мислите му. Забавяха времето, ускоряваха го. Извършваха постъпателни
движения, срещаха се и се размножаваха, стигаха до костите му и ги умъртвяваха,
предизвикваха гравитационни изкривявания и населяваха мрака с избухващи звезди,
а те плезеха и играеха с плазмени езици и го изгаряха. Не си направи преглед.
Страх го беше са научи истината. Искаше да повярва, че е алергия, че се е
натровил с храна или се е замърсил. Миеше ръцете си по няколко пъти на ден, а
сърбежите ту утихваха ту се изостряха. Имаше някаква логика в поведението им.
Опита се да разгадае. И тогава те започнаха да мислят вместо него. Започнаха да
му хрумват неща които никога допреди това не беше си и помислял или поне не
беше се опитвал да направи. Първо бяха глинените статуетки и съдове. Нямаше представа
как се правят, не знаеше дори и най-общи неща за изработката им, но ръцете му
знаеха. Инквизираха го до момента в който той започна работата когато се увлече
забрави за сърбежите, забрави и страха, и всичко останало. Не мислеше, мисълта
му следваше ръцете. Със затаен дъх очакваше какво ще се получи и изненадата
надскачаше и най-смелите му представи. Изпод ръцете му излизаха подобия на
антични съдове, извезани с чудати орнаменти, изрисувани с митологични и
неизвестни на която и да е митология чудати същества, голи тела, съществуващи и
несъществуващи цветя, форми асоцииращи за пътеки, гора, прегръдки, съзрени и
несъзрени от него пейзажи, лози като гърди, гърди като лози, образи от
народното творчество, образи от чужди народни творчества много от които не
познаваше, диаболични картини, райски картини, многозначни йероглифи, чакри,
ноти и птички. Напълни избата си с глинени съдове. Сестра му беше на седмото
небе, защото и провървя с продажбите им, започнаха да ги изкупуват и на едро,
имаше много поръчки, но тогава ръцете пак започнаха да го сърбят. Не разбираше
какво искат. Нима денонощно да не спират. Не само това искаха, а и материала им
беше омръзнал. Помисли си, че желаят мрамор, но докато ваеше еднорози и орли,
харпии и харити, минотаври и свинксове, афродити с лица на кинозвезди и
момичета които беше виждал ръцете продължаваха ли продължаваха да го сърбят.
Покриха се с мехури. Пукаха се, изтичаше мръсна гной. Не го боляха, отвращаваха
го и продължаваха да го измъчват. За голяма радост на сестра си започна да вая
дърворезби, тях тя продаваше още по-добре и от глинените съдове. На моменти му
се струваше, че сърбежа утихва, а друг път, че се е изострил дотолкова, че е
надскочил границите на това което може да се понесе и ръцете му са мъртви.
Плътта умираше, падаше на парцали и той не смееше да погледне ръцете които
желаеха от него да прави нещо с тях, а той не можеше да отгатне какво. При
всяка нова дейност мъчението закратко утихваше. За часове, за седмици, за
месеци.
Уменията на
човечеството, двигателните знания, бяха закодирани в тях. Каквото и да
захванеха – правеха го. Знаеха как да обрязват лози, знаеха и как се сече
монета, как се размесват в палитра цветове и да лекуват някои заболявания с
докосване. Рисуваха йероглифи на думи които той не познаваше, правеха бронзови
отливки, поправяха повредени струнни инструменти, поправяха и ел. инсталации и
повредени водосточни тръби, правеха мозайки и лепяха теракота. Те научаваха
всичко в момента в който започнеха да го правят и го завършваха виртуозно там
където има нужда от виртуозност и сполучливо където е достатъчно да бъде
сполучливо. Всичко ново им доставяше наслада, а и краткото облекчение. Свикнеха
ли с нещо, започнеха ли да го постигат лесно, то преставаше да бъде лекарство и
търсеха следващо и следващо. Често губеше разума си от сърбежите. Излизаше от
тялото си и витаеше в мрак, докато то живееше свой живот и способните му на
всичко ръце правеха това което ежедневието и необходимостта налагаше да
извършат. Най-често аранжиране и вътрешна архитектура. Славата му отдавна се
носеше и му се заплащаше добре, но това не облекчаваше страданията му.
Напротив, пречеше му да открие това което би ги облекчило. Така се стигна до
нетърпимото и той вече губеше представа за реалност, не знаеше какво се случва
с него. Тялото му като робот извършваше дейности които той не осъзнаваше, а
раните на ръцете му ставаха все по-дълбоки и отблъскващи. Един ден сестра му го
хвана като малко дете под ръка, защото сама се гнусеше от вида на дланите му и
го закара при лекар. Не можеше така да ходи из домовете на богатите им клиенти.
Отблъсваше ги. Надяваше се заболяването да е излечимо. Изписаха му лекарствата
които трябваше да пие по шест пъти на ден през първите три месеца и резултатите
не закъсняха. Скоро сърбежите започнаха да утихват и не ръцете да му
заповядват, а той на тях. С излекуването на болестта, уменията не изчезнаха, но
едва сега изпита удовлетворение и разбра колко много са постигнали. Възхити им
се и беше време да се наслади на придобитото от тях. Престана да търси нови
предизвикателства и правеше вече само това което можеше и само тогава когато не
му се налагаше. Една сутрин откри незавършена мраморна статуя в избата си, а тя
му напомни за момичето под чийто прозорец беше крещял през нощта преди да
започне всичко. От тогава бяха минали петнадесет години. Погълнат от болката
съвсем беше забравил за нея, но сега изпита желание да я види. Помнеше онази
объркана сутрин до най-малки детайли, а от добре подредените години след това
почти нищо. Знаеше, че е късно да и каже всичко онова което желаеше да й каже
тогава и все пак желанието му да я срещне можеше да се сравни със сърбежа който
изпитваше доскоро.
Времето много не
беше я променило. Отнасяше се различно с него, но имаше все същото капризно
носле и диво пламъче в очите. Прерасна в пожар като видя статуята със своят
образ.
-Ти си ме
обичал!-прошепна тя.-Не, не искам да ми я подаряваш. Мястото е в дома ти и все
пак искам да бъда при нея. Става ли?
Беше толкова
пряма и невинна, че той дори не се замисли.
Прегърна го, а той
я погали, но това не бяха ръцете изваяли статуята. Тези вече не чувстваха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар