събота, 5 май 2012 г.

Гнездото


Няма да посмеят. Нали, няма да посмеят, нали? Кого питам, аз съм сама. Сама съм тук. Стъклооката трябваше да ми е майка. Той обеща, че ще ми е майка, но не е. Тя не е лоша, но с тези стъклени очи, а и се държи по-скоро като моя по-голяма сестра. Ще се разбираме с нея, но не ми е майка. Не мога да я почувствам майка. Не мога. Няма да й кажа, че ме е страх. Много ме е страх за него. Майка все
си мислеше, че с всичко може да се справя с живота. И той си мисли така, но се надценява. Така се казва: надценява. Той не може да говори с мен, мисли ме за по-малка, кара ме да употребявам детски думи. Не искам да го уплаша като започна да му говоря като възрастен. Не го очаква, а той може да се справя само с неща които очаква. Тази стихия не можа да предвиди. Не е виновен, не е. Опитват се да го изкарат виновен. Самият той започва да се чувства. Като дете е, наказано неправилно. Мен никога не са ме наказвали неправилно, той е справедлив човек. Ето, пак започна да вали. Ти, ти си виновен. Не е татко ми виновен. Ще видиш. Аз като порасна ще видиш. Заради теб ще го изолират. Мен са ме изолирали в училище. Знаеш ли, какво е. Само защото бях нова, а имах шанса да стана най-популярната. Намразиха ме и ме изолираха. По наследство ми е. Умея да бъда популярна. Той също, затова се опитват да го изолират, а тези наводнения и разрушения ще им помогнат да го направят. Той изобщо не е виновен, ако има виновен това е друг, но аз ще запитам Дядо Господ, защо го направи? Ако го има трябва да ми каже. Моят баща не е виновен, следователно е виновен той. Не е, не е. Всички сте лъжци, той толкова помага на хората. Той е силен и смел. Може да живее навсякъде, но бързо става популярен и се опитват да го изолират защото ги и е страх. Все повече валеше. Момичето се почувства като в аквариум. Стори й се като в сън, че е декоративна рибка с червени перки, а момченце с големи кафяви очи сипва храна. Имаше чувството, че аквариума ще се пръсне под напора на дъжда и сивият поток ще я отнесе. Разтърси глава. Струите бяха нарисували по стъклото подобие на детско лице. Като истински си. Дъждът го размаза. Почувства празнота. Момчето й хареса. Можеше да я чуе и да се съгласи с нея. С него можеше да сподели всичко. Упрекваха баща й във всички смъртни грехове. Имало е някакъв конфликт на интереси който е довел до лошо координиране на действията което в последствие се е оказало фатално за много региони. Боеше се да пусне телевизора. Дъждът пак заваля, хората още не бяха се опомнили, а щеше да има още разрушения. Чувстваше го, тя и пред баща си не казваше, че знае. Криеше колко много е подслушала от разговорите му със Стъклооката. Правеше се на дете, така трябваше. В този момент само така можеше да го подкрепи, а тя е жена, истинска жена, а една истинска жена подкрепя силните мъже. Мъже като него, с голямо М. Които знаят какво искат от живота и как да го постигат. Някога и тя ще знае. Наследила го е от него, затова става бързо популярна на всякъде, а сега ако го изолират, тя ще запълни празнотата му. Ще бъде ближното му сърце каквото не може да бъде красавицата със стъкленият поглед. Дъждовните струи пак изрисуваха образа на непознатото момче и го отмиха по-бързо от вторият път. Стори й се, че има печален израз и въображението й изрисува бягащо от разрушителният талаз семейство. Момчето е имало аквариум с рибки и ги е нахранило преди да напуснат завинаги дома който щеше да бъде пометен от разрушителният талаз. Няма те. Аз те измислям. Дъждът отмива образа ти. Ти си несъществен. Нищо си. Защо изобщо мисля за теб. Само защото съм самотна иначе изобщо няма да се замисля за теб. Но защо съм самотна? Защото ме е страх да попитам баща ми? Страх ме е да не се окаже наистина виновен. Това е. Имам си тайна. Крия от него колко много знам. Няма с кого да я споделя. Всеки на тази планета сигурно е самотен, защото съм чувала, че всеки човек си има тайна. Главата я запари. Не беше способна да мисли така. При други обстоятелства щеше да си пусне телевизора, да се посмее или да гледа срамежливо. Тя вече разбираше много неща от света на възрастните. Валеше, все по-силно валеше. Спря да мисли за момчето като въображаемо. Мислеше си за него като за непознат приятел с когото някога и при различни обстоятелства ще се срещнат. Той е сега без нея под дъжда, но няма да се удави, защото истинските мъже могат да плуват. Струите вече напълно заляха стъклото като, че ли го погълнаха под себе си и тя забрави чертите му. Слепоочията я пареха, чувстваше, че главата й ще се пръсне. Не издържаше. Отвори рязко прозореца. Мътните потоци и заприличаха на диви реки под птичи поглед. Колко съм високо. Изобщо не ми пука за теб. Появи се, а след това позволи да бъдеш изличен от дъжда. Защо изобщо се появи! Не си заслужавал след като някакви си струйки… Изрисува се пак. Този път върху зениците й. Тя плачеше. Чуваше писъци. Ужасяващи писъци. Обърна се в посоката им. Идваха от гнездото на лястовиците над прозореца й. Пороят ги плашеше и гласовете им разрязваха. Мокри бяха, едва се събираха в гнездото, размахваха крила и кряскаха… Като тълпи, като грешни души ненамерили покой и след смъртта си, като река от сиви плъхове с антенки, като трошащи се стъкла и покриви…Стъклописи на църкви и налепени с реклами витрини на евтини кръчми, на холове и кухни и тавански. Стъкла на парници и библиотеки, на цех за бутилиране и буркани из мазетата. Стъкла на аквариум и крещящи рибки. Рибките не крещят, но тези крещяха. Крещяха като хора и лястовици. Крещяха проклятия. Защо срещу мен? Аз съм толкова малка, а пороя толкова голям…Крещяха и я пръскаха с мокрите крила. Стори и се, че крещят и в дробовете й, а тя не може да издаде крясъка, защото не иска никой да разбере колко много знае и за колко неща се пита. Имаше опасност и да получи отговорите които не желаеше да научи. Точно като майка й която знаеше, че е болна, но не отиваше при лекар. Точно като нея, а това я уби. Дали ще убие и мен? ГЛУПОСТИ! ГЛУПОСТИ! Птичките крещяха, декоративни рибки отваряха усти пред зениците й, гонеха се и потъваха там където непознатото момче отдавна бе потънало. В сивите вълни и тълпата. Там където няма въздух, където нямаш воля и сляпата сила те води към морето. Там където трябва да се съблечеш и от дрехи и от кожа и от всичко и да се прилееш. Искаше да се свре в банята, а тук струите бяха толкова студени, но лястовиците щяха да я настигнат с гласовете си. Така ли! Цяло лято ви търпях дървениците. Като не литнахте навреме на юг, така ви се пада. Затича към кухнята, обърна съдове, строши фруктиера. Не намери това което търсеше. Стисна за момент здраво точилката, но я захвърли яростно. Точилката подскочи със звън по теракотата. Едва не се препъна по стълбището, толкова силно тичаше и чувстваше, че вълната от писъци и от отчаяние, кълбо от язовирни и аквариумни рибки, хора, лястовици, речни камъни и стъкла я настига и ще я погълне в себе си. Това беше едно огромно живо същество, чудовище като от кошмарите и филмите на ужаса, не множество, а един единствен разум който искаше без да я изяде да я превърне в част от себе си. Блъсна вратата на гаража, търсеше щанга, но накрая стисна дръжката на бояджийска четка. Тръгна срещу крясъка и вълните, срещу проклятията и свитите от омраза, прогизнали от вода изражения. Стъпи на перваза и започна да удря с дръжката по гнездото. Удряше, удряше, удряше до самозабрава. Видя как една от лястовиците със счупено крило рисувайки виражи полетя надолу. Приличаше на злополучна книжна ракета. Продължи да удря докато писъците в главата й престанаха. Отпусна се на едно кресло мокра и изтощена, топло й беше, беше и леко. След години щеше да си спомня за тази вечер в миговете на изпитано сексуално облекчение. Писъците бяха престанали. Вдигна мързеливо дистанционното и пусна телевизора. Синоптиците предупреждавали…Можело да се вземат мерки за по-малко… Глупости! Глупости! Глупости…Накажете Дядо Господ, ако има такъв и тогава търсете виновника, ако има изобщо невинен. Който се чувства безгрешен да хвърля камъни… Щракна на друга програма. А ако го няма Дядо Господ и без друго всичко е разрешено. Татко ми е Дядо Господ, аз съм Дядо Господ, защото сме популярни. И не можете да ни изолирате, защото той има мен, аз имам него. Щракна на следваща. Тук се опипват. На добре върви. Щракна, но остана аленина на лицето й. Стъклооката се прибра и разкудкудяка. Със залепнала от дъжда коса изобщо не беше хубава, а минаваше за топ модел. Не й обръщаше внимание. Много ограничена беше. Момиченце, при това за забавления. Знаеше за тези неща от света на възрастните. Все пак я нарече, “приятелко”. Стъклоочка много се смя и я целуна по главата. После дойде и баща й. По настроението му можеше да се съди, че нещата вървят както трябва. Прошепна нещо на стъклоочка, тя също широко се усмихна, чу само: “…и глупости няма да се пишат, а за останалото ще се погрижат адвокатите ми…” Приближи се до баща си и го прегърна. Почувства се достойна за тази прегръдка. Бяха сродни души.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email