За Матрикант, втора книга

Време беше! Учудващо е как в толкова малки книги Александър Белтов, може да съчетае толкова много. Киберпънк и екшън, размисли за миналото, настоящето, бъдещето, технически описания на авангардни технологии и една главозамайваща динамика. Още с първата книга беше така, но остана намека за обещанието, за история извън историята, за завършеност извън рамката на завършеността на първа книга "Матрикант", а с втората обещанието не само е изпълнено, а е и преизпълнено. Втората книга е в същия дух, но и много по-завладяваща. Сам авторът определя книгата си като киберпънк и е киберпънк, но има и друго, друго което не може да бъде жанрово обособено, то е характера на автора - любопитен и разсъждаващ. Излизащ извън условното време в което се развива действието. Античните наименования, в една приличаща по-скоро на съвременна София, но с изострени до край процеси на разруха, довели до логичния финал - не само рухващ свят, а рухващ морал, дехуманизация, връщаща човек към първобитния му вид и между всичко това свръхмодерните технологично матриканти - новата религия - науката предлагаща съвсем реално безсмъртие. И оттук, многото философски провокации, които автора поставя - за живота, за стремежите ни, за любовта, за оцеляването на човешкия индивид, но и човешкия род. За душевността и търсенията й - посредствеността и масата, дори за чалгата в антиутопичния контекст. Герои с характери и шеметни приключения, а тук не може да не се забележи, че екшъна е постигнат много фино. Без да се разчита на ефектите на хиперболата - напротив: съвсем реални са сблъсъците, сцените при преследванията, но постигат желаното благодарение на цялостната динамика на книгата и умелостта на езика на разказвача. И с това екстремалните моменти са далеч по-завладяващи от тези в книги и филми в които героите - супермени вършат невъзможни неща само за да впечатлят своята публика. Доста мъже биха могли да попаднат в ситуации сходни с тези на Антон и да се справят по същия начин както и той и така читателя се вживява, открива себе си в героя и в неговите приключения, а паралелно с приключенията на тялото се развиват и приключенията на духа. Високите технологични средства в ръцете на незрелия дух и морал е освен мотив в по-големия процент произведения в научната фантастика, като се започне от зората й, но в "Матрикант, втора книга" е само акцент между многото мотиви на търсенията на будната човешка душевност. Важен акцент, загатнат още от корицата, илюстрацията е на една прекрасна притча - разказ в романа, която няма да преразказвам сега, за да не ви убия удоволствието докато четете, но над която е редно постоянно да се замисляме, защото иначе и без матриканти ни очаква света нарисуван от Александър Белтов. книгата е с некомерсиални цели и може да изтеглите оттук

Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще

Книжен плъшок

Точно в пет и тридесет, сутринта, си имам лапички. Малки, сиви, бият клавишите по-добре от пръсти. Космати са и знаят какво правят, забавляват се. Създават ме. Творят човешкият ми образ. Не се ли справят, ще си остана завинаги в недоизказаното. Под водопада на думите и над лавата им, обгърнат в пушека и парата им. Умопомрачено, беззащитно същество, нямащо разума на човек и инстинкта на животното.
Някъде към осем, обикновено още без десет, но понякога и без една, без две минути, вече съм себе си. 

Очите ми - руси, ноктите - кървави

Събуждам се. Клъц. Няма го съня. И него го няма. Присъни ми се. Струва ми се, че сега сънувам. Заедно сме от шестнадесетгодишни. Сърцето ще му изтръгна! Седем часа е, без десет минути. Вече е светло. Ама, че започва пролетта. Дъщерите ще ме утешават. Мамка им! Те обичаха повече него от мен, но с мен сега ще са солидарни. Сърцето му ще изтръгна! Няма да се върне, ясно е. До сутринта не се е бавил никога. Закъсняваше. От месеци закъсняваше. Последните седмици ми призна. Защо ли изобщо го казваше. Беше пропит цял с парфюма й.

Ореол

Мъжът ми си купи ореол. Ореолът е допълнителна памет в която са заложени милиарди усещания на благи и добродушни хора, морални и светли личности, живеещи сега или поминали са в близките сто и петдесет години. Аксесоарът напоследък стана модерен, днес се държи на добрите нрави. Преди около четиридесет години технологичното нововъведение, все още експериментално, се е прилагало като особено тежко наказание, за изключително тежки и общественоопасни престъпления, срещу които адвокатите са водили люти войни, а самите престъпници са предпочитали доживотен затвор вместо това чудо около главата си. Има останала една крилата фраза от онези времена:

Търговски център

Загубих се между етажите на търговският център. Дъщеря ми искаше да си купи сребърен поднос, зет ми арбалет, по някоя друга дрешка желаеха и двамата да си изберат, за някаква техника оглеждаха също. 
Внукът ми търсеше подходящи обици, внучката футболна топка за да си играе с момичетата от махалата. Моята старица нещо което щяло да ме замести. Не запомних как го нарече. Тя гледа телевизия из късните часове, аз си предпочитам ракийка – две и да заспя. Говореше и за някакъв

Не убивай!

Нашият град, всъщност е един отделен свят.
Свободен си да отидеш в Големия, но не и приспособен да живееш в него, а и кой би напуснал земния рай за да отиде в ада на илюзиите.
Илюзиите са нашите крепостни стени. Създадени от милиардното множество, живущо извън териториите ни, те му пречат да ни види, но ние го виждаме през тях. Близо милион жители сме. Почти колкото света стара е историята ни. Имаме същата анатомия като останалите. Расата ни не е четвърта, но сме различни. Имаме си своите странности. Външен не би ги разбрал, не би ги забелязал. Илюзиите му, правят тъй, че да му изглеждаме призрачни. Почти въображаеми.