Маниер ми е когато пиша за сборници разкази да се спирам с по няколко думи на всеки разказ, особено, когато съм впечатлен. От всеки. И всеки казва достатъчно за да е отделна, завършена творба, в пълния смисъл на думите: отделна и завършена, а не само като форма, както се случва за жалост често на практика: разкази, които извън контекста на сборника, който съставляват не казват достатъчно за да бъдат творби, нуждаят се от останалите си "братчета" за да се съберат силите им в една, и само по този начин да постигнат понякога и не лош резултат. Самият аз имам много подобни: цели серии и поради тази причина не мога да бъда критичен към подобни, макар, че тона ми е малко критичен. Но много по-високо стоят разказите, които са си разкази и сами за себе си, без останалите: имат силен дух, душевното приключение е неповторимо - цял живот събран в няколко страници и в от няколко стотин, до няколко хиляди думи, а философското послание е толкова силно и трогателно, че дори излиза от рамките на философията и навлиза в необятните граници на поезията. Точно такива са и разказите в сборника "Странноприемницата" и наистина си заслужава да се спре на всеки един от тях, но в същото време, макар да си заслужава, ще е истинска грехота. Защото са толкова кратки, емоцията в тях е толкова силно концентрирана в думите, че да кажеш няколко думи: все едно да повториш и отрежеш значителна част от разказа, да разкъсаш предварително тъй лаконично и в наедно с това тъй магически отпратено послание. Тъй, че ще спомена само няколко. Със страх да не ги нараня: да не ги извадя тайната им на показ, когато те могат да го направят сами и по вълшебен начин. Макар както казах: те са цялостни и завършени: сами за себе си, всеки с конкретно послание, цяло битие и едно трепетно съществуване на екстремални и като чувственост и характери герои, заедно придобиват една много по-голяма сила. Свързани са, създават една невидима паяжина от усещания, извън ограниченията на нашата сетивност и без да ни изваждат от нашата реалност ни дават сетива през които я улавяме съвсем различна.
И след вече непристойно многото думи от моя страна (като се има в предвид колко скромен на употреба на думи е автора, а колко много неща е казал с тях) автора, сигурно вече някой четящ ме е готов да се разкрещи: "Какви са тези разкази?", ами фантастика са. Дотук - вярно, но твърде малко. По-труден е поджанра: някои са хорър-трилър, други магически-реализъм, мистика, дори кавър-версия на класическа приказка, няколко космически разкази и две особено силни антиутопии. Свързващото в тях е едно - тяхната трогателност. Преди две седмици ми се случи да прочета книга за един час, като сигурно петнадесет минути от четенето са ми минали да трия сълзи от смях. Този път ми се случи почти същото, но с обратен знак. Не погледнах часовника, но вероятно съм прочел книгата за три часа, като половин час съм спирал за да пуша цигари, за да утеша малко усещането и да не позволя сълзите ми да потекат, понеже съм бил затрогнат, много затрогнат. Не съм от ревльовците. Преди месеци, почина баща ми, тъжно ми беше, но една сълза не ми е потекла. Все пак той ме е и възпитал така. Че един мъж не бива да плаче. Да, но когато съм много затрогнат, понякога се изпущам. Но трябва наистина да съм много, много затрогнат. И до това усещане рядко ме довеждат дори световни литературни образци. В никакъв случай сладникави драми, които разплакват лелите на безкрайните сериали, а нещо силно, наистина много силно. И красиво. И като изживяване на героя, и като философска провокация. Не помня друг случаи, в което една книга да ме е довела до това състояние повече от веднъж, а днес ми се случи поне пет пъти: антиутопията" Спомен от детството", "Ловецът на бисери", космическата опера: "Снежинки в мрака", "Мълнията" и "През други очи". Съвсем различно обаче беше чувството във "Войните на изкуството", там плясках по колене, на няколко пъти викнах: "Браво, Яворе" и дори сега, когато пиша тези редове и се кефя още на разказа, несъзнателно усмивката ми се разтяга по лицето. Антиутопията е гротескова, малко в маниер на Робърт Шекли, но повярвайте ми, още по- . И не само абсурдната мода, обърнатата проекция, абсурдните закони, тъй типични за големия американец и световен фантаст. Не само също тъй типичната оригиналност, ироничната усмивка. Има и нещо друго: антиутопията си е антиутопия, но сюжета на "Войните на изкуството" се развива и днес, достатъчно е да се видят някои тенденции, в някои блог - платформи и литературни сайтове, за да се види сходна гладиаторска битка, чийто смисъл е единствено зрелището на тълпата, а гладиатора - той просто няма друг изход, защото живота му е нещо по-малко от това на което го е посветил.
Препоръчвам този разказ и на тези, които обичат да четат, и не обичат много да четат, но пък обичат много да пишат, но най-вече на тези, които нито обичат да четат, ни да пишат, ала често се привлечени от зрелището, когато двама поети се хванат за гушите.
Разказите на Явор Цанев всъщност са съвременни приказки. Всяка си има поуката. Всяка си открива своите потайни пътеки да затрогне. Истории, които не само разказват за магия, а магията струи. И още с въведителния разказ, едноименния "Странноприемницата", по юношески чист начин, той открива философската основа върху която пласт по пласт са подредени и останалите.
Очарован от книгата, не чувствам, че имам право да пиша повече, освен: "Успех на "Странноприемницата" Яворе! Заслужава го! Свеж дъх за българската литература е! И истински дух със силата на световната! Ако книги като тази получат заслуженото внимание утре, в други ден повече български читатели, ще предпочитат български автори."
