Доберман

Когато се надушихме със старият шмекер разбрахме, че сме от една порода. Съвсем различни и въпреки това едни и същи. Навремето и из света ги беше вършил всякакви, мътни и кървави, какви ли не, страховити и смешни. Натрупал състояние, уморил се, узаконил дейности, оставил ги на трудолюбиви момчета които трепериха и от сянката му, а той отдал се на творчески мързел и съзерцание на житейската низина от белоснежните си върхове. Според неговите думи чисти колкото е чиста съвестта му. Избухвах в смях, сърдеше ми се. Друг би убил, но на мен ми беше позволил повече. Критикувах без страх стиховете му, независимо дали имаше защо или не, не знам защо ме смяташе за арбитър на изящният вкус. Веднъж се пошегувах, казах му да подпали югоизточен паркинг и да се вдъхновява от пламъците. Изгледа ме изпитателно, прецени ме с поглед. Почти се върза, а после не ми говори цяла седмица. Дълго време още ми беше сърдит. Уважавал ме, а аз съм се подигравал с чувствата му. Трогна ме, а ме полазиха и тръпки. Забавният дядка беше някогашен цезар в престъпният свят. Опитваше се да живее като обикновен човек, също да пише стихове, но вълка кожата си мени, но…Помъчих се да изкупя вината си. Казах му
съвсем сериозно, че най-добре за поезията му ще е да се влюби. За човек с неговите възможности я караше затворено. Имаше в дома си една слугиня за която се грижеше като кралица, беше му родила и двама сина, не притежаващи чувствителната му душевност. Цитирам негови думи. Издържаше още две жени, красавици. Защо го правил? От суета. Цитирам негови думи. Не му било неприятно, не му било и кой знае колко приятно. Почти не ги виждаше. Скъпи същества му бяхме аз и Тара – добермана му. Отвратително същество. Мъкнеше го навсякъде със себе си. Още когато се запознахме проклетият звяр се пъхна под масата, заби глава между чатала ми и очаквах всеки момент гласа ми да стане по-висок с няколко октави. Не знам защо чудовището толкова ми се глезеше след като не го понасям. Алергичен съм към псетата, противни са ми. Симпатични и добри същества, но докато са поне на няколко метра от мен. Търкаше глава в мен и лижеше ръцете ми. Не можех след това и от салатата да опитам. Представях си как от ръката ми пълзят червеи към яденето. Приберях ли се в къщи хвърлях дрехите си в пералнята. Ръцете си миех минимум петнадесет минути с толкова топла вода колкото можех да понеса. След това ги дезинфекцирах с хлорна вода и ги обливах обилно с одеколон. Толкова лигаво и страховито куче, нямаше на планетата, но да спомена нещо такова на старият си беше истинска лудост. Този път нямаше да ме изтърпи. Само при мисълта си припомнях всичките мафиотски романи. Мразя кучетата, но какво да се прави, той делеше цялата си обич между мен и кучето си. Опитвах се да свикна, не можех. Срещнех ли интересна жена, запознавах го с нея. После апатично ми казваше, че е нямало нужда. Как да няма? Гневях се. Има нужда поезията ти. Искрен бях. Правеше отегчена гримаса. Напомняше ми, че е стар и богат, а за такива нежността е само декор и украшение, не и дълбоко чувство. Настоявах да се влюби. Казах му направо, да зареже проклетото си куче. Да го остави за кратко на внучките си за да почувства липса на обич и да я потърси. Не знам откъде намерих кураж, но изглежда тъй си вярвах, че го накарах и той да ми повярва. Близо месец живях в рая. Животното го нямаше, старият се подмлади. Запознах се покрай него с много елитни жени. Щуряхме и пихме, на моменти откриваше кучите си зъби и истинският си нрав, а естествен притежаваше очарование което ме караше да се гордея от това колко сме близки. Присънваше ми се като доберман от който хората се боят, а аз не, защото ми е приятел, любимец и пазител. Струваше ми се, че и стиховете му стават по-добри макар вече не пишеше всеки ден. На няколко пъти се сближаваше с жени, заприличваше на човек, после отново изписваше по лицето си отегчението. Накрая все пак се влюби. Божествена беше. Това, че не говореше и изглежда не разбираше я правеше още по-привлекателна. Само с поглед ме изваждаше от релси, запълзяваха сякаш две ръце по бедрата ми, рояк устни започваше да лъкатуши по корема ми, настръхвах целият. Дива, първична, лишена от ум. Стоеше и се усмихваше. Целуваше го често и се глезеше. Ядеше с ръце и му поднасяше с ръка в устата храна. Пийнеше ли малко започваше да танцува. Събличаше се, а стария дявол не мислеше, че си играе с чувствата ми. Пясъчно руса, тялото й като отлято, миризмите й на еротичен бяс, погледа й пламък, а случайните й докосвания в мен, не бяха никак случайни. 
Наричаше я „бебче”, „миличко”, „родена за мен”, изглежда сам не знаеше името й. Колкото повече се увличах в нея, толкова по-силно разбирах колко скъп ми е старият. Не се боях, че ще ме обезглави. Боях се, че ще е крайно разочарован от мен. Разбирах, че обичам проклетият главорез, бездарният поет и суетен сноб. Когато ми каза, че те двамата ще заминават някъде си, отдъхнах. Щеше да ми липсва, а нея да сънувам, но изглежда тя беше всичко което му е липсвало и което опитвайки се да намери е придобил цял свят, без това да го е направило щастлив какъвто изглеждаше. Вечерта преди заминаването им се почувствах излъган. Попитах просто тъй старият как е половият им живот. Все пак тя е дива за десет жени, а той е надскочил малко годините. Изгледа ме учудено, долових смут, дори отвращение. Не ми се обиди, но не се почувства никак поласкан. Даже гласът му трепереше, толкова смутен беше.
-Ни бих приспал с нея. Защо си мислиш, че спя с нея? Тя е невинно създание, аз мога да имам която си пожелая и съм имал която съм пожелал. Тя е…различно е. 
Това беше удар под пояса. Глътнах си езика. Не знаех какво да мисля. Нямах време да го разубедя да не заминават или да ме вземат със себе си. Когато тръгнаха се напих. Мразих го. Побъркан тип. Върна ми го за всичките ми подигравки на стиховете му. Почувствах вдъхновение и цял ден полупиян писах по-бездарно и от него. Привечер в къщи нямах повече за пиене и излязох да се довърша. Тогава тя се изпречи на пътя ми. Задъхана, потна усмихната. Преди да съм казал нещо впи устни в моите. Зацелува ме надолу. Още малко и щяхме да го направим на пътя. Не знам как успяхме да стигнем до къщи. Това беше най-разгулната нощ в живота ми. Мислех си, че съм научил с годините всичко за любовната игра, но тя ми откри неподозирани неща. Лишена от задръжки, бясна, не жена, а стихия, не чувстваше умора, правеше тъй, че и аз да не я чувствам. Съвсем загубих разума си, на сутринта имах толкова ум в главата колкото и тя. Гонихме се голи из двора и привлякохме доста погледи защото отдавна се беше зазорило. После се прибрахме, спуснах завеси и продължихме. Вечерта пролича, че иска да излезем. Облякохме се набързо. Тръгнахме прегърнати, но в един момент се отдели от мен и побягна нанякъде. Търсих я дълго. Накрая я открих в заведението в което най-често отсядахме със старият. Той беше на редовната ни маса. Беше с гръб към мен не ме забеляза. Галеше я по главата, а тя го целуваше по бузата…
-Тара, миличка. Къде ми избяга. Доброто ми кученце. Доброто ми кученце.
„Тара!”
Знам, че съм приличал на идиот когато го попитах:
-Нали заминахте?
-О, сядай, сядай…Заминавахме, но тя избяга. Та работата се отложи…Сядай, де…
-Защо я наричаш Тара?
-Ами това е Тара.-засмя се.-Хайде де, подробности. Да не кажеш на някого!
-Искаш да кажеш, че това е добермана ти. 
-Да, добермана ми е. Толкова съм инвестирал през годините за пластични хирурзи, че вече правят това което си поискам. 
Прималя ми. Кучката ми се усмихваше. Галеше я по главата и нежно й редеше:
-Милата ми, знам, че си била при някой разгонен пес, какво да се прави природа. При някой разгонен пес си била, но пак си при мен, нали. Защото си знаем с теб какво е обич.




хумористична фантастика