MP3

Маеше ми се свят, заболяваше ме главата, после спираше, превръщаше се в балон и съзнанието ми се клатушкаше подето от вятъра, лишено от възможност за самоуправление, носеше се някъде сред мъглата, губех ориентири, свят не съществуваше. Поне в познатите му форми, не. Търсих нещо за което да се уловя, а около мен само хлъзгави корени. Увивах около тях коси, задържах се за кратко, но после отново подета се губех. Губех се в безсмислието и хаоса. В монотонната мелодия на говоренето му. Не спираше. Креснех ли му ме гледаше стреснато, две – три минути не смееше да каже нищо, а после започваше отново. Веднъж го заключих отвън и го държах няколко часа на студа. Дожаля ми, възрастен човек е все пак. Докато бях малка се грижеше за мен почти като баща. Като поотраснах взе да вижда в мен жената и тогава се разделиха с мама.
Той беше вторият й съпруг. За разлика от баща ми не беше лош човек, но пълен перко. Тогава ми се струваше забавен. Превързана бях дори към него. Струва ми се не говореше толкова много. Харесваше ме и той. Коя ли жена не харесваше? Бореше се със себе си, мъчеше се да не разочарова майка, но много воля изглежда нямаше. Клюките които се носеха из квартала за него бяха преувеличени. Усмихвал се е, знам. Смигал е, ясно е. Комплименти е правил. Някои сигурно са били по-пикантни. Той е поет който не пише стихове. Вижда красивите неща в живота, улавя ги в думи. Сядал е с тази или онази на кафе. Слушал е женски изповеди. Повече едва ли си е позволил, но то беше достатъчно да се заговори за леконравието му. Стана дума и за отношението му към мен. Галантен и мил беше, но ако някой от двама ни е флиртувал съм била аз, макар и да не съм го осъзнавала. Мислех си, че той ще остане единствен който ме намира за хубава. Нямаше нищо порочно. Хорските езици бяха на друго мнение. Чувствах се виновна когато напусна дома ни. Мама казваше, че раздялата им няма нищо общо с клюките. Друга била причината. Не й вярвах. До смъртта й, не й повярвах. Сега четиринадесет години по-късно я разбирах. Преди месец научих, че е в тежко здравословно състояние. Ходеше с патерица, имаше язва и плеврит, с бъбреците не беше добре. Скоро щяха да го изгонят от дупката за която не беше плащал наем от четири месеца. Имаше някакви бюрократични проблеми с пенсионирането си. Затънал бе и в стари дългове. Неприятно положение. В началото отказваше. Казах му, че имам нужда от него. Така си беше. Каквото и да правя, колкото и да внимавам все на женени мъже попадам и дома ми е пуст. Струва ми се празен стомах на звяр който бавно ме смила. Двама щеше да ни бъде по-добре, нуждаехме се един от друг. Не предполагах, че е толкова горд, че трябва да му го призная. Молех го накрая. Няколко дни се озърташе като уплашено зверче. Смешен беше и сладък. Когато ми призна, че го е страх да не се събуди и двамата се просълзихме. Пихме вино, догаряха свещите. Заспах подпряла глава на рамото му. Внимателно ме е преместил да не ме събуди. Сутринта той направи кафето. Казах му, че го обичам. Съжали, че не е здрав и млад. Прекрасно беше още седмица и тогава възкръсна демона му. Известно време го намирах забавен, с него не се скучаеше, нямах си нужда нито от радио, ни от телевизор. Преди да съм се събудила започваше предаването му и продължаваше дълго след като съм заспала. Говореше докато прави кафето и докато се храни, говореше на вратата докато съм в банята и тоалетната, зад гърба ми когато съм пред огледалото и си слагам грим. Едва изчакваше да завърша разговора си по телефона и започваше пак. Устата му не се уморяваше, мислите му не пресъхваха, болните му дробове не знам как издържаха. Говореше когато излизам, чувах го, че продължава докато чакам асансьора, говореше докато бъркам в чантата за да намеря ключа когато се връщам. Събуждала съм се посред нощ и съм го чувала как говори, често буден, но понякога и на сън. Разсмиваше ме и ме унасяше, кряскала съм му и е млъквал за минута – две. След туй започва да се извинява, извинението като локомотив дръпне отново безкрайната композиция от думи. Веднъж го сграбчих за ушите, впих устни в неговите, пуснах език и едва не глътнах зъбната му протеза. Истинско постижение, млъкна за цели десет минути. Гледах часовника, толкова бяха. Заговори за усмивката през рамо на времето, за срещите които разбираме, че е имало едва при раздяла, за тихата война на младите пориви със стареещите клетки, за плахото потропване на любовта по врата в нас, за която отдавна сме изгубили ключа, заприказва за стари преживявания и нови сънища които си припомнил сега, за майка и за мен, за някоя си която не знам защо си мислеше, че трябва да ме интересува. Заключих съзнание, понесох се сред мъгла и безсмислие. Поне разбрах, че има зъбни протези. На другият ден му ги скрих. Разплака се като дете. Съобразих, че има язва и е опасно да правя така. Може да се нуждае от храна. Дадох му ги, но не започна да яде, а вече се досещате какво. Примирих се, чувствах се обречена. Дори и когато не бях край него, продължаваше да ми говори. Беше ме обсебил, не спираше. Започнах да мисля с неговият глас. Да си противореча и да се отплесвам, да не мога да се съсредоточа в темата на разговор, също като него. Останех ли сама в офиса започвах да му говоря, всичко онова което съм искала да му река, но не съм успявала, залята от словесният поток. Молих се, понякога и със сълзи да ми даде малко почивка. Опитваше се, изглеждаше като, че ли се задушава. Издържаше по няколко минути с неистови усилия на волята. Иначе беше послушен, заплаших ли го, че ще му скрия зъбите, изпълняваше всичко което му наредя. Като си купих компютъра, пак така, заканих се, че ако го е пипнал с пакостливите си ръце, ще му изхвърля ченето. Не се и доближаваше до новата ми придобивка, обикаляше я на метър като нещо което хапе. Докато разучавах нови програми ми хрумна да му направя номер. Слушалките бяха на ушите ми, пуснала си бях „Айрън Мейдън” на MP3. Не беше възможно да го чувам, но глас който е в съзнанието не може да се заглуши. Продължаваше да бръщолеви. Нямаше спасение. Тогава ме изпълни озарение. Добре щях да го наредя. През целият следващ ден го записвах. Както винаги не млъкна, но този път не ме дразнеше. Един любовник ми помогна да прехвърля записите на MP3. Получи се тринадесет часа и тридесет и осем минути. Подмених бравите на спалнята и на кухнята. Дезинфекцирах банята и тоалетната с най-миризливите препарати и докато се бръснеше и мърмореше, че е болен от плеврит и се задушава, измъкнах ключовете му от джоба, прерязах телефонният кабел, пуснах диска и заключих спалнята и кухнята, а после излетях навън и заключих и външната врата. Имаше достъп само до стаята с компютъра, а в банята и тоалетната едва ли можеше да изтрае повече от няколко минути. Тринадесет часа да слуша себе си, щеше да му е добър урок. След работа отидох на кино, шлях се из магазините, а когато се прибрах той стоеше мълчаливо на канапето, подпрял глава в шепа и замислено се слушаше. 
-Моля те, изключи това.-рече и повече не проговори за вечерта. 
Изглеждаше зле. Май прекалих, но поне си отдъхнах. На другата сутрин си личеше, че отвътре го гори, но внимателно подбираше думите си. На няколко пъти поиска да каже нещо, но се отказа. 
-Дъще…-прекъсна.
Това успя да каже преди да тръгна на работа, а вечерта трудно и с много паузи ми рече останалото:
-Благодаря ти, че ме приюти. Проблемите ми с пенсията се оправиха. Ще ми изплатят всички месеци в които не съм взимал. Намерих си прилична стаичка, много евтина. Жив подарък си е. 
Не исках да го пусна. Не можех да го задържа. Приличаше на дете което иска да бъде самостоятелно. Говореше от месеци за тази стая и за пенсиите които очаква да му изплатят. Мислих си, че е част от останалото му безсмислено бръщолевене. 
През следващите дни се опитах да го убедя да остане, но само го разстроих. Разстроих и себе си. Попитах го дали не ми се сърди за записа. Не изглеждаше сърдит, каза ми, че си е получил заслуженото. Искрен беше, личеше. Започнех ли да го моля щеше да остане, но не посмях. Помогнах му да се нанесе. Обеща, че ще ми идва на гости често. Удържа на думата си, но никога не заговори както преди. Съпричастен ми беше когато очаквах развода на последният си любовник, оставаше понякога и до сутринта, но мълчеше, слушаше какво му говоря и кимаше. Мълчалив беше и на сватбата ми. Само очите му издаваха, че се радва. Идваше все по-рядко и за по-кратко. Накрая съвсем престана да идва. 
Домът ми не е пуст, но още го чувствам празен стомах на звяр който ме смила. 
За да забравя си пускам записа. Онзи на MP3-то и не съм сама.