събота, 18 август 2012 г.

Само за десет минути

-Определено не си Аполон, но си Нарцис. Ти си растение, не самец – пръстът й лъкатушеше по раменете и гърдите ми- виеш фибри, не ги изпълваш с кръв и дух. Сексът не е предизвикателство и възбуда за теб. Фотосинтеза е, живот е…
Имаше пъстри очи и не я познавах почти, но за възбудата грешеше. Поне за този момент. Щях да избухна или да я изнасиля или да се плъзна от вътрешната страна на собствената си кожа и като медуза да се излея под себе си, ако продължава да се държи така. Ако продължава да се държи така ще изгубя разум. Докато говореше все едно ме целуваше. От ляво, под сърцето. Там където свършват ребрата и започва уязвимото.
Четеше го и очите й се смееха. 

-Не сега, не. Може по-късно, но ако искаш…аз много желая да ми позираш. Обичам да търся линиите на страстта които очертават формите и твоите жилави фибри, гръбначното ти изкривяване и егоизма ти…
Замай ми се свят. Тя се усмихна и продължи:
-Не ми дишай тежко, а ме слушай. Аз се боя от смъртта. Затова правя фетиши на живота. Не съм скулптор, не съм художник. Езичница съм аз…Ела…
Стисна ми здраво пръстите и ме поведе, без да чака съгласие…
Не живееше далече, но и на двадесет километра бих я последвал, ако не до края на света. 
Съблече ме все едно да ме люби. В ъгъла имаше фикус. Натисна ме по раменете да седна на дървеният куб в средата на стаята. 
-Не мърдай! Стоножка да лази по теб и да ти влезе в ноздрите, не мърдай. Не ща въздухът да се движи, ясно! Можеш да дишаш. Нищо повече!
Застана пред триножника. Направи няколко замаха. Доста изрази смени лицето й. Спря се, огледа ме. Внимателно доближи молива, после го дръпна като уплашена. Изгледа ме на кръв. Все едно ми каза: „Какво ме гледаш! Не си ли виждал глупачка!”
Хвърли молива. 
-Ама ти си един ексцентричен. Отивам за цигари. Да не си мръднал, че няма да те познавам повече. Няма да се бавя и десет минути. 
Приближи се до мен, клекна и натисна главата ми. Заприличах на мислител. Дръпна се назад.
-Знам какво искаш от мен. Чувствам го. Сама го предизвиках. И ми харесва, че искаш това и те харесвам и искам това. Но трябва да направя скицата ти. После ще видя за какво ще ми послужи. Малко търпение. Съвсем малко. Твърде много те харесвам за да мога да те овладея бързо във формата ти. Не съм Господ, той го е направил. И ти си му помогнал малко или много като си живял както си живял. Но твърде много ми харесваш за да те уловя…
Чувствах дъха й, губех съзнание. Виждах я, но и сънувах наяве. Какво искаше от мен? Защо беше тази игра…
-Хайде, аз ще сляза за цигари и идвам веднага…
Трябва да не мърдам, да не мърдам, да не мърдам. Не очаквах толкова бързо да се сближим. Два пъти сме били заедно в една компания. Почти не сме разменяли приказка. Дори не помня за какво е ставало дума. Харесваше ми и беше отнесена. Ту се взривяваше в бръщолевици, ту изпадаше в меланхолични мълчания или губеше дар слово по някакви други си, нейни причини. Не беше присъствена. Стоеше като фикуса в ъгъла си, дори да не беше седнала на ъгъла на масата. Все беше в ъгъла на съзнанието ми. Има второстепенни герои във веселбите. Такива като нея. И като мен. Знаех, че се занимава с изкуство. Пиела доста. Не останах с подобно впечатление. Днес срещата ни беше съвсем случайна, но се държеше все едно, че дълго ме е чакала. Вече я бях вписал в графата: „приятел – женски пол”, но за по-малко от десет минути всичко се преобърна. Откри съвсем друго лице. И ме откри в друго лице. Съзнанието ми се пръсна като какавида и едно различно съзнание разтвори криле. Покрити бяха с цветна прашец и пърхаха, гъделичкаха ме, побъркваха ме и носеха над покривите над сградите, над керемидите и антените, почти до облаците в които губех всяка трезва преценка. 
Влюбил се бях. Не просто възбудил.
Дори нямах ерекция при сексуалните й сигнали и маймунджилъци. Нямах представа, че можела да се глези така, но какво ли знаех за нея. Исках да разбера, да я приближа, но повече от всичко просто я исках. 
Стори ми се, че се забави повече от десет минути. Нямам часовник и никъде не е окачила из стаята. 
Какво каза. Езичница. Ще я изчакам, ще я изчакам. Как съм омалял само. Искам да мръдна, но дори стоножка да влезе в ноздрите ми не бива. 
Винаги съм бил нетърпелив, но не искам за минутка две да я загубя. Сериозна беше. 
Какво пък толкова! Ще ме разбере…Даже ще се изчерви и ще ми каже: „Извинявай, че се забавих толкова. Би ли ми позирал пак?” Но аз ще й кажа:”Не” Ще я прегърна и ще й кажа да ме извая от собственото ми тяло. Да, така ще кажа….
Но още малко мога да изчакам. Жените са такива. Десетте минути могат да значат и единадесет, а могат да значат и двадесет, но не е кой знае какво. 
Трябва да спра да мисля и да забравя себе си. Да се превърна в мъгла. Тогава като влезе в стаята ще ме вдъхне и ще кихне. Ще се огледа и ще се зачуди къде съм, а после ще ме почувства в дробовете и в кръвта си. Ще съм най-силният й афродизиак преди да се материализирам отново. Само трябва да забравя себе си и да я изчакам. Нека да види, че мога. 
Това момиче да не би да се шегува. Едва ли. Струва ми се, че заспах и я сънувах. Нетърпелив съм. Търпението трябва да се култивира. Така ще я искам повече. А какво съм правил и до днес. Уж, съм я търсил, а все съм я чакал. Такава каквато е. Каквато желае да съм модел за фетиша на живота й, а ме кара да изчакам още малко. Заспивам. Събуждам се. Ходи ми се до тоалетна. Забравям. Спирам сърцето си. Нося се из въздуха. Пълзя по таваните. Ама имам си и аз въображение. 
Рецитирах наум всички стихотворения които знам наизуст. После се заиграх да разменям сричките. Разлиствах мисловно всички албуми които съм имал. Припомних си всички образи които не успях да вкарам в тях. Изникнаха случки от детството. После ми стана скучно и затворих зеници без да затварям очи. Виснах в два кладенеца. В единият имах бяло тяло, а в другият черно. 
Още малко и ще стана. Няма да я чакам повече. Жена е, не е богиня. Добре ме нареди. Дали не е номер. Дали не съм сто и осемнадесетият глупак който е наредила по този начин.
Вратата се отвори. 
Но не беше тя, а аз не можех да мръдна.
Двама непознати, странно облечени ме оглеждаха.
-Значи, ето това! – рече единият и очилата едва не паднаха от очите му.
-Да. Предполага се, че това е последната творба преди катастрофата. Версията ми се потвърждава. Завършила е мъжката фигура, преди да излезе навън и да я блъсне колата. Вероятно е пресичала за цигари. Била е интензивна пушачка…
Докосна ме. Не почувствах нищо.
-Станало е точно на днешната дата преди осемнадесет години…
-Прилича на пустинник.
-По-скоро тибетски монах в нирвана. Толкова е непорочен. Отнесла е тайната си в гроба. Какъв ли материал е използвала?


Магически реализъм

Човек и изкуство

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email