понедельник, 20 августа 2012 г.

Неприятен навик

Не, някога не ми правеше впечатление, но вече не можех да издържа.
Влакът сигурно закъснява, имам чувството, че ако сляза и бягам покрай него, ще го задмина. 
Трябва да стигна по-далече. Възможно най-далече, за да престана да мисля за нея. 
Тази сутрин си събрах багажа. Мисля след дни да й се обадя, въпреки че ще се досети. Трябва. Не е излишно, а и така е редно. Но първо да стигна достатъчно далече, за да се почувствам в безопасност. Насаме със себе си. Далеч от влиянието й. Прекрасна е, но не я издържам. 

Ама че бавно се движи този влак. Толкова бавно.
Нищо не се е случило между нас. Нищо лошо! През последните петнадесет години: не. 
Три пъти бяхме на ръба.
Първия исках да ме остави. Работех с лоши хора. Нямам представа как бях толкова наивен да се набъркам. Не искам да си спомням. Това ме убиваше. Моето умиране убиваше нея. Сиви спомени. Избухвах понякога в щастие, но от чувство за радост бях лишен. Завиждах на хората и ги смятах за наивни. Презирах ги и вътрешно се късах, че не мога да съм като тях. Друг живот водех. Тайните изтощават. Имаш един мозък за себе си и един за движение сред условности. Призрачност, болезнена призрачност и присъствие извън себе си. Усмихваш се като останалите, говориш като тях, но не си като тях. Питат те нещо, имаш отговор. Имаш отговор за всичко. Понякога е незадоволителен. Много неща се натрупва да криеш. Близкият е жертвата. Воденичният камък на врата си му. Той не може да изплува вън от изкуственото езеро, което си създал като семейна атмосфера. Не сънувах кошмари и не чувствах явни угризения на съвестта. Рядко страдах от безсъние. Имах оправдателен мотив да бъда във финансовия кръг с порочни афери. Не бях мозъкът, а мозъчна клетка. Не можех да се откъсна, без от това да потече кръв. Или не желаех, или се страхувах. Не мога да се тълкувам и досега. Случваше се нещо, което ми беше напълно чуждо. Това не бях аз. Сиви спомени. Вече мъртви. Тази жена ме обичаше. Виждаше какво ме терзае. Всъщност беше си малодушие. Липса на характер да бъда онзи, който бях, липса на характер да бъда онзи, който исках. 
Виждаше вратата отворена. От покварения си живот се разболях. Тогава започнах да пия, въпреки че алкохолизмът ми още не личеше. Изглеждах обикновен веселяк, а чашките ме правеха да забравя. За час, два, денонощие, понякога и цели седмици. Помня като в сън, че неприятният й навик започна да ми прави впечатление. Не беше особено дразнещо. Много го имат. Даже ми изглеждаше сладка. Гризеше си ноктите. Мислех, че е от тревогите, а и аз шумно храчех и псувах неодушевени предмети. 
Стана ми още по-мила с тази своя слабост. Ревеше ми се като я гледах. 
Не очаквах да живея, не исках да умре.
А после сякаш се събудих от кошмар. Пасмината ни се разпадна. Кой пострада, кой се напечели, а аз бях свободен. Дълго време не можех да го повярвам, да го осъзная и асимилирам. Чувствах се като побеснял вълк, попаднал в града. Струваше ми се, че хората говорят друг език. Думите означаваха нещо различно от това, което значеха за мен. Пиех вече по шепа хапчета, но бях свободен. 
Много време мина. Чист съм пред себе си и пред Господ. Но не сторих нищо да се спася. И оттогава се боя от всичко. Промених се. 
Чист съм и пред нея. Отдавна съм чист. 
Грешах като оценявах твърде високо саможертвата й. Не можех да й се издължа и сигурно я мразех. Толкова леко, че дори аз не съм го осъзнавал, но тя го е усещала. Иначе не мога да си обясня поведението й след това. 
На коя гара се задържа толкова дълго този влак! Влиза дама. Пита дали е свободно. 
Сяда. Яде сладолед, чете „Брулени хълмове” и има фризирани къдрици. 
Щеше да е добре да е приказлива. 
Не искам да се връщам. А забравих самобръсначката си в къщи. Случайно ли? Едва ли. 
Дамата в купето се оказва мъж. Травестит е. Чете си спокойно книжката. И е отвратително мълчалив. 
И тя тогава. При втората ни криза. Само си гризеше ноктите. Очаквах да каже нещо. За минути и щях да ги хвана в леглото. Не съм я следял, не подозирах. Дойде ми като гръм от ясно небе. А той беше пълно нищожество. Тя се държеше предизвикателно напоследък. Мислех, че е криза на семейния живот. И я търпях, както тя ме е търпяла. Опитвах се да бъда нежен. Друг път аз самият я предизвиквах, но реакциите й ми бяха напълно непонятни. Имаше свой живот и свои приятелки. Не исках да й се бъркам, а й имах доверие. Защото го заслужаваше. Шокираща беше истината. 
Говорих й дълго. Гризеше си ноктите. 
Побъркваше ме поведението й. Мислено я ударих, преминаваха топли и студени вълни по тялото ми. Проблясваше и помръкваше съзнанието ми. Сънувах наяве плъхове. Казвах й, че държа на нея. Че искам да остане при мен, че ще забравя. Все едно не е било, но не мога да я деля. Казвах й, че няма да правя опити да я задържа, ако не желае. А ако сме заедно и продължи да живее така, все някога ще разбера. Гризеше си ноктите. Цяла седмица си гризеше ноктите и не проговори. Не помня коя беше първата й дума. Забравих, че е мълчала. Забравих и кризата. 
Човекът остави книгата. Закърши нервно ръце и заби поглед навън през прозореца. Отегчително му беше. На мен адски.
За трети път едва не се разделихме преди около петнадесет години. Гледах навън през остъклен поглед живота. Хърках ден и нощ. Животът преминаваше, а аз летях срещу него като с влак. С голяма скорост. Размазано виждах всичко. 
Спрях. Не исках да я изгубя. Или себе си да изгубя. Не знам. Просто спрях.
Искаше ми се тя да спре да гризе ноктите си.
Много пъти сме говорили. Някой път ми се сопваше, друг път дърпаше ръка и се усмихваше виновно. Много често мълчах. Кофти навик. Ще свикна с него и толкова. 
Но когато я виждах как си гризе ноктите, си спомнях онзи епизод. Когато мълчеше. Когато не знаех защо постъпва така. Когато не знаех ще бъде ли при мен или не, а тя мълчеше и си гризеше ноктите. Косата й разрошена, гримът размазан. Лицето непознато. С нещо по-красиво, но далечно, далечно. Как да й кажа, че си спомням онзи следобед, като се кълнях, че ще го забравя. И продължаваше да си гризе ноктите. 
За месеци, дори за години забравях. Бъдещето е за да се борим, настоящето да се примирим с отминала загуба. Живеем да се примирим. 
А тя продължи да си гризе ноктите и вече не издържах. Хиляди пъти бяхме говорили. Понякога стигахме и до скандал. Не издържах. 
И тази сутрин…
Ето влакът стига. Ще завъртя ли телефон от гарата? Не, по-късно. Нека минат няколко часа.
Спътникът ми се изкашля.
-Извинете… - говори плахо. - Откога ви е този навик?
Гледам го въпросително.
-Поне като пътувате с непознати, недейте да си гризете ноктите…
Слизам на гарата. Вместо към телефона, се запътвам към гишето и си вземам билет за обратно.


любовна и еротична психо-драма

1 комментарий:

  1. Краят, много интересен. С какъвто се събереш, няма начин да не прихванеш някой навик! поздрави! Хубав ден и успешна семица!

    ОтветитьУдалить

Follow by Email