Аз съм колата

Просто оглеждах колите.

Нямах намерение нищо да купувам.

Нещо като разглеждане на илюстрован атлас със снимки на страни които нямаш възможност да посетиш.

Четене на меню в луксозно заведение където имаш намерение да си поръчаш само кафе.

Или оглеждането на всички хубави жени по улицата когато под ръка те държи съпругата.

Доходите ми са прилични, но цените на лимузините в този автопарк бяха разгулни. Поне желанието още не се плаща и нито се облага с данък.

Въздишах, усмихвах се отнесено и розовите мечти и самоиронията, преливаха в чувство адекватно на обстановката в която се намирах.

Тези возила не са за мен. За целунатите от Господ и за продалите душата си на дявола са. Такива си ги мислих и ми се искаше, а не можех да си тръгна.

-Аз съм колата!-чух женски глас, дълбок и изразителен, плътен и мелодичен, стори ми се познат, отключващ спомен, възбуждащ нагон, хипнотичен, естествен, агресивен и мил, реален и не съвсем, близък и напълно чужд.

Огледах се. Нямаше никой до мен.

-Аз съм лимузината. Снабдена съм с изкуствен интелект, гласът ми е автоматично генериран, спрямо миризмата на потта ти, ценностната ти система изчислена по теорията на вероятностите като е използвана за база облеклото ти, броят думи които си употребил от влизането си в автопарка, маршрута който измина и други данни които биха ти се сторили скучни. Аз не съм одушевена и всяко сравнение с проститутка което неизбежно ще направиш е неуместно.

Погледнах я. Червена и спортна. Със свален гюрук. Седалките й ухаеха на пещера и първобитни страсти.

-Защо пък проститутка?

-Срещу минимално заплащане можеш да ме ползваш до утре сутринта…

Сега наистина интонацията й стана на проститутка.

-Възползвай се от промоцията и прекарай добре с мен!

Огледах се за скрита камера, но постепенно започнах да й вярвам.

-Възползвай се…Ще прекараш разкошно…Нямаш представа за възможностите ми. Ще ти се сторят умопомрачителни и фантастични. Изключителни са….

Напомняше ми за нечий, напомняше ми за нечий този глас, но тя твърдеше, че е автоматично генериран.

-Докосни волана ми! От истинска кост е, обвита в естествена кожа. Само кръв не тече, но ще ти се стори, че усещаш пулса ми ускоря ли, ускориш ли скоростта…Стереогласа ми е по-чист от планински поток. И стъклото ми е по-прозрачно от очите на любовта…

Не вярваш, ли? Довери ми се…-шептеше- Отпусни се в прегръдката на седалките ми. Мога да те доведа до кулминацията на скоростта и ускорението, на пътуването и зрителната пресита, тръпката от вдигнатият адреналин и чувството за комфорт, лукс и изисканост, но това не е всичко, не е, аз самата съм пътуване, не зная всичко което мога да изпълня, което можем…

Престанах да я слушам. Сърцето ми щеше да се пръсне.

-Искам да допра седалки в бедрата ти, да докосне палеца ти стартера ми…

Не чувах. Боях се да направя каквото и да е, за да не свърши съня. Седнах. Едва успявах да си взема дъх. Толкова силно беше вълнението ми.

-А сега накъде? – засмя се. –Аз, остави ме аз…Остави ме да се досетя и да те водя. Знам какво искаш, знам какво искам. Знам как да прекараме вечерта фантастично, скъпи! Сега нищо не прави. Аз ще направя всичко! Само гали волана ми! Така, да точно така! Аз всичко останало ще свърша.

И се понесе. Избираше сама мелодиите и през тях говореше. Избираше ги спрямо улиците през които преминавахме. Не нарушаваше правилата, но се движеше все на ръба на нарушението.

-Така ти харесва. Нали така ти харесва. Винаги си искал да шофираш така. Не се стряскай. Не чета мисли, нито съм гадателка. Усеща се по пулса ти, по потта ти, по неволните движения. Ти гориш. Така те искам…

Исках самотно виещо се шосе сред скали и гори. Имах го. Не си спомням, дали го пожелах на глас или го узна по кръвното ми налягане и слюнкоотделянето. Превишаваше на моменти скоростта и се смееше като бясна. Твърдеше, че засича отдалеч всички прибори с които могат да ни засекат.

После излезе на магистралата. За да се изфукала:

-Това е моят дансинг. Дансинга на хубавата кола е магистралата. Хей…

Започнах да се смея с нея. Не бях пил, но се чувствах пиян.

-А сега ти…Ти искам да ме ускориш…Да, оставам се в твои ръце…

Достигнах близо триста. Не мислих изобщо за риска. На такова чудо едва ли друг път щях да се кача.

Преди да се мръкне предадох изцяло управлението на нея. Дори не обърнах внимание на града в който ме отведе. Сама намери и хотелската стая.

-Тук да спрем…-рече на две преки от хотела.

-Трябва да те паркирам. В тази улица…По дяволите, та ти струваш…

-Хайде слизай!-засмя се.

Послушах я. Преди да осъзная какво става колата беше изчезнала. На нейно място стоеше жена, висока около метър и осемдесет, с бронзова коса падаща до кръста и широки мъжки рамене.

-Аз съм колата…-рече ми-Какво ме зяпаш такъв. Жена ли не си виждал…

Хвана ме под ръка.

-Конструирана съм така за по-голямо удобство. Паркирането коства често големи нерви. Мога да седя и в лотос и на челна стойка, ако искаш. А, мога и да те гушкам като какичка…-засмя се. –Не съм истинска, разбира се. Аз съм колата. Казах ти.

-А да летиш можеш ли?

Изгледа ме. Не разбра чувството ми за хумор веднага:

-Да…Със самолет…За балон съм тежка…

Когато излязохме на по-светло се стъписах. Неволно съм спрял. Не знам как съм изглеждал. Не помня реда на мисли. Бяха разбъркани. Стори ми се, че стоя срещу призрак.

Тогава тя си тръгна. Не бях толкова малък, че да не разбирам, нито пък бях достатъчно голям за да разбера. Все се надявах да я срещна, но света е широк. Знаех, че имам по-голяма сестра. Чувствах, че е жива. Макар година по-късно са открили момиче което много прилича на нея мъртва край една магистрала. Била е проститутка. Не вярвах това да е моята сестра. Не исках да го приема. Нашите също не бяха сигурни. Според тях сестра ми си беше мръсница, но не толкова глупава, че да тръгне по магистралите. Сега разбрах на кой е напомнял гласа й в началото.

-Ти!-изкрещях неволно.

-Успокой се. Не съм. Не зная за коя говориш, но не съм. Материята на лицето ми е такава. Виждаш в нея изрази на познати лица. Все още съм в експериментален стадии и е възможно с добрите спомени да извадя и лоши. Ще изключа цветовете които будят асоциациите. Спокойно, само спокойно…

-Не си ли?

Хвана ме под ръка. Притисна ме към себе си с цялата си механична мощ, но имаше нещо покровителствено и мило в силата която прояви над мен. Сега разбрах как се чувства жена в мъжка прегръдка.

-Забрави. Сега си с мен. Лошото е свършило…Не знаеш колко съм забавна.

Чувството ми, че е свърхестествено същество чезнеше бавно. Вече не приличаше на нея и не видях в лицето й черти на познати лица, но като че ли имаше душа и то не една. Като, че ли беше погълнала душите на стотици, хиляди хора и оказваше с тях натиск върху моята. Не можех да приема веднага, че това е просто един технологичен продукт.

-Ще видиш, ще видиш колко съм забавна. Мога да пия и е предвидено да се държа като пияна, но да не се бия, освен в случаите когато трябва да те защитя. Твърде опасна съм. – засмя се-Доста тежа. И не мисли, че ще ме вкараш в леглото, защото просто няма да издържи…

Засмяхме се и двамата.

Занарежда техническите си характеристики като кола и като компютърна система. Тупна ме отзад и каза, че това е пълна скръб и скука.

-Искаш ли да остана с теб! Плах си, несигурен, нещо ти тежи. То няма да се върне при теб, защото ще му избягаме с моите високи скорости.

-Но ти си скъпа.-искаше ми се, как да не ми се искаше, но беше невъзможно. Тя щеше да си остане един красив спомен.

-Кажи искаш, ли?

Повторих, че е твърде скъпа.

-Остави на мен. Всичко ще уредя…

-Хайде да поговорим утре. – явно имаше заложена доста търговски програми. Не беше за джоба ми.

-Добре, както кажеш.-прегръдката й отслабна, стана нежна като на истинска жена.

Доста пихме в лоби бара, а тя знаеше всички вицове, всички мелодии и танци. Попитах я, може ли да прави секс. Отвърна ми:

-По принцип – да, но няма да е нищо особено. По-различно от всичко онова което си изживял. Всички програми имам, но не съм истинска жена и няма да откриеш в мен ни различната, ни онази която си имал, а обобщен образ от своите желания. Като мастурбация. Мога да правя нещо повече от секс, същото е, но несравнимо повече. Ще докосна тези нервни окончания които ще те накарат да забравиш кой си и да се прилееш в съзнанието на цял свят и заедно с всички които любят в тези часове, да любиш и ти. За предпочитане е, нали…

-Възможно ли е?

-Мога го. Не е повече от скоростите които развивам. Има и нещо друго полезно в цялата тази игра. Ти ще забравиш всичко неприятно което ти се е случило днес. Получава се като страничен ефект. Забравя се само неприятното. Приятното се помни.

Това което искаш да забравиш се забравя. Останалото – не.

 А утре помисли, дали ще искаш да ме запазиш…

-Добре…добре…-казах нетърпеливо.

И каквото обеща – изпълни го. Дори много повече, защото тя не обясни, че под всички има предвид и всички животни дори насекомите. Включително със смъртта на мъжките които биват изяждани в края на половият контакт от женските. Само, че аз преминавах през смъртта без болка, за миг да се прилея в друго тяло в момент на върховната наслада. В тази нощ бях всички живи същества които гуляеха, страдаха, надмогваха болката и я превръщаха във върховна наслада. Имах еднакво ярка паметта на всички и нямах своята. Не може да се опише. Беше прекрасно.

Събудих се изтощен до смърт.

-Време е да те връщам.-рекох й аз.

-Така ли?-засмя се иронично-И това за благодарност. Но няма да ме нараниш. Аз съм неодушевена.

Промърморих нещо, че не желая, но така трябва.

-Спокойно. Явно не помниш, но ти пожела да ме имаш преди петдесет години и ме изплати.

-Какво!-опитах се да скоча от леглото, но тялото ми не беше способно. Беше старо.

Едва сега бледи призраци на спомени заприиждаха в главата ми. Това не беше хотелската стая. Минали бяха много години. След онази нощ…

-Ти пожела да ме имаш. Тъй като не знаеше как, аз ти намирах работата и уговарях изплащането ми. Скъпа бях и се наложи да поработиш повечко и да се лишиш от много друго. Но заслужавах си, нали?

-Защо не помня нищо?

Не ми отговори. Стори ми се, че ми се разсърди. Спомних си едни от последните й думи в онази нощ:

„Получава се като страничен ефект. Забравя се само неприятното. Приятното се помни.


антиутопия и киберпънк