понеделник, 13 август 2012 г.

Не можех да я понасям

Не можех да я понасям.
Тя също не можеше, но си говорихме мърсотийки. 
Сношавахме се като животни. Понякога се залъгвахме, че ни е добре. Нямаше причини да се разделим, още по-малко да останем заедно. 
Можех да си тръгна. Не, че имаше къде да ида, но и тук се чувствах никъде. 
Надявах се да си тръгне тя. 
Понякога ме заплашваше, че ще го стори. Правех се на загрижен, възпирах я. Гласът ми ставаше яростен, заканвах й се, заклевах я, увещавах я, обещавах я, молих я да остане. Така трябваше да постъпя, но тя не биваше да ме слуша. 

Просълзяваше се. Глупачката ми вярваше. Знаеше, че връзката ни е изчерпана. Напълно изчерпана. Страстта която ни задържаше умря. Не помня трая ли изобщо до сутринта или само се заблуждавахме. После беше навика. Не искахме да си признаем, че каквото е имало е било хубаво, но е кратко. Дори някои го наричат грешка.
Изобщо не харесваше картините ми. Рисувах само нея да й се подмажа. Понякога откачах, фантазирах. Вярвах, че ще мога да променя лицето й рисувайки я постоянно. Ще си омръзне сама на себе си и ще се промени. Жените мразят да приличат или да им приличат. При толкова много двойнички, ще направи нещо и ще стане друга. В един момент ми се струваше, че налудничавото ми копнение се сбъдва, но се заблуждавах. Не нейният, а образа на картините се променяше. Не, не беше бленуваният от мен, напротив. По-скоро ми харесваше истинската, но те просто бяха различни. Отчаях се. Чак ме хвана депресия и захвърлих четката. Исках да си отрежа и ръцете. Нищо не можех да променя. 
Не я знаех с какво се занимава. Никога не съм я питал. Разбирах, че работеше. Веднъж спомена, че е администраторка в някакъв сайт. Не мърдаше от компютъра. Направих въображаема преграда около компютъра. Казах си, че нямам право да я прекрачвам. Това беше нейният свят. Нищо общо нямах с него. 
Знаех, че и тя е оградила триножника ми по същият начин. 
Искаше ми се да прекрачи в моята територия за да й вдигна скандал, но не го правеше. Опитваше се по този начин да ме изкара от релси.
Аз пък и слагах рога, но не й пукаше. 
Ако ми връщаше със същото не го знаех. 
Не четяхме и едни и същи книги. Говорихме само за пари, а аз се правих на много стиснат. Защо не ме напусне! Знам, че не може да ме понася, а техните й са оставили огромен апартамент в провинцията. Там е и истинската й любов. Знам, че понякога си чатят. Виждал съм я как се усмихва на монитора, как несъзнателно разтваря устни, очите й придобиват друг израз. Почти започвам да я харесвам. Става като преди и силно мирише на възбуда. Побърквах се. Който и да е онзи с който си пише съм му задължен. Случвало се е да я грабна от креслото и да я хвърля на пода, а тя да се киска и да ме желае както някога. Но това беше преди да направя невидимата граница на нейната територия. Не желаех да нарушавам суверенитета й както и тя не нарушава моя. 
Напоследък стана съвсем скучна. Забелязвам, че й пръстите й са надебелели. Някога очите й бяха „екзистенциално сини”, а сега бяха „идиотски сини”. Не, цветът не се беше променил. Изразът само. Струваше ми се нелепо да показва отдавна познатото. А светлата й коса я правеше да изглежда съвсем безлична. Веднъж я помолих да си боядиса косата черна като смъртта. Кимна и го направи. Нищо не се промени. 
Знам, че предизвиквам у нея същите чувства. Мрази безпорядъка и това, че рядко се бръсна, че косата ми е разпиляна, че говорната ми реч не е особено богата. Мрази и оплакването ми от болежки. Правя го несъзнателно. Май съм хипохонрик, но при всички случаи не съм съвсем здрав. Веднъж ми каза да се отровя и да се освободя най-сетне от мъките. 
Така жестоко го изрече, че ми се прииска да го сторя, но не го направих на инат. Дори ми мина черният дроб, а много ме болеше. 
Мрази сигурно и хъркането ми и храченето в банята. И сърбането, и дишането ми. Мрази изобщо проекцията ми в нейният живот. 
И ще го направи. Този път, ще го направи и няма да я спра. Събрала си е багажа. Предупреди ме. Очаква да се опитвам както винаги да я увещавам да остане. Без сили съм вече. Ще ми липсва, но не мога да я понасям, тя също мен. 
Като живот е. 
Няма да я спирам. Да си тръгва. Не бих я изгонил, не бих си отишъл от нея сам, но няма да я спирам. 
-Сигурно ще прибереш приятелката си?-не знам защо попита.
Кимнах й.
-Ако се съгласи. 
-Не можеш да живееш сам. Като дете си. – усмихна се тъжно. – Е, хайде. Ако има нещо, ето ми телефона. 
Когато излезе от стаята се почувствах най – после това което трябваше да съм. Цялостен. Ширнал се и свръхсетивен. Неограничен от съображенията си към някого.
А малко след това й се обадих. 
Едва набрах номера й. Даже първият път сбърках. Беше все още в таксито. Движението по това време е много натоварено. Каза, че ще се прибере. Няма да е веднага. Да почакам. Ще се прибере. Попита ме какво ме е прехванало. 
Не и казах. 
Малко след като излезе се огледах внимателно. 
Как да ви го опиша. Ако го нарисувам ще ме разберете. Лицето си беше моето. Но не съвсем. Устните ми бяха по-плътни и приличаха на нейните. Скулите ми бяха омекнали. Изразяваха някаква милозливост. Нейният вечен израз. Очите ми които в действителност са пъстри и има съвсем малко синьо в тях сега бяха сини като нейните, а косата ми от черна се беше преобърнала почти в руса. 
В огледалото не виждах само себе си. Виждах двамата. Тя си беше отишла, но не беше ме напуснала. Нямаше и да ме напусне. Как да живея с друга като тя се е приляла в мен. 
Когато затворих телефона почувствах, че си връщам истинският облик. 


любовна и еротична психо-драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email