пятница, 17 августа 2012 г.

Портрет на нещастника

Не, нямаше да е самоубийство. 
Нищо няма да сторя, бавно ще се изплъзвам. Бавно ще се изплъзвам от шепата на живота. Нищо няма да сторя. Не е същото. Бавно ще се изплъзвам.
Влизам в хипермаркета. Ще спра инсулина. Толкова е просто. Не е самоубийство. Има разлика. Нищо няма да сторя, като в живота. 
И тогава когато си тръгна не я изгоних. Не я спрях, знаех как, но не го сторих. 
Гледам в рафтовете. От етикетите ми се усмихва живота пълня количката без да подбирам. Сложих шампанско и черен хайвер. Това е задължително. Няма да мога да ги употребя, но радостта ми е, че ги купувам. Купувам шоколадови яйца, мечета и врабчета. За подарък на децата които нямам. Онези пред блока не са мои. Радват ми се, но забравям, че това ме радва. Няма да разберат какво ми се е случило. Сигурно ще си измислят история, че съм отишъл някъде си. 

Както аз, знаех, че тя е отишла някъде си без да знам къде. Надяваше се да я спра. Сигурна беше даже, че ще го сторя. А аз чаках този момент. Виждах как назрява, как натежава. Не правех нищо да ме намрази или да иска да ме напусне. Не правех нищо и да не ме намрази и да не ме напусне. Останалото стори времето.
Оглеждам рафтовете. Опитвам се да си спомня какво не съм купувал за да си купя. Толкова е приятно. После излизам. Забравям двете пълни чанти пред хипермаркета. Някакъв добър самарянин ми напомня. Полагам усилия да не го чуя, после се правя, че покупките не са мои, но нищо не се получи. 
В таксито успях да ги забравя. Таксиметровият шофьор няма да ме намери и да иска. Лутам се из парковете. Хващам следващо такси за да ме изведе извън града и да погледам реката. 
Грозното и непонятното изчезва. Звуците й сякаш ме мият отвътре. Все някой ден, рано или късно ще престана да я чувам. И да искам няма да мога да направя нищо, а сега просто не искам да направя нещо. 
Толкова често ми се случва. Толкова често. Чета вестници, виждам лъжи. Да изпсувам е тривиално. Понякога го правя колкото да прочистя гърлото си и да проверя дали дробовете ми са на мястото си. Нещо не правя, нещо не правя за да живея в този свят. Хрумват ми хиляди налудничави действия които няма да сторя, струват ми са безсмислени, но не мога да знам това, защото не съм ги извършил и няма да ги извърша. Мога да се кандидатирам или да стана терорист, да лисна кофа екскременти в правителствена сграда или да създам секта, да стъпя на луната или да нарисувам мустаци на папата. Не, не го правя. Струва ми се излишно. Обичам да не правя. Не да правя. И бавно допускам живота ми да е този който не ми харесва.
Не направих и нищо срещу предателствата в службата. Онова момче не беше виновно, то просто си гледаше работата. Слаб интригант съм. Не се замесвам в интриги. Оставих ги да се развиват около мен. Не, че много щях да помогна на малкият. Най-много да изпатя и аз. Но истината е, че не опитах. 
За разлика от мен той беше деен човек. Не мога да си представя как се натиска спусък дори да е насочен срещу другиго. Писа се, че е оставил предсмъртно писмо. 
И това е излишно действие. А толкова чист е звукът на реката. Дали да не остана жив за да я чувам? 
Тръгвам бавно. Заслужаваше си. Само заради реката и покупките. Мога да си измисля и хоби. Толкова е просто. Или да нарисувам мустаци на папата. 
Рисувам...
Прекрасно звучи, но не мога да рисувам. Никога не ме е бивало. И мустаци няма да мога да нарисувам, но изложбите обичам.
Изпълва ме трепет. Жалко ще е да си отида без за последен път да разгледам изложба. Дълго махам на колите не спират. 
Топящите стопове напомнят картина на импресионист. 
Светът е изложба която все някога ще напусна. 
Впечатленият ми винаги са били най-силни когато изляза. Отърся се от внушението за минута – две, а после се върнат призраците му. 
Спря кола. Кара пияно момиче. Момчето до нея я опипва, а тя се хили. Сладки са. Безразсъдни и сладки. 
Иска ми се да ги почерпя. Знам, че ще приемат, но нямам време. Плъзгам се по ръката. Спират ме точно пред изложбена зала. Момчето се хвали, че също е художник. Този път не участва, но има картини на много негови приятели. Момичето го бута. Проличава си, че й е неудобно, че той лъже така. 
Още е отворено, но дебелата администраторка мърмори. Бърза да си отиде. Чете в очите ми, че няма да купя. 
Какво да се прави. Бързам повече от вас, дори. 
Повярвайте ми. Този който изглежда, че не върши нищо е рисковано забързан за някъде. 
Три маслени голи момичета ме привличат. Грации или еринии, моделът е четиринадесет – петнадесет годишен, един и същ и за трите. Личи си, че и художника е много млад. Дали да я купя? А след това ще си купя и инсулин…
Твърде красива е тази картина за да я запазя за себе си.
Същото си мисля като разглеждам речното момиче. Пеперудата от кървав цвят. Огромното кристално яйце и множеството малки. Жената излизаща от блато и жената – паяк. 
Май ми се свят от впечатления. Чувствам, че не мога да приема повече цветове.
Тогава погледа ми попада на картината която ме кара да отстъпя две крачки назад. 
Беше портрет на мъж с цигара. Много грозен, зле осветен. В бар или бардак. 
Тези черти говореха за един изживян апокалипсис.
Този човек бе по-беден от изгонен дух.
Кожата му приличаше на напукана черупка от орех, а всяка пукнатина издаваше демонична болка. 
Животинска, злонамерена емоция изразяваше усмивката. Устните приличаха на камшици. Процеждаха стенание което дочувах.
Дори въздуха трепереше от излъчваната омраза.
Едното око беше мъртво, другото – безумно. Разположени в отвратителна асиметрия изкривяваха пространството около себе си.
А тънък пласт сива печал задушаваше цялата тази разрушителна емоция. 
Не се вписваше тази картина до останалите и все пак бе сред тях. 
Това беше моето лице.
-Кой е художника?
Дебеланата каза име което веднага забравих. Не й правеше впечатление, че нарисуваният съм аз. Не можеше да се сбърка. Толкова реалистично беше. С такава точност. 
„Значи съм изглеждал по-зле и от колкото се чувствам.”
-А модела? – излишно попитах.
-Той рисува из кръчмите. Сам не си познава образите…
Прочетох на етикета под картината:
„Портрет на нещастника”
Когато излязох от изложбената зала реших да живея. 



хорър, трилър, социална драма

човек и изкуство

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email