воскресенье, 12 августа 2012 г.

Поляната

Само веднъж се почувствах щастлив. 
Не когато с нея правихме любов. Беше фантастично, никога по-късно не е било толкова хубаво с която и да е било от всички. Но малко по-късно се почувствах истински щастлив, малко след като тя ми даде да се разбера, че не можем да направим нищо, че трябва да се разделим, а и вече връзката ни е изчерпана. 
Очаквах го от седмица, че и повече. Тя се омъжваше. Правеше глупост. На няколко пъти й го казах. Нищо повече от това не можех да направя. Опитах пак да я спечеля, но не се получи. Може и дълбоко в себе си да не съм го искал. И все пак я обичах и щеше да ми липсва. Не знаех, че ще съм толкова добре подготвен. Когато ми напомни, че повече няма да се срещаме само я целунах по косата. Захладняваше. Решихме за последен път прегръдките ни са на открито. На една поляна за която все мечтаехме и все нямахме кураж и отлагахме, но сега нямаше за кога. 
-Ще се обличам.-рече ми, а аз затворих очи и се почувствах неописуемо. Тялото ми загуби представа за себе си. Стана огромно и сякаш се изливаше и попиваше сред тревата.

-Ще настинеш така.-чух я да казва.-Тръгвам си. Чу ли ме, тръгвам си.
Попивах дълбоко в земните недра разтварях се в тях. Потъвах, губех се. 
-Шест часа е. След малко ще се съмне. Поне се облечи…Моля те, не се прави на идиот. Знам, че ми се сърдиш.
Не, изобщо не й се сърдех. Чезнех. Изпитвах малко страх, но много повече възбуда.
-Добре. Щом няма да си говорим. Няма. Прав си. Така е по-добре и за теб и за мен. Не можахме да бъдем приятели. Твърде сме гордички. Чао. Чао.
Чувствах стъпалата й да ме газят, да галя с повече от ръце по глезените…
Вече нямах тяло. То се беше превърнало в поляната макар само лежеше на нея.
Сънувах ли? Не мисълта ми беше бодра. Усещах всичко при това с много повече от познатите сетива. Виждах я как върви към пътеката. Не с очи. Виждах я отвсякъде с всичко. С короните на недалечните дървета и с очите на прилитащата сова. Перото отделило се от крилото й. С камъчетата. С всичките до едно. 
Не бях загубил воля. Можех да се изправя и да си тръгна. При това когато си поискам, но ми беше тъй приятно, че не си го и помислях. 
Потъвах все по-надълбоко. Преливах в непонятни измерения и чувах гласове. Много, много гласове. Десетки гласове, стотици гласове. Дълго ги слушах докато започнах да ги разбирам. Те говореха с мен, наричаха ме с друго име. Говориха ми мило, разбирах се с всеки един. Познаваха ме много добре и ме обичаха. Бях значим за всички тях и всички те за мен бяха значими. Викаха ме при себе си и аз изпълнен с радостна трепет отивах. Докато се озовах в свят адекватен на нашият. Но това което го различаваше беше хармонията. Разбрах, че тук съм роден, просто за малко съм се отделил за да поскитам и за да опозная друг свят. Искал съм да разбера и да разкажа, защото тук разказвачите на истории за други светове тук бяха на почит. Чакали са ме с нетърпение. Веднага бях обграден от внимание и възлюбени, от нови приятели и още по-сърдечни отношения от всякога. Обвиха ме с приятни аромати, оросен бях тържествено с телата на всички, а когато разказвах чуваше цялата поляна, защото всеки в този свят можеше да говори така, че да бъде споделен с всички. Разказвах за двадесетте години живот като човек. Много не ми повярваха за войните, за страха от тъмнината и възможният спотаен лош човек в нея. Трудно ми беше да обясня и какво са болестите и политиката, а за парите тъй и не намерих подходящи думи за да преведа. Неразбираема за повечето остана и раздялата ми с приятелката. А когато им казах, че вероятно и тя изпитва болка не проумяха. Радваха се докато им говорих за децата и за игрите, за снежните върхове и за поезията. Харесваше им и когато им разказвах за морето, за пустинята до която не могат да достигнат. За музиката знаеха, но искаха да чуят още и още. Тогава им запях и се учудих, че мога да пея толкова добре и тогава цялата поляна поде песните ми. 
Неочаквано погледнах към тялото си. По него лазеха мравки. Хапеха го, а аз не чувствах болка.
-То вече не ти е нужно.-каза поляната, а тъй като бях част от нея сам го казах на себе си. 
Натъжих се леко и всички тревички поеха част от болката ми и тя изчезна. Стана ми приятно и когато се засмях и останалите се смееха. 
След няколко часа пак се сетих за тялото си. Пак го погледнах. Накацано беше с мухи, една пълзеше навътре в носа му. Други се опитваха да влязат през спуснатите му клепачи. 
-То вече не ти е нужно.-повтори ми поляната и аз си го повторих с нея. –Погледни го колко е отвратително, колко е крехко, а и живота който води като нашия ли е.
Не, не беше. Жалък живот водеше това тяло. Жалък и тежък. И макар така да се извисяваше над всички нас, често беше по-ниско и от най-ниските. 
Привечер отново го видях. Змия пълзеше към него.
-То вече не ти е нужно….
Знаех, но се прибрах в него. Вдигнах го на крака. Бързо се облякох и макар още като упоен тръгнах надолу към града където ме чакаше един много по-различен свят от тази хармония сред която можех да остана. 
На другият ден наех един алкохолизиран тракторист и разорахме поляната.
Тревичка не оставихме. 


Магически реализъм

Еротична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email