сряда, 15 август 2012 г.

Магнитни бури

Понасям ги зле, а когато съм угнетен ме убиват. 
Не губя разум – губя тяло. Тежи ми, боли ме. Нося го като прогизнала дреха. Влача го и очаквам по пътя да се разкъса. Така е в тежките случаи. В останалите ми се разминава с главоболие което бързо минава от хапче две беналгин и малко мотивация. Като отмине, чувствам съвсем леко сърцебиене и разсеяност. Малко не съм в час, но се чувствам чудесно, че поне болката я няма. 
Този път обаче беше по-зле от всякога, а и в къщи едва ли ме чакаше утеха. Напоследък нещата никак не вървяха. Трябваше да давам много обяснения, а кой ли ги и слушаше. С баща й и брат й бях на нож. По природа съм избухлив, но сега отстъпвах. Твърде агресивно се държаха. Не можех да си позволя лукса да се подам на емоцията. Това което можеше да последва навярно щеше да е лишено от контрол. Онзи ден и вчера нещата малко се поуспокоиха. Тя още не ми говори и ме гледа на кръв, но усещам промяна в погледа й. Изглежда ми вярва, без доверието й, за никъде не
съм.
Искам да ми мине главата. Не мога да се появя такъв при нея. Няма да съм в състояние да бъда онзи който отново ще я спечели. Трябва да се оправя. Малко ще се поразходя и ще ми мине. Минавало ми е толкова пъти. Стотици, може би хиляди. Трябва само да се успокоя и да не мисля. Толкова е хубаво в парка. Трябва да се разтворя с ароматите. Да престане да ме има и ще ми мине. Всичко ще ми мине.
Започна да ми притъмнява. После да притъмнява. С часовете ми ставаше все по-зле. Реших да се прибирам когато осъзнах, че нямам сили да стигна и до края на алеята. Дори сядането на пейката премина през огнена болка. Не можех да дишам. С всяко вдишване ме биеха чукове по главата. Искаше ми се да спра. И ми се струваше, че е много по-лесно да спра да дишам, отколкото да понеса болката от вдишването. Виждах размазано и ми се струваше, че ще загубя съзнание когато тя се появи. 
Висока, руса и атлетична. Беше във светла вечерна рокля с дълбока цепка. Идеална до респект. Внушителна като божество. Красива като мечта. И водеше за верижка огромен козел. Забеляза ме и се приближи към мен. Мирисът й ме упои и болката отслабна, но още нямах сили да помръдна. 
-Зле си!-рече. Клекна, а козела легна в краката й като куче. Гледаше ме в очите, а аз с недоумение в обиците и ланците й. В тъмна улица и само с един козел до себе си, носеше карати на стойност за каквато падаха правителства.- Не се притеснявай. Ще ти мине. Пий това…
Като гледах колко е екстравагантна, не се и съмнявах, че ми даде някакъв скъп синтетичен наркотик, но не беше момента подходящ за проява на принципи. Погали ме с пръсти по бузата и ми се стори, че болката започна да отминава. Козелът ме гледаше злокобно.
-Май ревнува?-засмях се, а болката сякаш изтичаше.
-Естествено.-усмихна се тя-Това е съпругът ми.
-Но…
Щях да кажа нещо, но го забравих. Изрекох глупаво:
-Но това е козел. 
Усетих потрепването й. 
-Не е козел! Той е много добър…
-Не си в позиция, а и кой си ти да критикуваш! – рече раздразнено….козела. Да кажа, че се удивих малко е, а и нямаше време истински да се удивя. Козела не ми даде възможност. Продължи с гневен тон. – Знаеш ли на какво приличаше преди малко! Не се ли почувства по-добре? Защо не го каза, а изтъкна подробност…
И продължи да философства на твърде висок стил за да го пресъздам, а и не го разбирах. Бях засрамен и едва сега забелязвах, че това което в началото ми се стори верижка беше много тънка ръка която излизаше от врата, но изглеждаше естествено и не създаваше чувство за уродливост…
Ръката й беше още на бузата ми. Усещах леко боцкане като при допир на батерия по езика, но много, много по-слабо. Ставаше ми по-добре не от хапчето което изпих, а енергията й, а тя изглежда я черпеше от козела. 
Гневът му омекна. Вече мърмореше. Дълго и убедително. Накрая завърши:
-Ако те бяхме оставили тук щеше да умреш. Сега върви си по-пътя. Имаш го…
Жената ме изгледа сърдито и изчезнаха тъй бързо, че не можах да изляза от шока и да им благодаря…
За миг ми стана по-лошо от преди, а после нямаше и следа от болката.
Тръгнах си към къщи. Нямах представа колко е часа. При създалата се в дома обстановка не биваше да закъснявам, но случи се…
Дълго се опитвах да отключа, но ключалката беше сменена.
Брат й и баща й се заканваха, че ще го сторят. Апартамента бил неин. Аз съм бил безделник който пропилявал. 
Да не съм я виждал до делата.
Тя мълчеше. Мисля, че започна да минава на моя страна, но се колебаеше. Твърде се колебаеше.
Помислих си нещо лошо за живота. И тогава закънтя сърдитият глас на козела в главата ми. 
Сега не удивлението го нямаше и си представих как един сърдит козел ми говори:
„-Не си в позиция, а и кой си ти да критикуваш…”
Не издържах. Задавих се от смях. Бършех сълзите и слизах по стълбите. Продължих да се смея и навън, а козела продължаваше наставнически да говори, докато накрая завърши:
-Ако те бяхме оставили тук, щеше да умреш!

хумористична фантастика

1 коментар:

  1. Сюрреалистична фантастика, докато четях , виждах картини на Салвадор Дали:)
    Поздрави, хубава вечер!

    ОтговорИзтриване

Follow by Email