Шарлатанин

-Съвестта ли? Не тук има нещо друго. Сигурен ли си, че е тя? Или е страх от нея, а? Или неравновесие? Опит да се харесаш сам на себе си? Да се оневиниш, че не я чуваш? Ами как ще я чуеш като не си виновен! Майната ти! – избърса плешивото си теме, заради колосалният диоптър, очите му приличаха на две земноводни показали глави над блато. – Ти си нещастник! Това си! И още нещо, аз наистина мога да ти помогна…
Привлече ме, защото в обявата във вестника беше си написал: „Шарлатанин” С малки букви отдолу: „Аз мамя, а на вас това ви харесва. Имате ли страдания, обадете се.”
Помислих, че е шега, ако беше шарлатанин и е написал, че е шарлатанин, то тогава не беше никакъв шарлатанин, но щом пък не е шарлатанин, а се изявява като шарлатанин, значи пак е
шарлатанин.
Имаше ловка уловка. Не можех да го отрека. Още от началото излезе от всяко логическо обяснение. Обявата му беше сред екстрасенси, народни лечители, феномени, екзорсисти, експериментални психоаналитици, врачки, радиоекстензисти, медиуми, специалисти в нетрадиционната медицина, проповедници от неясна църква, но с дарба да изцеляват, гадатели по брашно, кожа, отпечатъци на пръсти, форма на ерогенни органи, цвят на екскременти, форма на ушите и задните части. Биологични детектори на лъжата, хипнотизатори, тела – хазяи на извънземни разуми, любимци на полтъргайси, телепати.
Неговата обява изпъкваше при всички. 
-Имаш ли много пациенти?-попитах го от любопитство.
-Теб това не те засяга, а аз не разбирам от количество. Не знам що е то малко, що е голямо. Ти не си виновен и го знаеш, а тежестта която чувстваш си имал и преди смъртта му. Онази вечер си направил хубаво, че си му дал парите. Аз не бих постъпил така. По всяка вероятност тялото му още щеше да е живо, но не и жив като в онази нощ когато си му дал правото да избира. Интелигентен си и го знаеш. Това което те мъчи не са угризения. Защо не хванеш да се ометеш, преди да съм ти помогнал. 
-Искам да разбера защо на обявата ти пишеше „шарлатанин”?
-Ами защото съм си точно такъв. Професор по шарлатанстване. Изучавам го, анализирам го, за мен то е отделна наука, не е дял в психологията. Ти си ми опитно зайче и спонсор. Мога да ти впиша името в благодарствена книга или да ти го окача на рамка в стената. Но страданието за което ми говориш не е от угризения на съвестта. 
-Бях сигурен, че ще изпие парите. И бях сънувал последствията. Всичко, всичко…Дадох му ги за да го убия.
-Дал си му ги, за да живее истински. Да държи живота си в свои ръце. И си се надявал както и лекуващите му лекари, че инстинкта му за самосъхранение е по-силен от алкохолната пристрастие. 
Кимнах. Не можех да го изрека.
-Знаеш ли, професор по шарлатанстване съм, но знам малко за тези инжекции. 
-Аз също, но каквото знам ще ти кажа. Те са с депо действие. Трае пет – шест месеца. Твърди се, че медикамента е абсолютно безвреден, но в комбинация с алкохол става опасен, може да предизвика смърт. Дори малка концентрация е рискована. Бутилка бира или сто грама твърдо питие. Инжектира се по желание на лекувания, а той се подписва, че знае за лекарството и поема отговорността. Обикновено има ефект. Точно този човек през годините за три пъти беше спирал по този начин алкохолните си запои…Но тази вечер…Изглеждаше зле. Тресеше се. Това не беше той. Приличаше на обсебен. Очите му бяха мътни все едно, че е пил. Знаех, че няма пари. Оплакваше се. Преди дни беше съкратен. Репутацията му на алкохолик, въпреки, че не пиеше се отрази на решението във фирмата му. Чувствах го…
-Мъчително ли е умрял?
-Тази смърт е особено мъчителна. Но всичко в него издаваше, че може да го направи…
-Дал си му парите за да му предоставиш свободният избор. Искал си с жеста да те накара да го разбереш. Нуждаел се е от твоето уважение и доверие. Направил си това което е трябвало. Пари за пиене винаги се намират. Особено от един алкохолик, а и доколкото разбирам, като се изключи алкохола е бил находчив мъж. Ти не си виновен. И го знаеш много добре. Друго ти тежи и то винаги ти е тежало. Физиологично заболяване е. 
-Не те разбирам, но.
-Няма и да ме разбереш. Ти имаш запушени емоционални пътища. Това натоварва други. Можеш да изпиташ умопомрачително щастие и дива еуфория, но не и нормалната човешка радост позната на болшинството. Не си подтиснат, защото няма причини, но усещаш по себе си една тежест. Точно тежест. 
-И? 
-Аз съм професор по шарлатанстване. Изучил съм всички методики. Някои понякога не са съвсем шарлатански. Мога с иглотерапия, да отключа пътеките. 
-Какво означава това?
-Ще се събудиш като къпан. Ще отвориш за пръв път очи….И…-млъкна многозначно. В този момент ми заприлича на един пародиен Индиана Джоунс.- И вече няма да си същият. 
След кратка пауза продължи.
-Ръцете ме сърбят да го направя. Рядко ми се случва да мога да излекувам някого, но теб не ти трябва. На колко години си?
-Тридесет и седем.
-Носил си заболяването повече от тридесет години. Е?
-Иглотерапия?
-Със светкавични резултати.
-Кога можем да пристъпим към процедурата.
-Веднага.
Не го очаквах. Мислех, че ще трябва да се съблека, но той с жест ми показа, че не е необходимо. Заби повече от дузина игли между палеца и показалеца, по връхчетата на пръстите ми, по ушите и слепоочията, по врата. Струваше ми се, че нямат ефект до момента в който рязко цветовете се промениха. Затанцуваха, имаха корона от трепкащи светлини около себе си, контурите се размиваха, преливаха, танцуваха и изглеждаха глупаво. Усетих гъдел, диафрагмата ми се превърна в балон пълен с хелий. Отлитах в друго измерение. 
Значи това бил фокуса. Малко гъдел и ще повярвам, че са отпушени емоционалните пътеки. 
Когато извади иглите помислих, че съм дрогиран. Бях откраднал обувките от Меркурий, а на гърба ми пляскаха криле. Шарлатанина изглеждаше още по-смешен, но сега ми се видя много приятен човек. Прегърнах го и го целунах. Хвърлих му повече пари отколкото желаеше. Помислих си, че ще съжалявам на другият ден, но махнах с ръка. Когато излязох по улицата не можех да повярвам. Жените бяха по-красиви от преди. Всички. Видях, че има много повече деца отколкото съм забелязвал. Много повече треви и дървета. Изражението на хората не беше така напрегнато. 
Замислих се. Стори ми се, че съм живял идиотски. Светът беше приятно място за живеене. Животът е кратък, не винаги справедлив, често даже и ужасен, но пък е толкова смешно да бъдеш жив. 
Мислите ми не се задържаха. Пръскаха се. Приличаха на фоейверги. Не можех една читава мисъл да задържа. 
Плувах, не се движех. Съприкосновението с въздуха ме възбуждаше. Пиян бях без да съм пил. Изпитвах див апетит и сексуално желание. 
Прибрах се обаче в къщи и първата работа беше да изтрия всички копия на романа който пишех от десет години.
Твърде негативни истории. Не отговарят на действителността. Натоварват я с мислене. Съществуването потъва в мисленето. Дави се и се мъчи да си вземе въздух от безкрайните си обяснения…
Хилех се като откачен.
Колко нощи не бях мигнал за да напиша тази прекрасно звучаща глупост. Колко пъти можех да намеря по-ефикасен път в живота си, от този да пиша нещо абсолютно безсмислено. 
Хилех се като побъркан.
И когато и последното копие на романа беше унищожено усетих, че и всичко останало е точно толкова безсмислено колкото и този роман.
След един час стоях на един висок ръб, на една от любима от детството ми скала. Взирах се…
И като си представих, че скачам не можах да издържа. 
Повръщах. Толкова блудкава почувствах мисълта. 
Животът ми стана толкова безсмислен, че не си заслужаваше и да се самоубия…
И като си го помислих почувствах нещо дълбоко в себе си.
Нещо различно.
Може би радостта която трябваше да опозная.
Проклет шарлатанин!


хорър, трилър, социална драма