среда, 15 августа 2012 г.

Сладкостен

-Аз…ти не разбираш. Ти ме мислиш за побъркана като останалите. Аз съм си побъркана, 
де…Нали така! Но няма на кого другиго да кажа… 
Всеки пък като идвах на свиждане се разстройваше. 
Ще престана да я виждам. Преча на лечението й. Сигурен съм. 
Лекарите казват, че няма проблем, но аз я познавам по-добре от тях. Тя ми беше и майка и баща, и по-голяма сестра. Можеше да не е тук сега. Не, че чувствам вина. Тя ме обичаше. Твърде ме обичаше, а любовта хапе. 
Бях много малък когато видях горещо нейно преживяване. 

Седмици наред не се чувствах добре. Въобразих си, че очите ми са се превърнали в паяци и ще изядат мозъка ми. Чувствах как дълбаят навътре, навътре, навътре в света ми. Беше болезнено, но я имаше и възбудата, която тогава като дете не познавах. После изпитвах страх, че ще 
изтекат. Намразих я. Нарекох я за себе си с много мръсни имена. Треперех целият 
когато я доближавах, а от гласа й ми се подкосяваха краката. Тя така и не разбра. 
Държеше се мило с мен, прекалено мило. Лъжеше постоянно за нашите. Така и не разбрах 
истината. Не бях и съвсем сигурен, че ми е кръвна леля както твърдеше. Може да е 
станала някаква грешка. Но това не променяше факта, че ми е много повече от майка. 
И си съсипа покрай мен живота. 
Беше красива и желана. Малко особена и своенравна, но ако я зарязваха мъжете, то причината оставаше подрастващото дете. Намразваше ги заради мен, а беше самотна. Много самотна. Бях тринадесет години когато престана да рисува. Оттогава започна прогресивно да остарява. Нямаше и един бял косъм преди това. И приличаше на пет – шест години по-възрастна от мен. Дори кроях планове като порасна още малко да си направим ДНК анализ и да видя дали имаме близка роднинска връзка, а ако нямаме…Доста бях хлътнал по нея, но тя бързо старееше. Забелязах връзката със захвърлената четка и я молех да ми нарисува туй или онуй. Случвало се е 
да я доведа до плач. Не желаеше да го прави.

„Няма го вече това в ръката ми, няма го…Аз не рисувах, аз галех платната, а ласките 
ми откриваха образите…Но това не е моето изкуство. Не е. Моята утеха е, но не е 
моето изкуство. Винаги изкуството е утеха, но не винаги утехата е изкуство. Ако 
някой ден разбереш ще разбереш и мен, но сега просто ми повярвай и ме остави…”

„Ти можеш да нарисуваш вишната и розите…Някой ден ще замина някъде и ще забравя 
своят двор. Хубаво ще ми е да видя картината.”

Не трябваше да казвам, че ще замина. Разплаках я. Друга ми беше целта, но тя се 
хвана за тези думи.

„Да, знам, знам много добре, че ще заминеш…”-последната и дума едва разбрах. Така я 
изграчи. А после дълго рида. 
Само за две години остаря с петнадесет. Спря да се грижи за външният си вид. Вече 
нямаше кавалери, а и тя махваше с ръка: 

„Че защо съм им. Такава съм откачалка, че никой няма да ме понесе.”

Но знаех кой е причината да е сама и се опитах да избягам. Късах се от противоречия. 
Не можех да си представи живота без нея, не исках да си го представя без нея, но 
съзнавах, че я съсипвам. 
Тя все отричаше, но той се сещах. Нямах представа къде ще ида, но важното беше да 
не съм при нея. Откриха ме след две денонощия при въжетата на асансьора в покрива 
на един блок. Тя първо ме шамароса, после се разплака, после не искаше да ми 
говори, но ми наговори много неща. 

„И ти си като всички. И ти искаш да ме изоставиш. Част от проклятието си ми. Нямах 
друго, но ти вече не си мое. Никога не си било мое. Лъжеш ме само, че ме обичаш. 
Страх те е от мен. Мислиш ме за чужда, за твой тъмничар. За да бягаш значи не си 
свободен.” 

Опитах се да й кажа. Докато намеря думите желанието ми изчезна. Щом ме искаше ще 
остана при нея. 
С годините спря да пише и стиховете си. 
И ако когато престана да рисува започна да губи младостта си, когато престана да 
пише започна да губи разума си. 
Пенсионираха я по болест. Често се налага да остава на диспансерно лечение в 
психиатрията. От лекарствата понякога спеше с дни, забравяше къде се намира. 
Повяхваше от бързо по-бързо. Много пъти ми се искаше да превиша дозата. Щеше да мине 
за нещастен случай или самоубийство. Никой нямаше да заподозре мен. И ако не бях 
забелязал, че и в това състояние открива някаква радост, Бога ми, щях да го направя. 
После и себе си да убия. 
После пораснах. Приемах я такава каквато е. Неуравновесена фантазьорка със свой 
нерационален свят. Заслужаваше повече от всички да живее и водеше живот по-щастлив 
от живота на много други. 
Когато я запитвах за стиховете, отговаряше както навремето за картините си. 

„Няма го вече това в думите ми. Мога да редя думи като манисто, но е отегчително. 
Когато те се нареждат, душата лудува. Но поезията никога не е била моето изкуство. 
Моята утеха – да, но не и моето изкуство. Изкуството винаги е утеха, но не винаги 
утехата е изкуство…” 

„Повтори го още веднъж, че го бях забравил.”-без злоба я иронизирах. 

Добре, че поне имаше чувство за хумор. 
Напоследък почти не излизаше от психиатриите. Не знаех как да й кажа, че имам 
приятелка. Както някога безнадеждно аз бях влюбен в нея, сега тя беше влюбена в мен. 
Усещаше се. Затова и винаги се разстройваше. Трябва да престана да я виждам. Може и 
да се излекува. Или поне да изглежда излекувана. 
Сега ме плашеше. Погледът й беше забулен, напомняше за старите й импресионистични 
платна и забелязвах ясно едно пламъче. Неестествено пламъче. Приличаше на запалена 
клечка кибрит. Догаряща клечка. 

-Няма да ми повярваш и ти като всички останали ме мислиш за абсолютно побъркана…Но 
няма с кого другиго да споделя…Пазя своите произведения на изкуството при една 
приятелка. Тя ще те намери. Пази ги и ти. Някой ден те ще бъдат разгадани. 
-Но ти не рисуваш отдавна.-не повярвах на ушите си. 
-Не са картини, ни стихове. Сладкостен е моето изкуство. 
-Какво? 
-Новото изкуство. Аз го открих. 
Ако не бяхме в лудница, щях да я помисля за луда. Тук беше очевидно. Само я 
прегърнах и се направих, че и вярвам. 
-Аз виждам много неща, скъпо мое момче. Виждам ги и ги изменям. Претворявам ги в 
разбираем за човешкият ум смисъл. Виждам вулкани под кожата, процесори в косите и 
реките които са коси на съществуването…И това което бяхме и което пропуснахме. 
Разминавахме се и се обричахме. Търсихме се и се наранявахме. Бяхме затворени в 
сладките стени на обич която нямаше крака за да си тръгне, а крилете й бяха твърде 
крехки за да отлети високо и да погледне какъв е света. А аз много неща видях и 
продължавам да виждам зад сладките и стени. Всичко е тях. Всичко което се случва на 
длъж и шир, умалено и придобило смисъл. Лесно разбираемо, но понякога шокиращо с 
истините….Не ме мисли, че съм луда. Не съм. На нашата обич нарекох изкуството си. 
Вече не ми вярваш, а трябва. Сега съм по-истинска от всякога и по-изявена. И ако ме 
погледнеш в очите ще видиш, че съм по-млада и по-разумна отколкото бях. Дълбоки 
картини ще видиш. Много по-изразителни от тези които само скицирах някога с 
четките…Ти не ми в 
ярваш. 
Излъгах я, че греши. 

- Много красиви и страшни неща виждам и намерих начин да пресъздам всичко което 
виждам в творчество…Някой ден ще намерят начин да го разберат…Пази творбите ми. 
Крехки са. Сладкостена е много чувствително творчество. 
-Какъв е този сладкостен. 
-Запечатване в кристали. Най-приятното, най-сладкото, но не и блудкаво. Запечатвам 
нежните си видения в замразена вода. Знаеш, че кристалите запаметяват. Аз чувствам, 
че прехвърлям виденията си в тях. 
Плашеше ме този поглед. Було и догаряща клечка. 
-Пази ги във фризера. Всички мечти са ми в тези кристали. 
Клечката примигваше… 
Няма да забравя тези очи. 

* * 

Седмица по-късно почина от пневмония. Приятелката за която ми спомена ме срещна на 
гробището. Настояваше да взема кристалите. 
Имах чувството, че държа част от нея. 
Нейната илюзия. Бучки лед. Целият й живот беше илюзия и бучки лед които се разтопиха. 

* * 
Бяхме пили доста с приятелката ми. Достатъчно за да сме в еуфория в която възбудата 
диктува на разума. Тя имаше някакъв повод. Нещо в службата, не научих подробностите. 
В един момент излезе да купи още джин. 
Сигурен съм, че го направи нарочно. Преди по малко от час говорихме за бучките лед в 
камерата. 
-Няма други.-рече тя. 
Не се и замислих, само се усмихнах и махнах с ръка. Видях как сладкостена се разтапя 
в чашите ни. Чукнахме ги, а малко след като отпи. 
Отрезнях. 
Не мога да сбъркам този поглед. Нейните очи бяха съвсем различни преди да отпие. 
Жизнерадостни, нахални и въпросителни. 
Когато остави чашата на масата, погледът й беше забулен, напомняше за старите й 
импресионистични платна и забелязвах ясно едно пламъче. Неестествено пламъче. 
Приличаше на запалена клечка кибрит. Догаряща клечка.


любовна и еротична психо-драма

човек и изкуство

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email