суббота, 7 июля 2012 г.

Он лайн и три пъти за Бог да прости



По-късно осъзнах, че прилича на обсебен от зъл бяс. 
Седна от дясната ми страна. Опитвах се да се съсредоточа над отговорите които бях получил в един от литературните сайтове който всекидневно посещавах, но не ми се отдаде възможност. Хлапето тупна една кутия натурален сок до мишката ми и ми рече с мутирал пубертетски глас:
-Цефулес, аз съм Дрешника, но ти не ме познаваш, ти не играеш „Контра-та”.
-Сокчето ми пречи.
-За теб е. За Бог да прости. Вземи, няма повече да те притеснявам.-като изрече това стана и си тръгна. 

Излезе от интернет клуба без да затвори вратата и оператора го изпсува злобно.
Дрешника ли каза или Грешника? Май Дрешника. Какво го е прихванало? Плюнчи се, дъвче думите и изглежда ужасяващо. Познавах го по физиономия. Един от постоянните фаворити в клуба е. Когато вляза, вече е заел пети компютър, когато изляза още е там и така е независимо в кое време на денонощието посетя залата. Кряска, вдъхновява се, учи ме на тийнейджърски жаргон, без да съзнава. Знам, че идва със своя клавиатура и мишка за да си ги чупи на воля. Едва ли беше и на осемнадесет, но преди малко ми заприлича на зрял, недоспал и смазан мъж. И откъде знае Ник-а ми, не прилича на човек който влиза в литературните сайтове…
Опитах се да се съсредоточа в стихотворение на един приятел. Усетих го,изпълни ме и съпреживях творбата, като своя, но когато се опитах да отговоря нищо не се получи. 
Дрешникът се беше настанил в съзнанието ми. 
„За теб е. За Бог да прости…”
Сигурно е загубил скъп човек. Кофти постъпих като показах, че ми досажда. Кой ли е изгубил.
„Освен да изразя възторга си, всичко друго което ще напиша е излишно.”-написах като отговор под стихотворението. Искрено и недостатъчно.
Зачетох се в друга творба, но този път не успях нищо да напиша. 
Мислех си за момчето.
Какво пък го е прихванало! Наистина ли е загубил някого. Нямам такова чувство. Нещо друго има. Не изглеждаше добре, но не от мъка. Какво го мисля…
За друго съм влязъл в клуба. На всичкото отгоре виртуалните ми приятели се бяха наговорили да пускат едни от най-добрите си неща. Не съм способен да им отговоря, а не мога да ги оставя без отговор. 
„За теб е. За Бог да прости!”
Въздъхнах и започнах да щракам с мишката безразборно. 
„За теб е. За бог да прости!”
Откъде това внимание. Ние се познаваме само по физиономия. Сигурно съм на възрастта на родителите му и нямам представа откъде е научил ник-а ми. 
Приличаше на обсебен от зли духове. Очите му бяха кръгли и лицето изпънато. И ми напомняше на някого! Страшно напомняше! На кого! Не мога да се сетя! Опитвам се и не мога и не мога да се сетя!
Издишваше агресия.
Вдишваше окаяност. 
Толкова бързо се менеше настроението му. Две крайности в периода на едно вдишване и издишване. Не беше на себе си, но се занимавах с друго и не го забелязах. Осъзнавах го сега. 
Щеше да избухне от противоречия. Да гръмне и да направи залата в кръв както става в 3 – D аркадите му. 
„За Бог да прости…”
Всичко друго можеше да е, но не раздаваше от мъка за изгубен близък човек. Твърде емоционален беше. Като пиян или дрогиран. Кой го знае? Не, този, за разлика от много други, ми прилича на свестен. Аз не изглеждах свестен на възрастта му. То като, че ли сега изглеждам…
Натрупах капитал от провали.
И щеше да е честолюбиво от моя страна, ако си тресна черепа малко по-силно в някой стълб.
Майната му. 
Да не би този щурчо да си мисли подобни неща!
Изтръпнах.
На това прилича. Сега разбрах на кого ми напомня. На мен. На такъв какъвто съм тези дни. Кръгли очи, опънато лице. Така изглеждаше моят изрод в огледалото ми. „Аз-а” който гримирам с идиотска усмивка когато изляза от къщи. По-истинското ми състояние, което нямам право да споделям. Дрешника приличаше на мен, но два пъти по-млад, а при това условие, това състояние не е никак смешно.
Доста сериозно е. 
Обърнах се да запитам някого за него, но всички бяха затънали в мониторите. Едва ли някой щеше да ми обърне внимание.
И в този момент хлапака който тъй ме притесни нахлу отново с трясък в залата. И право към мен. 
-Цефулес, за Бог да прости!-подаде ми пакет цигари и преди да попитам за кого раздава пак изчезна без да затвори вратата. 
Втурнах се след него, но когато излязох навън той вече свиваше зад ъгъла. Безсмислено беше да го гоня. 
Вече бях уверен. За толкова кратко се видяхме, но улових много неща. 
Забелязах в очите му яснота и спокойствие което не отговаряше на цялостното му поведение. Нямаше нищо с цялостното му поведение. Плашещо спокойствие. Хладно. Странно за възрастта и тъй опасно именно поради нея. 
Несвойствено озарение смесено с лека погнуса. Безразличие с очертаващ се леко гребен на вълна от сетна чиста емоция. Решителност излизаща извън границите на нормалното. 
Изцъклени зеници на камикадзе, на човек разкъсал риза и посипал главата си с пепел. 
И над всичко изписал израз на хладна ирония. 
Този щеше да направи глупост. 
Мишката се плъзгаше от потта по дланта ми. Дано да греша, дано да греша…
И тогава влезе за трети път и тупна пред мен шоколадови бисквитки.
-Ето, за Бог, да прости.
-За кого раздаваш?-успях да го попитам.
-Няма значение. Има за кого. Има. Хайде, трябва да тръгвам.
Хванах го за ризата и го изгледах в очите, но блъсна ръката ми. Няколко от приятелчетата се обърнаха към мен и ми хвърлиха зли погледи. Прецених, че силите не са равностойни.
-Недей. –рекох и си седнах пред компютъра.
Само до теб ми е. Прави каквото си знаеш. Каквото си искаш. Майната ти. 
Не минаха и пет минути и се появи за четвърти път с което изцяло разби илюзиите ми, че ще свърша нещо онлайн в този ден. Седна до мен и направо заговори:
-Как разбра?
-Да кажем: някак. – отвърнах. – Защо раздаде три пъти?
Усмихна се и заговори:
-Първият път, това което ти раздадох, беше раздадено преди това на мен. Една жена ми го раздаде за покойният й съпруг. В началото не съобразих, но после ми се стори нередно. Беше за утеха на друга душа. Дарът не беше мой. 
Направи артистична пауза. 
-Вторият път, аз купих цигарите. Дарът беше мой, но парите с който го купих не бяха. Като излязох оттук съобразих. Парите бяха от брат ми. Даде ми ги да се почерпим с гаджето. Парите не бяха мои, следователно и дара. Исках дара ми да е приет. Да е мой. Изцяло мой. Независимо има ли кой да го приеме или не. 
Кимнах ли, вдигнах ли рамене, не помня, а той продължи:
-Третият път купих дара със свои пари. Продадох си „Плейстейшъна” , а си го бях купил сам. Лятото работих в една бензинжийница. Този път и дара и парите бяха мои. Изцяло мои. Така както исках. Но щом излязох от залата…Мислех си, много си мислех дали живота е мой! 
Не, за нищо на света няма да се просълзя пред някой който може да ми е дете. Трогна ме гърдите ми се стоплиха и черните мисли се разсеяха. 
Засмях се и рекох:
-Е, ред е аз да те черпя нещо. И не за Бог да прости, а за добрият сюжет.
Бръкнах в джоба, видях, че няма пари. Обещах, за друг път. 
Но, че не почерпих не ми попречи да напиша разказа. 




Хорър, трилър, социална драма  

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email