Тръгна си

                                           Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

-…просто ей тъй, писна ми!-побесняла беше красива, като зверче-Объркан си. Проблемен си. Мамка му, не знам с какво, но го виждам. Не ме разбирай, аз знам, но ти не искам да знаеш. Млъквам и си чезна. Омитам се. Нищо не си сторил, да адски добър си. И тъй логичен, че губя всяко чувство за логика…

Замери незавършената си картина с домата който кой знае как се беше озовал в ръцете й и от близо четвърт час очаквах да смачка. Маслената гора сякаш избухна и оживя за миг, а после чувството изчезна и остана само една осквернена картина.

-Не ме спирай. Не! Очакваше ли, го? Е, живота е пълен с неочакваности. Страх ме е да седна в автобус за да не влезе някоя такава по-навътре в мен. То и ти ми беше неочакваност. Хай стига…Да ти разправям, само ще ме мислиш за още по наивна. Ще ме прецениш, докрай ще ме изследваш. Сложиш на различни везни и везнички, отделиш плявата от житото и няма да спреш да ме превъзнасяш в любовните си стихчета. Ако те убия ще е по-истинско от чувството, но по-фалшиво от онова което подозирам за живота. Какво ли подозирам? Страхотна обърканост, скъпи. Страхотна. Да, напоследък ни тръгна. Не пиеш, не се проваляш, пусна си мустачки които не ти отиват, но те правят секси. Добре ги оформяш. Знаеш ли, в твоята небрежност беше душата ти. Сега си спомен за себе си…Не, не те критикувам. В никакъв случай. Вън критичният дух от изкуството, вън от любовта и живота, от нашият дом. Да се разсее като съмнение и дим, да се стопи като свещ и минало. Изобщо не те критикувам. В никакъв случай. Човек трябва да порасне и най-после започна да го правиш. Скоро ще станеш почти нормален. Никакви емисари от отвъдното в добре подреденият ти череп. Никакви кухини в съзнанието и неразбирателства с ежедневието. Отиде ти и гнева и така трябва. А аз би следвало да те харесвам. Нали това е мечтата на всяка жена, а аз съм жена. Според теб тази с главно „Ж”…

Когато беше гневна и говореше разпиляно, ставаше страшно поетична.

Млъкна, изгледа ме учудено. Кълна се, че допреди малко имаше сълзи по лицето й, а сега ги нямаше. Изключено беше толкова бързо да са попили или изсъхнали.

Тази нощ я сънувах. Пак бяхме у дома, но това беше друга стая. С южно изложение, а отвън растенията приличаха на скелети с ръкавици. Спомних си за съня, защото в него тя имаше същото отражение което виждах сега. Гледаше ме изпитателно. Приближи лице до моето и се превърна в мъгла. След туй каза, че е глупава. Подпря лице в разтворените си длани. И тогава видях как сиянието й се отдели. Едва в този момент когато то се откъсна от нея, осъзнах, че тя е имала сияние. Разходи се из стаята. Прати ми въздушна целувка и изчезна. Тя обърна лице към мен. Имаше усмивката която е имала винаги имаше и разцветките които винаги е имала в очите си. Същата извивка на устните, същата насмешка в края на очите си. Беше станала обаче по-тъмна. Незабележимо почти, но по-тъмна. После сънят се обърка.Сутрешният скандал беше без повод. Просто отведнъж тресна чашите с кафе от подноса. Опитах се да я попитам какво става. Не беше изпадала в истерии. Напротив много по-спокоен човек от мен беше. Дори когато имахме ядове намираше лукавата усмивка с която внасяше весел дух в сивотата. Този изблик беше напълно неочакван.

-Ще си тръгна.-каза вече спокойна-Истината е, че се боя. Ти няма да останеш дълго този какъвто изглеждаш сега. Не ме слушай, преди малко какви ги говорих. Такъв ми харесваш. Много ми харесваш. А не беше такъв. Несъзнателно ти започна да подражаваш на онова което не съм ти казвала, но съм харесвала. Бавно постигаше илюзиите ми за теб. Променяше се и сега не изглеждаш реален. Няма да останеш дълго такъв, а аз ще страдам.

Щях да се засмея. Парадоксална беше. И очарователна.

-Тръгвам си.-спокойствието й стана постапокалиптично.

Започна да си събира багажа. Промърмори, че ми оставя картините и боите си, за да си рисувам мустаци и изкуствени брадавици, да пиша на стената, че я обичам и да такива ми ти работи. Изсмя се и натъпка книги в куфара, едва го затвори. Дръпна една моя стихосбирка и поиска да й напиша автограф. Без никакви си „обич и целувки”, искала: „с най-добри пожелания”. Като го направих ме плесна със стихосбирката по лицето и замахна да издере очите ми. Дръпнах се назад. Втурнах се към вратата и излязох навън точно когато към мен летеше абажура на нощната лампа. Чух как стъклата вътре се пръскат. Едва си вземах въздух. Тръгнах из квартала. Стягаха ме гърдите. Всичко можеше да се очаква в този момент от нея. По-добре да я оставя да се успокои. Само й пречех да го стори. Изпих няколко кафета, качих се в един автобус и слушах две бабички да си говорят за мобилни телефони, а двама дядовци за разширени вени. Двама парцалковци си изясняваха принципи от квантовата механика. Едно момиче си говореше само. Времето едва пъплеше. Не изчаках да минат три часа както в началото бях решил. Доста нерешително отворих вратата. Картината беше почистена, книгите на рафтовете ми, куфарите не се виждаха, а тя стоеше в креслото и слушаше: „Iron Maiden”. Отвори очи и нарисува онази лукавата усмивка, която оправяше всяко настроение. Винаги.

Беше станала обаче по-тъмна. Незабележимо почти, но по-тъмна.


любовна и еротична психо - драма