Беше утре сутрин, а не днес следобед.
Скъсали се бяха механизмите. На реалното или на разума ми. Не разбирах. Търсих обяснение. Опитвах се да си спомня. Преследваха ме страховити мисли.
Обливаха ме студени и горещи вълни. Малки кръвоносни съдове пулсираха и замрежваха зрението ми. Вътрешностите ми се преобръщаха.
Губеха ми се часове. Много часове. Сякаш прескочих във времето.
В белите петна в паметта ми се хилеха чудовища, едно от друго по-ужасяващи. Погледнах към леглото. Завивката беше свита на топка. Отметнах я боязливо и въздъхнах. Нямаше никой.
Какво ми се случи? Пих само чашка, само чашка коняк, а после не помня. Може да съм пил още…
Не, не пих. Погледът ми се премрежи. Тръгнах из парка. Припомних си, че нося пистолет. Законно притежавано оръжие. Взирах се в гърбовете на хората. Спомнях си за един герой на Сартр който беше решил, ей така, за самата слава, да застреля шестима случайни. Не съм лишен от артистицизъм. Представих си, че това е филм, че изпълнявам неговата роля. Трябваше да изглеждам зловещо, трябваше да мисля налудничаво, да не обичам хората, да не обичам себе си. Свалих даже предпазителят на пистолета. Ръката ми се потеше.
И разбрах, че не съм онзи социопат, че ако убия, ще е само имитация. И видях този който можеше да е убиецът. Един просяк, но от гадните. Разтърсван от алкохолен глад, мятащ мълнии под гъсти вежди. Ругаещ с изражение. Проклинащ с очи.
Ще му купя бутилка. Даже две, ще му дам после пистолета и утре ще чета вестниците.
Загубих го сред тумба хора.
Въздъхнах и си казах: „жалко отпадна атракцията, но всяко зло за добро”….
Ако се беше случило!
Трябва да потърся медицинска помощ.
Тресях се. Представих си, че е станало. Изпаднах в паника. АЗ СЪМ ОПАСЕН ЗА СЕБЕ СИ И ЗА ОКОЛНИТЕ. ТРЯБВА ДА ПОТЪРСЯ ПОМОЩ, ИНАЧЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НЕЩО НЕПОПРАВИМО.
Щях да наддам стон. Още не ми беше ясно какво се случи по-нататък. Мятаха се призраци. Нахвърляха се един върху друг, режеха се с ятагани. Не можех да различа реалното от въображаемото. Играеха празноти. Изпълваха се с фантазии.
Спомням си едно лице. Лице което някога ми беше много скъпо, много, много скъпо. Видях ли я снощи.
Да, спомням си плочките пред нейният блок и дебелата клюкарка с разширените вени на пейката пред входната врата. Гледаше ме на кръв, а аз я засипвах с библейски цитати.
Дали не си тръгнах?
Не. Спомена се отприщи. Звънях дълго на вратата. Дали живее още тук? Как изглежда? От дебелата клюкарка не разбрах много. Дали живее още тук, тази която тогава май обичах истински…
Отвори вратата. Изгледа ме учудено. Пораснала, овехтяла и прилична. Някога носеше пънкарски прически и цепнати на дупето джинси. Мяташе мълнии с поглед и пет месеца трябваше да я ухажвам докато ме възнагради с интимност. Седмица по-късно се разделихме. Всеки си избра друг партньор в живота.
Гледаше ме въпросително. Стори ми се, и предизвикателно като тогава.
Поисках да излезем. Тя ми отказа. Тогава насочих пистолета и в очите й се засмяха демончета.
Не се боеше, но отвличането оправдаваше постъпката й.
Седнахме на едно недалечно кафе. Нямаше никой друг освен нас.
Пих ли?
Не, повече от онази чашка не.
Говорихме си битовизми. Сиви безличности и апатичности.
Омръзнало й беше, но твърдеше, че и харесва.
Разказах й, че не съм виждал сина си от седем години. Че скоро ще бъда повишен.
Тогава ме попита дали пиша.
-Не, Слава Богу, не.
-Пишеше много добре.
Замислих се. Не си спомнях. Май наистина беше добре. Защо ми напомня? Дразни ли ме? Нарочно го направи.
Още я обичах. И тя мен. Искаше ми се да я прегърна, да я отхапя. Да я целувам навсякъде. Тук в кафенето. Да я любя върху масата. Сега ще насоча пистолета и ще я принудя.
-Искаш ли сега да избягаме?-попитах я.-Искаш ли?
-Да.-отвърна ми.
-Но аз не искам. –рекох и без сбогом станах й си тръгнах. Оставих я да ме гледа зяпнала и да плати кафетата.
Наистина съм опасен. Добре, че се опомних на време. Можех да проваля живота й.
Какво стана после?
Не помня. Носих се сред вълните от лица. Говорех с различни хора. Някак се пренесох в къщи.
Включих компютъра, но не за да чертая схеми.
Започнах да пиша…
Ужас…
Засмях се. Значи с това свършвали подвизите ми снощи.
Намерих файла и се зачетох.
Беше искрено и затрогващо, проникновено и емоционално, красиво и страстно. Думите ми са се леели. Въображението ми е танцувало. Картините бяха ярки.
Импресията беше прекрасна.
Натиснах бутона „редактиране”, след туй” изберете всички”, а после „изтрий”.
Екрана побеля.
Като паметта ми тази сутрин.
Унищожих го, защото беше красиво.
Спомних си как живях някога.
Не исках да се връщам назад.
А беше хубаво. Много хубаво.
И точно за това.
Преди да прочета се колебаех. Не бях извършил нищо чак толкова странно, но сега…
Няма коментари:
Публикуване на коментар