петък, 6 юли 2012 г.

Само за да види пролетта



Забрави научните си разработки, едрите мъже и дългите часове с много бири.
Отдаде се изцяло на баща си. Научи се без да го докосне дори да мери пулса му. Не знаеше, че е възможно колкото и неща да беше видял в медицината. Чувстваше от разстояние и аритмията му и покачването на кръвното. Все едно беше част от него. И на съм усещаше кога състоянието му се влошава.
„Само да дочака пролетта! Тази пролет! Само да я дочака…”
Състоянието му се влоши преди настъпването на есента. Постъпи подло като се разболя. Обърка и плановете, едва не умря. Щеше да е нечестно. Много нечестно. Не биваше просто така да умира, а да осъзнае какво е изгубил. Да го види с очите си. Да види пролетта и дъщеря си. Не да чуе, не да помирише, а да види. 
И да умре сломен. 
Той не знаеше, че слепотата му е лечима. 

Израснал е виждайки само сенки. После изгубил и тях. Днес с не особено сложна операция той можеше да си върне зрението. А тя се беше специализирала в тази операция. От тридесет и пет години знаеше, че той може да прогледне. И правеше всичко възможно той да не научи.
Иначе се грижеше с такава всеотдайност каквато малко деца проявяват.
Забавляваше капризният инвалид. Вадеше го от меланхолични състояния с шеги, дори когато на самата и беше тежко. Лъжеше го, че слабите му стихове се публикуват. На няколко пъти стъкми фалшиво радиопредаване за слепият поет. Водеше се от съседната стая от тогавашният й любовник. Той имаше хубав глас, а тя беше написала всичко което трябваше да каже, за скритото сетиво с което познава по-ярки цветове дори и от тези които виждат, за формите които открива по-нов начин, за панорамата която съзерцава чрез своя дух. Все неща които нямаше, а тя твърди, че имаше в поезията му. Скалъпи му и фалшива премиера в кварталната кръчма. Дълго го разкарва с колата и го убеди, че е далеч и в голяма зала, с емблематично име. Почерпи хубаво пияниците, убеди ги да мълчат двадесет – тридесет минути, да ръкопляскат малко, а след туй да се излагат колкото си искат за нейна сметка. И той щастлив, и те, а тя най-щастлива, че някой ден ще осъществи отмъщението си.
Грижеше се с любов, но го ненавиждаше.
Ненавиждаше го с нещо повече от сърце. С цялата си същност, до косъмче, до костен мозък. 
Майка й умря млада. С душевна болка и горчилка. В малкият град не е хубаво да имаш дете от „никого”. 
Говореха си много в последната нощ. Умиращата призна кой е, че не искала да помрачава духа му, че не познава този свят. Ни има очи да го види, ни способности да го приеме. Твърде чувствителен бил, намирал красотата само в себе си, не ставало от него глава на семейство. Веднъж му намекнала, а той се смял и плакал. Нямало как да види издутият корем. Говореше, че понякога бил груб. В същото време лекомислен и порочен. Тогава пиел много. Самонадеян бил. Недъга го правил и зъл. В същото време самовлюбен. Разказа още много неща. После си отиде. С много душевна болка и горчилка.
Не му го прости. Как преуспя и тя не разбра. С омраза. Учеше повече, помнеше по-добре, спеше по-малко. Проявяваше повече агресия и находчивост в съществуването. Приемаше бариерите като част от играта. 
Избра очната медицина защото мислеше и на сън за него.
Когато разбра какво точно е заболяването му мисълта за отмъщението я озари. 
„Той ще види истинската красота.Ще разбере, че е можел да я има. Да я вижда…От тридесет и пет години насам да я вижда…Като дъщеря и природа. Като действителност с недопустими за затвореното му състояние форми и цветове. Това ще го прегази. Той има чувство за красивото. Ще разбере какво е изгубил. Ще разбере какво е можел да има, ако не беше зъл и ако не бях му наложила наказанието…”
Чакаше естественият му финал. Подготвена беше за него.
„Това ще бъде часа на озарението. Петте минути на последният земен съд в лицето на собствената му дъщеря. Колко съм красива! Колко жестоко мога да изглеждам! Дори да остарея докато го убие възрастта пак ще съм красива. Ще се поддържам както и киноактриса не се подържа. Няма да пия и няма да пуша. Ще лягам рано и рано ще ставам. За мига в който ще ме види. Само за него…”
Не се наложи железният режим. Още беше много свежа когато състоянието му започна да се влошава. Имаше тежки проблеми с кръвното и сърцето. На всичкото отгоре не се отказваше нито от цигарите, ни от малката бутилка водка вечер. Направи всичко възможно да го откаже от вредните му навици, но не се получи. 
Когато положението му стана наистина тежко използва всичките си връзки на медик. Харчеше луди пари за медикаменти и съвети от най-добрите специалисти. Грижеше се денонощно. Беше му и лекарка и медицинска сестра и санитарка и дъщеря. 
На няколко пъти едва не го изпусна. Преди настъпването на Нова година го упои за да не умре от празничното вълнение. В първите януарски дни състоянието му се стабилизира. В началото на февруари стана по-лошо от когато и да е било. Но след кризата беше достатъчно добре за да понесе операцията.
„Но вън е кал и киша. Грозно е. Не бива да види това. Не и това. Трябва да дойде пролетта. Трябва да настъпи пролетта…”
В един момент беше ужасена от себе си. Почувства, че го обича и изобщо не иска да умира, но след като го остави сляп тридесет и пет години, не можеше да позволи на подобна мисъл да я обземе. Вътрешната борба отстъпи пред външните тревоги. Пролетта се бавеше. Вместо да се стопля, застудяваше. Продължаваше въпреки напредналата дата да вали, понякога обръщаше и на сняг. 
А той дълго още нямаше да е добре. При първите признаци на затопляне го накара да се съгласи на операцията. 
Извърши я сама и с цялото си старание. Все едно извършваше свещенодействие при което не допусна и сянката на погрешна мисъл. 
После дълго избира пейзажа над града. Панорамата беше прекрасна. Изведе го преди изгрев и смъкна превръзката. 
С настъпването на зората той се усмихваше. 
Сълзи се стичаха, а цялото му лице изразяваше щастието.
-Благодаря ти, мислих никога, никога….
-Можеше да е по-рано…
-Не, не биваше. – прекъсна я без да я разбрал какво иска да му каже-Някога, прекарах една единствена нощ с жена. Майка ти. Тази нощ остана безценна. Като този пейзаж. Като чертите ти. Красотата се превръща в навик трая ли по-дълго. Щастлив съм, че навика не я погуби.
Стори й се, че ослепява. Но това бяха сълзи. 
И когато ги избърса. 
Две непознати очи бяха прогледнали в нея. И виждаше баща си съвсем различно. 




Хорър, трилър, социална драма  

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email