Не можех да го позная. Как се сетил за мен? Случайно. Приятел от студентските години. Бях го забравил, не беше от тези които се помнят. Мълчеше без да е мечтател. Свит беше не точно от свенливост. Търсеше дълго думата без да е поет. Обличаше се зле не защото не обръщаше внимание на външността, а защото нямаше вкус. Така и не прояви интерес извън учебният материал, а и там беше под златната среда. Имитираше останалите. Следваше ни като кученце. На купоните идваше да прояви героизъм, но бързаше да се свие между саксиите и да стане невидим. Нещо се беше счупило в него. Имаше друг глас и друг поглед. Движенията му излъчваха самоувереност. В думите беше неприятно дързък, дори арогантен. Златни пръстени и ланец. Обувки които струваха цяло състояние. Говореше гладко, но натъртваше всяка дума. Подчертаваше силата си с всяко движение. Това не беше той, а друг човек. По-симпатичен беше, но ме озадачаваше. Говорихме си псевдофилософски глупости. Обръщахме чаши и се правихме, че много ни е смешно. Той имаше просташко чувство за хумор, аз дървеняшко. Усещаше се, че един на друг не харесваме шегите си, но несполучливо се преструвахме, че минават. Разкрих последните си години. Подсмихваше се със снизхождение. Струвах му се дребна душичка, воюваща за бит и скромен успех. За себе си не каза нищо. Нищо конкретно. -Живеех както трябва, сега както искам.-в интонацията му имаше хладна нотка.-А ти? -Аз просто живея.-не се опитвах да го парирам, така се получи. Засмя се гръмко и вдигна наздравица. -Харесвах те, знаеш ли. И сега те харесвам, но тогава ми беше като модел на подражание. Сега не точно. Бързо биеш отбой и развяваш бял байрак. Не мога да те позная. -Аз теб също.-въздъхнах. Бузите му бяха зачервени, алкохолното действие вече проличаваше. -Ти си опустошен.-посочи ме с пръст-Зомбиран. Аз възкръснах. Не искам да те обиждам. Гост съм ти…Знаеш ли, не ми пука за дрънкулките по мен и колата която видя…Хубава е, нали...Но не, за друго става въпрос. За нещо съвсем друго…За жаждата. Вместо да си поръчаш лимонада ти забравяш, че си жаден. Свикнал си. Като, мамка му…Не мисли, че съм социопат…Искам жаждата, да е жажда. И колкото ми от живота ми се пие, толкова да пия. -Всеки го иска, не мислиш ли? -Всеки го знае, не мислиш ли? Само, че не всеки си го позволява. Защо спорим, затъжих се за теб. Рядко изпитвам носталгия. Случайно разбрах къде живееш и реших да те видя. -Нищо не каза за себе си.-напомних му. -Няма и много. Виждаш, добре съм. Даже много добре.-отнесе се за кратко някъде, усмихна се отнесено, а после повторно отсече-Да, много съм добре. Пак вдигнахме наздравица. Този път произнесе една от руските. Дългите и артистичните. Онези които траят няколко минути и имат висока литературна стойност. Хубаво се посмяхме. Каза, че имал бизнес в Русия. Какъв, не любопитствах, а и на него не му се говореше. -Питаш за мен. – промени тон малко след това-Ще ти кажа най-същественото. Една вечер. Просто се отдалечих от града. Моят, родният…Тръгнах сред хижите и лозята. Какво търсих…И аз не знам…Лайна едно куче…Преобърна сърцето ми, казвам ти. Щях да напълня гащите от страх. Щях. Обърнах се, гледам го едно дребно…Пълно биологично нещастие. Но ме сплаши… Обърна още една чашка на екс и продължи: -Искаше ми се да наритам кутрето, но ми се стори жалка работа. Подминах това лозе, продължих си напред и неусетно съм навлязъл в друго. Хич и не разбрах, че съм влязъл в чужда частна собственост. Нямаше никаква ограда, а на мен сърцето още ми подскачаше от лая на палето…И тогава видях знамение… Усмихна се. -Видях едно бостанско плашило. И се приближих към него. Още не мога да си обясня поведението си. Явно е трябвало да видя и да разбера…Огледах плашилото и съзрях нещо шокиращо…Настръхвам и сега като си спомня…В плашилото птици бяха свили гнездо…Да. Не те будалкам. Шантаво нали! Предназначеното да плаши се бе превърнало в дом.-засмя се гръмко-А аз едва не се изпуснах от лая на едно безобидно куче…И това не е всичко…Вечерта видях, че гащите ми са жълти отпред…Твърде се боях, значи твърде голям дом мога да имам. И свих гнездо в страховете си. Ето какво направих! Беше се подмладил, приличаше на дете. Сложих ръка на рамото му и искрено казах, че се възхищавам от него. Очаквах да пием до сутринта, но след около час реши да си тръгва. Съветвах го да викне такси, а той ми се изсмя. Много беше пил и ме притесни. Надникнах от прозореца да видя как ще потегли. Не потегли. Ударната вълна ме събори и ме посипаха стъкла. Целият квартал на другият ден сменяше прозорци, а около час давах показания. Когато ме попитаха за мои подозрения отрекох да имам, но имах. Искаше ми се да кажа: -Той сви гнездо в страховете си. Хорър, трилър, социална драма |
Няма коментари:
Публикуване на коментар