вторник, 3 июля 2012 г.

Уродливо утро

Имах си едно криво огледало и пред него разпущах, вечер. 
В него бях с пъпешова глава и приличах на абсолютен идиот. Наказан от природата урод. Невинно Боже създание което носи проклятието заради стар грях в родословието си. Опитно зайче на зъл гении. Или от онези жалки създания, разсмивали някога простолюдието, за които пише Виктор Юго, в „Човекът който плаче”. Изродът от „Рожденият ден на инфантата” на Оскар Уайлд. Така си представях и Терсит от „Илиадата”. Моята зловеща и смехотворна карикатура. Всичко онова което можех и да бъда, а имах явно превъзходство над него. Нещастният ми „Аз”. Подтиснатото „Его”. Кошмара ми и забавата. Затворникът на моето огледало. Подтиснатият и опозореният мой двойник. Този който иска да вика за помощ, но не може. Защото има глас единствено чрез мен, а аз нямам необходимостта от крясъка му. 

Веждите му са сключени, очите приближени, кривогледи. Погледът на теле.
Изпънатите бузи са мъртви за емоция. Липса одухотвореност. Болката е подминала сетният си лимит и го е умъртвила вътрешно. Прилича на восъчна кукла. Гротеска на живота. Шарж на познатото.
Позлатих рамката на огледалото. Заслужаваше го. Заслужаваше целият лукс на който не може да се наслади. Както ние си заслужаваме комфорта на природата за който не разбираме. Своите ограничения които не съзнаваме. Клетката в която маневрираме без да усетим основните й ценности. 
Той не може да предположи колко е значим за божеството си. Колко е важен на този по чийто образ и подобие е. Каква утеха носи, колко празни часове и колко празни мисли е запълнил. Наблюдавал съм, опитвал съм да разбера има ли нещо в характера което е само негово и няма общо с моя. Струвало ми се е, че го откривам, но анализирайки разбирам, че това е само изострена моя слабост която до този момент не съм забелязвал, че притежавам. 
Когато говорехме се опитвах да открия негова дума между моите, но всичките мои думи бяха между неговите. Той мълчеше, той не знаеше, поглъщаше в своето невежество всеки смисъл. 
Имаше нещо учудено и детско. Често ми идеше да го напердаша, че е толкова наивен, че не разбира болката ми и печалното свое положение…
-Ти си пленник. Шарено птиче. Аз се забавлявам с твоето страдание. Ежедневието натрупва в мен омраза, злъч, желание да причиня болка, желание за отмъщение, гняв който не мога да освободя, чувство за обреченост, отчаяние, тъга от бедност, влудяващо бунтовно чувство срещу това което не мога да променя. Всичко това би ме убило, но си имам теб, само теб в който изливам всичко. Разбираш ли ме ти си ми отходната тръба, гръмоотвода, заземяването. Трябва да те боли. Трябва. За да се чувствам облекчен. Както понякога на обществото му минава при вида на свой нещастен социален елемент. Сурово ли говоря? Не, по-скоро реалистично и садистично…
Говорих глупости.
Той не чуваше. В интерес на истината и не виждаше, макар да имаше зловещ поглед.
Колко сме тези които не виждаме, а имаме поглед?
Може ли социолог да го изчисли или философ да го категоризира?
Детето би могло да отговори, ако разбере въпроса. 
И ако човек се отнася така към своята изроденост, нищо чудно, че тя е оцеляла, че намира начини да се изяви. 
Подтиска я, измъчва я, инквизира я всячески, но я пази. 
Защото и тя го пази от всичко онова което би стоварил върху себе си. 
Някой ден идва часа на бунта, тя прекопава тунели през паметта му. Преоблича се като някой от тъмничарите му и преминава свободна през портала за да направи поразиите си навън. Или рухва стара стена и освободената стихия се превръща в лудост. 
Всеки си има своето криво огледало, своят пъпешовиден образ. 
При мен само беше буквален.
Минавам за весел и задушевен човек. Лесно се справям с проблемите. Имам си лекомислен израз, чувство за хумор. Подобие на дребен бизнес. Обичам книгите и лова. 
Добър приятел съм и с двете си бивши съпруги. 
Мамен съм, но не съм изгубил оптимизъм.
Разочаровал съм се от приятели, но вярвам в приятелство. 
Уважението според мен е правоприемник на любовта, но не отричам любовта. 
Понякога паля ритуално свещ и може би съм вярващ. 
Миналата година един наркоман ме промуши, а аз дори подпомогнах с пари лечението му. Лицемерно беше, но ми хареса да съм лицемерен. 
Не, не искам да търпя в себе си това което виждам в огледалото. В него виждам чертите които не бих искал да имам. Изследвам ги и откривам модела в който мога да ги трансформирам. Пазя в паметта си черновите на неуспехите си. Виждам ги в него. Той е самата загуба. Самата неудачност. Стилизиран образ на неосъщественото.
Не съм този който показва среден пръст при засичане на кръстовище. Който вдига кръвно когато го опръска с кал прилетяваща кола. Който вдига скандал при неправилно обслужване в магазина. 
Пазих за моят урод гнева и потиснатостта. С тях го храних. 
Той беше хобито ми което ме радва.
Стоях при него от десет минути до часове. Веднъж и цяла нощ.
А на сутринта…
В автобусът хората се обръщаха към мен, но дръпваха веднага поглед. Едно дете щеше да ме изяде с поглед, а една възрастна жена се прекръсти.
Едва когато стигнах на работа и се видях в нормално огледало разбрах какво се е случило. 
Бях се превърнал в своя урод. 
Върнах се в къщи бързо. 
Видях това и което очаквах. Истинското ми лице като свое отражение. Стоях докато си го възвърна.
После счупих огледалото. 
Без страх, че ще ми донесе нещастие.





магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email