понедельник, 2 июля 2012 г.

Маймунката


Купих странното същество от изпаднал в незавидно положение художник. Разпродаваше имуществото си на десетократно по-ниска цена от себестойността му и пак правеше отстъпки. Изглеждаше напълно откачен, но от маймунката си не желаеше да се раздели. Кълнеше се, че не е намерен друг екземпляр от вида и че е уникална, че му е скъп подарък от изчезнал сред джунглите негов приятел…
-Тя…Погледни я. Тя прилича на мен. Виж как държи четката.
Маймуната цапаше нещо по платното. Като погледнах другите му картини прецених, че не рисува по-зле от него и наистина с нещо много му приличаше.
-Слушай…-продължи да ме умолява като, че ли щях да му я взема на сила-Имам я отскоро и наистина ми е много скъпа…Когато съм зле тя рисува вместо мен. Ние сме две тела, но имаме една душа. Говорим си телепатично на ангелски език. Виж я…Погледни. Тя – това съм аз, в по-възвишеният ми стадии, по-близкият до природата.
Аз пък мислех за новата си приятелка. Много обичаше животинки и много щеше да се зарадва за маймунката. Беше претърпяла катастрофа и лежеше бинтована и гипсирана в болницата.
-Това, това не е обикновена маймуна. Няма друга такава. Сигурно нейният вид е изчезнал, а може…Може да се е случило друго…
Щеше да продължи обърканите си тиради, ако не го прекъснах:
-Колко?
-Не се продава!
-Колко!
Просълзи се. Усетих, че адски му се пие, а в джоба му няма дори ръждива капачка.
-Ще се грижиш ли за нея? Последната от вида си е…Или може да се е случило друго…Добре, ще ти я продам…Но няма да е евтино.
Евтино се оказа. Не, че не можех да му заплатя поне минимална част от това което заслужаваше, но като го виждах колко е неуверен се пазарях докато го изстискам до капка. Щеше да се разплаче, да изпадне в истерия, получи астматичен пристъп, вдигна кръвно, започна да говори като апостол на Петдесетница и накрая беше готов с маймунката да ми отстъпи и старият си гараж. Изобщо хубаво ме позабавлява.
Ако това беше наистина особен екземпляр си заслужаваше парите. Няколко дни усилено сърфирах из интернет, рових се из библиотеката, разговарях със зоолози които се занимават с екзотични видове и предположението, че тя е рядкост се потвърждаваше.
През това време малкото същество изглеждаше меланхолично и депресирано. Гледаше с очи на дете. Питаше с тъжен поглед за своя приятел, мислеше го, молеше ме да го отведа при него. Още тогава забелязах, че това е разумно същество надвишаващо многократно всички представители на своето семейство. Проявяваше дълбока емоционалност такава каквато рядко забелязвах и у хората. Галех я, опитвах се да я развеселя. Правех кълба напред и назад, гримаси, непристойни жестове. Сам заприличах на маймуна, но съществото пред мен гаснеше от тъга. Не докосваше храната, не поглеждаше към анимационните филми по телевизията, не реагираше когато й свирех с хармоника и се кълчех пред лицето й, нито докосна четката и боите които й купих. Реших да му я върна. Нямаше да спечеля обичта й, а и приятелката ми нямаше да бъде изписана от болницата преди по-малко от два месеца.
Не го открих в съборетината която обитаваше. Доста разпитвах за него. Всички вдигаха рамене и след часове научих печалната истина. Беше починал след злоупотреба с алкохол. Оставих колата паркирана наблизо и тръгнах пеша към дома си. Трудно ми беше да приема положението. В началото ми приличаше на игра. Осъзнах, че имам в дома си невръстно дете – сираче, чийто родител бях отнел и който трябваше да стана. Прималя ми. Аз не съм достатъчно зрял човек. Не съм готов и за свои деца дори. Имам много други, свои лични предизвикателства в живота. И към нищо не се отнасям с подобаващата сериозност. Как да й кажа? Вече не се съмнявах, че тя разбираше всяка дума. Да скрия ли, но тогава тя ще продължи да го желае, да очаква някой ден отново да го види. От друга страна мъката може да я погуби. Достатъчно силна ли беше да я понесе. Не можех, не можех да реша кое е най-добро. И тогава постъпих така както би постъпил той. Напих се. Ама хубаво се напих. Почти до безпаметност. Губиха ми се часове, но когато се прибрах при малката маймунка – отрезнях. Бързо отрезнях. А тя разбра. Без да съм и казал й дума. Прегърнахме се и скърбяхме заедно. Тя за човека който означаваше всичко, а аз за човека който не познавах, но мъката ни тъй си приличаше. После тя направи няколко маймунски физиономии. Показа с жестове, че я уморена и я оставих да спи.
На другият ден тонуса й беше приповдигнат. Хранеше се, даже по маймунски се усмихваше. Издаваше странни звуци. Вечерта хубаво ме разсмя. Намерих я седнала пред креслото. Сложила клавиатурата на краката също като мен. Стоеше пред компютъра и в мои маниер ръкомахаше с цигара между пръстите. Само дето не я беше запалила.
Като видя, че се смея, също се засмя. Дрезгаво, грачещо, човекоподобно, но от сърце. Заговорихме с мимики. Разбирах далеч повече отколкото мога да преведа на нормален език. Тъжеше още за старият си приятел, но го забравяше. Гледаше философски на нещата, миналото не съществува. Трябва да се приспособим към настоящето. Това е игра, просто интересна игра която само на слабите се струва твърде сериозна и за това не оцеляват.
На другият ден приличаше на болна. Почти целият го проспа, а козината й капеше. Събуждаше се за кратко. Унищожаваше огромно количество храна и веднага след това заспиваше. Така продължи близо седмица през която чудовищно се беше видоизменила. Почти не беше останала козина по нея. Надала килограми и ръст, изправила се на два крака. Приличаше на мен. Слабо, но не можеше да не се забележи. И да не ужаси.
Когато я видях пред компютъра ме разсмя. Като всяка маймуна и тази имитира движения, но да имитира и външен вид вече беше съвсем друго.
Усмихна се също като човек.
Какво да я правя, усмихнах се и аз.
-Сега ще трябва да ти намерим дрешки. Не ти ли беше удобна козината?
Да я изведа обаче в този вид означаваше да скандализирам. Изглеждаше като полугол бавноразвиващ се, с моята физиономия. По-скоро щяха да решат, че ми е далечен роднина, отколкото маймуна.
На око й избрах дрехите и много се зарадва когато ги облече.
За дни обаче и станаха малки. Продължаваше бързо да расте. И лицето й все повече заприличваше на моето.
След около месец бяхме като две капки вода, а сънливостта й обхвана мен. Спях по петнадесет часа в денонощието. Събуждах се обезсилен, гладен и безволев.
Дали и с мен не ставаше трансформация както с нея?
Дали не преминавах в по-висша форма на съществуване както тя?
Маймуната шеташе около мен, носеше ми храна. Водеше безкрайни монолози, разсъждаваше на глас, разкарваше с цигара из стаята и изтръскваше пепелта по пода. Сядаше пред компютъра и удряше клавишите.
Струваше ми се, че съм се отделил от себе си и се наблюдавам. Имаше моето гръбначно изкривяване, белега на шията от някогашно прескачане на заграждение при което едва не умрях от загуба на кръв и ме спаси единствено човечността на съпруга на любовницата ми. Спря кръвта, викна бърза помощ и ми каза, че ще ми е твърде малко, ако умра. Много пъти по-късно исках да се сприятелим и да науча нещо повече за него.
Но не научих нищо за човека.
Маймуната имаше моят неспокоен израз който създаваше чувство за одухотвореност и моят пламнал поглед който будеше симпатии. Бръснеше се небрежно като мен и като мен често пареше пръсти с догарящата цигара. Говореше припряно по телефона, а когато разговаряше дълго губеше връзка с основната цел на разговора. Отварях очи и я виждах да бие клавишите на компютъра, заспивах, а когато се събудех я виждах, че още пише. Пепелникът до нея беше пълен с фасове, а сандвича разполовен. Усмихваше се уморено и говореше отнесено.
-Това е моят компютър!-избухнах веднъж.
Тя вдигна рамене. Направи ми кафе и ми отстъпи мястото да почета.
Шокирах се. Беше написала много от романа който все се канех да започна. И го пишеше така както желаех, без да съм сигурен, че ще успея да постигна.
-Повече да не съм те видял пред компютъра. Ясно ли е!-креснах и маймуната ми отвърна кратко: „Добре”
След обяд на вратата позвъни приятелката ми. Най-сетне я бяха изписали от болницата.
Отворих й аз, но я посрещна маймуната.
-Изненада!-рече с моят глас-Двама братовчеди сме. Можеш ли да познаеш с кого ходиш?
Огледа двамата и скочи в прегръдките на маймуната:
-Ти, си! Ти! Само ти можеш да направиш подобен маймунджилък.
„Последната от вида си е…Или може да се е случило друго…”-прокънтя гласа на художника в главата ми.
Може да са живи, но заели мястото на хората.
Тази маймуна приличаше повече на мен, отколкото аз самият си приличах.



хорър и трилър фантастика

3 комментария:

  1. Хмм...Много добро!! Харесва ми гъвкавостта на предизвикателството,което хвърляш в твоите разкази:) Пресъздаваш ситуациите разнопосочно, като оставяш по няколко точки за размисъл...Харесва ми:)Поздрави!

    ОтветитьУдалить
  2. Благодаря ти, благодаря ти. Ще ти призная, че не винаги докато пиша мога да предвидя разсъжденията, които може да провокира някоя от историите ми. Просто чувствам историята, усещам я, че тече така, както я разказвам, все едно я изживявам и както от живота от една и съща случка, различни хора могат да си направят различни изводи, така е и от историите ми. Поне в по-добрите от тях. Понякога читателите ме разбират по-добре, дори, отколкото се разбирам самия.

    Поздрави и хубава седмица!

    ОтветитьУдалить
  3. Естествено,че е така :))) Затова си избран да пишеш,да бъдеш проводник и да провокориш мисълта:)))


    Благодаря и аз и Хубава седмица!

    ОтветитьУдалить

Follow by Email