Слушаше се всичко. Стените бяха тънки като хартия и си мислех колкото се може по-рано да напусна общежитието и да си намеря нормално място за живот.
Когато разбрах повече за съседа си промених решението си.
Стана ми интересно.
Сигурно съм по-луд и от него, но ме заинтригува. Все пак не всеки му е съдено да научи тайните на един умопомрачен поет. Може би гений. Кой знае? Нали всички гении не са с всичкия си.
В първата нощ се почувствах неудобно, после раздразнен, подигран. Идеше ми да забия по стената, но кой му дава душа да прекъсне толкова красиви ласки. По някое време заспах и ги сънувах цветни и широкоекранни. Събрах си багажа още преди зазоряване. Малко по-късно от портиера научих каква е работата.
-Няма никаква жена. Той е хаху. Въобразява си. Човек на изкуството, но пълен перко. Като вземе да си пие хапчетата ще му мине. Иначе пак ще го приберат, а на него не му се иска. Хич да не ти пука. Тези дни ще дойдат брат му или майка му и ще му дадат лекарствата. Ще се опъва малко, но после ще се съгласи да ги пие…
-Чувах два гласа. Мога да разпозная женски глас.
-Той може и да кукурига, но не значи, че в стаята има петел. Въобразява си, казвам ти. Още нощ две ще го изтърпиш. Пий и ти някое хапче или като мен, ето виж…-извади от сака си бутилка от минерална вода пълна с наливна водка и е заклатушка пред очите ми. После отпи и я пъхна в джоба си. –Ей, с това лекуват стреса си нормалните хора. Но той не може. Пили сме заедно. Тогава онази красавица дето е в главата му се превръща в бесовете на Легеон. Става страшен. Много страшен. Хич не ти трябва да го виждаш в такова състояние, но видиш ли го – завържи го. Не е толкова опасен колкото изглежда…Успокой се. Няма защо да напускаш. Толкова евтини стаи няма къде да намериш. Той ще се оправи. До дни ще си пие лекарствата. После пак ще минат месеци, а може и години…
Стана ми интересен. Дори малко му завидях. Човек който носи в себе си любовта и е болен от нея. Когато разбрах, че е и поет не се учудих. Сигурно е талантлив и като се оправи, ще го накарам да ми почете нещо.
Твърде глупав е живота без подобни лудости.
-Пулсът ти е палавници тичащи след извършена беля. Някой от тях ще се препъне, ще се нарани. Забави го малко. Дишай плавно…Погледни ме…Твоя съм…Не наранявай петите на палавниците. И коленете им не ожулвай. Който много бърза умира млад, а аз искам да сме по-дълго заедно.
Античен театър. Унасях се и сънувах.
-Ти си жрица на корените възбуда които наострят върхове под кожата ми.
-Не ме превъзнася.
-И на мислите които мрат за да се родят страсти.
-Стига, моля те. Просто ме целуни…
И я целуваше. Скърцаха пружините. Блъскаха глави в стената. Падаха от леглото. Ще съборят общежитието…
-Щастливи ли сме?-питаше го после утихнало.
-Когато сме заедно.
Виждах го през деня отнесен. Свирукаше си и краката му се подгъваха. Често се препъваше. Погледът му беше премрежен. Влюбен мъж. Щастлив…И болен. Трепереше като пламъче на свещ. Все по-жълто и по-слабо. Усмивка пред настъпваща тъга. Носталгични лъчи преди залез. Тревожни трепети. Свиване, един мъчителен колапс. Че не спеше, не спеше, но изглежда не се и хранеше. Скоро щеше да свърши. От болест и от любов. На няколко пъти се заговорихме. Не можеше да се съсредоточи. Усетих, че изпитва и раздразнение. За него бях натрапник който „стържеше” с думи върху мелодичната хармония на неговите. Усмихваше се, но не му бе усмихнато. Бързаше да свърши разговора.
Минаха осем или девет дни, докато близките му, му донесоха лекарствата. Чух ги, че го залъгват, че са витамини. Не им вярваше. Знаех го и преди да чуя последният диалог между него и нея.
-Вярваш ли, че ме има?
-Да, вярвам.
-Тогава защо…Защо си мислиш, че си болен?
-Точно защото вярвам, че те има.
-Стига! Не пий това.
-Ако те има ти няма да изчезнеш.
-Ти ме подлагаш на изпитание. Значи се съмняваш!
-Да…Тоест: не.
-Съмняваш се, съмняваш се. Трябва да ми вярваш. Ако пиеш тези хапчета, аз си тръгвам. Разбра ли ме. По своя воля си тръгвам, а не ти ще ме изгониш с тях.
-Моля те…
-Или искаш точно това?
-Не. Не искам да те нарича никой болест. Ако не съм болен, хапчетата са абсолютно безвредни.
-А ако си болен! Кажи! Ако съм болест. И ме изгониш. По-добре ли ще си? По-здрав ли ще се чувстваш.
-Ти не си болест.
-Не съм. Не съм, но не ме изпитвай, защото ще си тръгна. Остави съмнението си, за да имаш вярата…О…Пак…Сбогом…Сега ме чакай…Чакай ме…Може да не се завърна.
Чух как се отвори вратата. Чух токчета.
Крадливо отворих вратата и видях в гръб червенокоса жена да слиза по стълбите. Втурнах се, но тя беше изчезнала.
Попитах портиера.
-Не е минавала никаква жена.
-Но аз я видях.
Засмя се пиянски. Доста беше погълнал.
-Не, никаква жена не е минавала. Виж, вратата е заключена, а ключовете са в мен. Ето ги…
Върнах се в стаята на поета. Стоеше в леглото заровил лице в длани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар