суббота, 30 июня 2012 г.

Рошав и безсмислен

                                                                          колаж: cefules 

Аз съм рошав и безсмислен. На двадесет и три съм, а в момента нямам приятелка. Имам пари, имам и работа, имам и изпити, имам и електронна поща и гневно писмо от баща си, имам и неща които не разбирам, че от време на време и проблеми, но приятелка не. Сега се опитва да ме сваля една сто и двадесет годишна. Тупнала се е на пейката до мен и си мисли, че я разбирам докато ми говори. Крайно е впечатлена от прическата ми. Моята коса е моят боди арт. Крайно страховита е. След месец два ще я нарека „Кошмарът на дявола след алкохолен делириум”. Твърда е и всяко косъмче прилича на тирбушон опитващ се да пробие тунел към ново измерение. Мога да я използвам като мрежа за лов на насекоми и дребни птички.
Обикновено я държа мушната в яката под якето което според последното ми гадже, а и всички останали ме кара да изглеждам жалък. Все ми е едно. Не искам да ме одобряват. Косата ме пази. Не съм намерил своето място. Рано ми е да намеря своето място. Стигнал съм до този извод. Човек намери ли своето място – чезне. Изпълва празнотата и се слива с висшата хармония на съществуването. Така губи самоличност. Става част от съвършенството, от всеобщото, обездвиженото и така нататък. Това са общо взето размишленията на един рошав уникат. Второкурсник по стоматология. Разхождащ се по небето и напълно безсмислен. Поне до сега, докато трая щастието и търсенето. Старицата естествено беше привлечена от косата ми.

 -Трудна е за поддръжка.-рекох й.-Два часа ми трябват да я разреша. Дори и с най-хубавите балсами. Погали я. Сериозно се сваляше. Изгледах я. Не, че се погнусих, но сигурно не се беше мила от последното преминаване на Халеевата комета. Изглеждаше бездомница. Вехто облечена с отчаян, но малко нахален израз. Изпитателен поглед.

-Някога правих прически. Най-хубавите. Е, може да не са били най-хубавите, но на мен си ми харесваха. Обичам косите. И твоята мога да оправя за тази вечер…Ще си различен, знаеш ли…

-Трудна работа.-смотолевих-Изключително трудна. Някой ден ще се подстрижа, но нещо ми е жал. Пет години съм я пущал. И аз не знам защо. Не ми отива, даже ме прави грозен. Все си върша безсмислици. 

-А аз съм се замисляла за всичко, за да осмисля колко безсмислено било.-сбръчка лице, май се усмихна. Харесах парадоксалното й мислене. По два часа вечер се упражнявам в подобно подреждане на думите.

 -Искаш ли да те почерпя бира?

 -О, не, не. Много си млад за мен.-изкикоти се

-Виж, искам да ти направя прическа. Хубава прическа.

 -Аз пък не искам.

 -Имай ми доверие, наистина ще е хубава. Не съм правила от години. И няма да подрязвам гордостта ти. Само ще те среша добре и ще те завържа на конска опашка…Ето, виж…С това…Това е панделката от детството ми. Още си я пазя. На любим не съм я давала. На дъщеря си също. Пазех си тази панделка както ти косата. Без да знам защо, а защото ми харесва. Подкупи ме с тези думи. Приличахме си.

 -Ще ми смъкнеш скалпа докато ме решиш, ама както и да е.

 -Няма…Няма…-весело рече и гребена заприминава през къдриците ми. Галеше ме по-скоро. Болеше, но съвсем слабо. Толкова слабо, че по-скоро беше приятно. Ако човек мърка несъзнателно като котарак, то съм мъркал. Затворих очи и сънувах улици. Къдрави, калдъръмени улици. С виснали стари сгради, с крадливи погледи зад прозорците. С пищна гръд прозираща зад едно от пердетата. С много врабчета и никакви хора излезли толкова рано навън…Весело беше, витално и лекомислено. Изпълни гърдите ми, несъзнателно се усмихнах… А настроението на съня продължи и след като завърза косата ми. -Е, сега ако имах огледало щях да ти покажа как изглеждаш. Сега върви…

 Тръгнах с чувството което вървях и в съня. И така продължи вечерта. Същата вечер се запознах с едно момиче, сближихме се бързо, а в погледа й разбрах, че ще е за по-дълго. Не правихме любов през нощта. Говорихме си почти до зазоряване. Дремнах за малко. Сънувах калдъръмените улици, а радостното чувство беше още по-силно. На другият ден потърсих старицата. Разказвах й за вечерта докато пак ме решеше. Радваше се на радостта ми и кокетничеше когато й казвах, че е вълшебница. „Недей говори така”-казваше, а вътрешно умираше от удоволствие, че го чува. Среса ме и на следващият и на по следващият ден. След седмица ми призна нещо което разбира се няма да забравя до края на живота си.

 -Онази вечер излязох с детската си панделка, за друго…И щях да го направя…Исках за последен път да се разходя из парка и да си избера дърво…А от панделката да направя клупа. 

-Какво?!

 -Бях обезумяла. Не на себе си. Но като видях косата ти…Просто си помислих колко хубава би била, ако я вържа с панделката. Прегърнахме се като майка и син. Тя хлипаше. Бе щастлива.


Хорър, трилър, социална драма 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email