събота, 6 октомври 2012 г.

От отрязаните й коси

Изглеждаше на шейсет и повече, а нямаше и тридесет. Приличаше на крива закачалка, дрехите му висяха като капещи меса. Погледът мътен, сигурно се беше пропил. А преди година и половина когато взе сестра ми ме биеше на канадска и с вицовете спечели цяла къща. Беше отслабнал с най-малко четиридесет килограма. Косата му сплъстена, слепена по слепоочията. Не бях забелязал очите му да са сиви. Останал бях с впечатление, че са черни. Може и да съм се заблудил. Те доста пътуваха. Рядко идваха в къщи. Той играеше в по няколко постановки едновременно. Достигал е до четири, в четири раздалечени града. Постоянно бяха на колела.
След смъртта й изчезна. На погребението й, не приличаше на печален. Изобщо не беше на себе си. Изглеждаше полудял. Обичах я, но повече се боях за него. Исках да му кажа много неща, но той не чуваше. Отговаряше на латински или някакъв несъществуващ език приличащ много на него. Издаваше животински звуци. Искаше ми се да го плесна да се опомни, но все още беше много по-силен мъж от мен, а и един бой между двамата щеше да бъде разтълкуван погрешно и в последствие можеше да го съсипе. Той нямаше никаква вина за смъртта й. Не можах да му го кажа. Изчезна. Чуваха се слухове за него. Доста нелицеприятни материали излязоха и в жълтата преса. Не беше звезда, но все пак доста именит актьор и за истинските познавачи, добър. Твърде лош актьор обаче се оказа в живота. Това което правеше със себе си, беше крайно посредствено и лишено от въображение. Колко я е обичал? Сигурно много, но едва ли тя би желала да се съсипва. И нямаше никаква вина за смъртта й. Ей това ме гризеше. Трябваше да знае много неща преди да се ожени за нея, но никой в семейството не си направи труда да му ги каже. От небрежност, не че някой се боеше, че няма да я вземе. В началото нашите изобщо не го искаха. После като го опознаха, разбраха и че за нищо на света няма да я изостави. Предположихме, че тя му е казала. И за депресиите си и за опитите за самоубийство. Само, че ако знаеше тези неща нямаше да приеме смъртта и така. Вероятно даже не е било самоубийство. Поне съзнателно. И друг път е прекалявала със сънотворни, а алкохол употребяваше независимо пила ли е или не. Намерили са празно шишенце, но колко е пила от него преди да погълне остатъка може само да се гадае. Едно е ясно, не беше нещастна с него. Чувах я често по телефона. Тя обичаше малкото си братче. Споделяше много клюки. Смееше се по-ведро от преди. Познавах смеха й можех да преценя. За него говореше, че му миришат чорапите и се държи понякога като пън, но й е весело да го вижда такъв. И без друго на сцената изиграва всички велики любовници, поети и романтици. Другата му страна го правила мил. Като врабченце й приличал което се топли в дланите й. Беззащитен без бронята си от умения да бъде различен. Харесвала го ограбен от качества. Несъвършен. По детски неидентифициран. Веднъж заспал с обувките, а веднъж така се напил, че се изпикал в гардероба и го пръснала от майтап след това. Не умееше да пие. Тогава нямало как. Ставаше й мило и от това, че знаел толкова класици наизуст, а задавал съвсем детски въпроси. Като пълен невежа. Понякога псувал като тракторист. Умираше си от смях докато описваше слабостите му. Освен това преди да тръгнат нанякъде все пиел хапчета против повръщане. Не можела да повярва, но това е актьор който често пътува. За разлика от неговият, нейният организъм пеел когато са на път. Чуруликаше като птичка. Весело същество беше когато не я смазваха мрачните мисли. Трогвал я, че и купувал винаги сладолед, често и носил цветя, ревнувал я като дете от екранните й кумири, но само мърморил смешно и им търсил слабости, без да й развали настроението. Дразнил я е само когато казвал нещо от рода, че не можел да й осигури нормален живот.
„Какво разбира този папагал под нормален живот. Това ми е нормалният живот и по-нормален няма от това да пътуваш и да нямаш дом, когато винаги имаш къде да останеш през нощта. Не съм домакинята, а той не е майстора който обикаля из къщи с тесла и фазомер в единият джоб и половин бутилка водка в другият. Онова е ненормалният живот за мен. Този си е добър…”
Злополуката, защото за мен е все още злополука дойде неочаквано. Една сутрин той ми се обади, гласът му беше спокоен, даже сух. Но ме пресече. Имаше нещо диаболично в този глас. Дори не познах, че е той. Нещо хладно, далечно. Мислих, че ще поговорим, но той изчезна. И дълго го търсих. Накрая го намерих в това планинско село. Не се зарадва, нито се изненада, че ме вижда. Съвсем лишен от емоция изглеждаше. Не приличаше на себе си, но не играеше роля. Там е работата, че изобщо не можеше да играе в живота. 
Съсипал се беше. А не бе минало и година. 
Излязохме в една от кръчмите. Както и предположих се беше пропил. Изпи три чаши преди аз да съм си поръчал втората. Изобщо не изглеждаше пиян, но някакъв живот се прояви в него. Беше тъжен и страшен живот.
-Довечера пак ще го направя!-рече зловещо-Ако разбира се не ме убиеш.
-Няма да те убивам. 
-Ти я обичаше…Преди да го направи си отряза косата…Не знаех, че е чак толкова дълга…Ще ми викнеш ли още едно. Аз съм зле с парите.
Поръчах му. 
Замърмори нещо. Държеше се неадекватно и говореше глупости. Изпитвах страх да не започне да говори пак на латински. Реших да се закача за косата. Имаше да ми каже нещо с тази отрязана коса.
-И какво стана с косата й?
-Можеш да ме убиеш и да прекъснеш страданието ми.
-Чел съм „Уморените коне ги убиват, нали”. Знам какво се случи накрая с героя който изпълни една такава молба. Осъдиха го на смърт. Мен не ми се ходи и в затвор. Само и само защото се само съжаляваш. Кажи за косата.
-Пазя си я. – озъби се. Стана зловещ. Това вече беше театралничене. Значи не беше си загубил съвсем таланта. Имаше някакъв шанс. 
-Отрязаните коси са като отрязани криле. Макар с коси не може да се лети.-промърмори следващата си глупост. Зачуди се дали е казал нещо смислено и по погледа му се разбра, че се е досетил, че няма такова нещо. –Тъжно нещо са отрязаните коси.
-Да, съгласен съм. И аз носих дълга коса. 
-Пазя си нейната. Когато се връщах бях изцеден. Нищо общо нямах с този който…За който се омъжи. Трябваше да усетя къде се готви да отлети без косите си. Толкова просто е било. 
-Слушай, за това те търсих много дълго. Исках да ти кажа…
-Всяка вечер се бичувам. 
-Какво?
В кръчмата имаше няколко местни алкохолика. Познаваха го, знаеха що за стока е, а и самите те бяха вече доста далеч от рационалното поведение за да му обърнат внимание. 
Стана рязко от стола, обърна се с гръб към мен и си вдигна ризата. Подскочих. Все едно ме заля с вряла вода. Целият му гръб бе нарязан. В съсирена кръв, сини, лилави, на места черни пътеки, отоци, вдлъбнатини, прорези. Щях да повърна. Изпих остатъка от водката си на екс. Смятах да си тръгвам. Не можех да му помогна, както на нея не можех някога да помогна. Това е лудост. Този човек е обсебен от демони. Така може ли да се постъпва. Няма право да причиняваш такава болка, дори над себе си. Нечовешко е. 
-Махам се. Умирай като искаш. Какво си сторил със себе си? Верига ли е това?
-Това са косите й. Направих си от тях бич. И се бия всяка вечер. 
-От косите и значи? Ти съвсем си се побъркал, бе. Мислиш си, че тя желае с част от тялото си да ти причини, болка. Това ли си мислиш?
-Когато не погалиш нещо което желаеш то те убива.
Тук имаше някакъв смисъл. Заподозрях, че е реплика от някой спектакъл.
-Съгласен съм.-рекох му кротко.
-А аз галех истински само когато играех. 
-Знаеш ли какво? Харесваше и с теб. 
-Казваш ми, за да ме утешиш.
Хвана ме яд. Не се държеше като мъж, но го преглътнах. Ама, че детинска манипулация. 
-Донякъде. Но е истина. Да утеша себе си ти го казвам. Дали истински си я галил, не знам и ти не знаеш, зрителите ти и критиците също. Свикнал си да се харесваш и там е проблема ти. А тя те е харесвала такъв какъвто не очакваш. Ще ти кажа и още нещо, а после ще ме заведеш до вкъщи да ми покажеш къде държиш косите й…
-Но…
-Ще ти кажа, че това не е първият й опит за самоубийство. Като ученичка изпи миша отрова. Едва я спасихме. Двадесет и четири часа се бореха за живота й. По-късно при първото влюбване и беше споделена любов се опита да се обеси. Мислех, че ти го е казвала…
-Не…-изглеждаше учуден.
-И да си лекуваш този гръб. На нищо не прилича. 
Млъкнах. Имам чувство, че с мълчанието си съм го бичувал аз. Казват, че думите били по-лоши от камшик, но май и липсата им са удари с камшик. 
-Не го ли усети? Както и да е. Не си виновен. Психиатрите й изписаха няколко тетрадки диагнози, но никой не каза ясно и просто, ще направи ли отново нещо подобно. Не знаеха. Мислих си, че ти е казала….
Усетих удар с камшик по гърба си. Никой не ме удари, но го усетих. С цялата болка, дори течащата кръв усетих. Свих устни и си поръчах следваща водка.
-Знаеш ли колко те харесваше извън театъра….
Разказах му за гардероба в който пикал. За това, че играл роля на пън. За ревността му когато гледа телевизия. Всичко, с всички подробности които си спомних. Разказвах му с часове. 
Доста пийнали тръгнахме към дома му.
Интересно ми беше да видя бича за който ми говореше. Много интересно. 
Търси го доста дълго в гардероба. Не го намери. Както и предполагах….
-Някой го е…
-Че на кой му трябва да краде бич от коси!-усетих, че доста влача език и се напрегнах да изглеждам трезвен, но вътрешно тържествувах и ми се искаше да се напия от радост.
-Не разбирам.
-Живеем с някого когото не познаваме. – рекох със самочувствие на римски трибун, когато се напия и аз съм за сцена-Да. Всички живеем с този когото не познаваме. А артистичните като теб…Още по-малко познават. Те си имат видения…
Смръщи вежди. Театрално го направи. Идваше на себе си.
-Не си я познавал изобщо.-продължих-Тя харесваше живота си с теб. И още нещо. Никога не е носила дълги коси…
-Моля?
-Косата й е рядка. Расте с години толкова колкото при други с месеци и прилича на слама като е по-дълга. Ходеше с мъжки прически. Те много й отиваха. 
Не ми вярваше още. Замисли се за миг и си спомни. Изживял беше кошмар от който едва сега се пробуждаше. Сънувал е дългите й коси и е повярвал на съня си. Записал го е върху действителните си спомени. В следствие от стреса е било. От внезапната й смърт. 
-Но бича?
-Нямало е бич. Само тук…-и го ударих с пръст по челото. Тук е бил бича. За жалост раните са реални, но е време да зараснат…


приказна и диаболична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email