четверг, 4 октября 2012 г.

Стенание отвъд кошмара

Утре ще й кажа, че ще я оставя.
Не, ще й пиша по кю-то. Ще го изключа веднага. Мога да я чуя и по телефона. Не, намирам смисъл. Не търся безболезненото. Нито болезненото. 
Тя не е моят жребии. Беше просто момиче от компанията. Държи се печено като мъж. Не хитрува и не се опитва да ме тълкува. Не е любопитна. За казване имам малко, а тя има други стремежи. Има и перспективи. Амбиции. Не ми пука, че мога да я съсипя с негативизма си. Пука ми, че не ми пука. 

Страшно е. Противно даже, въпреки, че тя още не ми е опротивяла.
Неизбежно е, ще се случи.
Година ли стана? Даже повече. Нелепо е, че продължи толкова.
Пие ми се. По-гадно ще ми стане. Когато ти опротивее и алкохола, значи ти е опротивяло и от живота. 
Ще заспя. Цял живот ще спя. А нея ще оставя утре.
Унасям се. 
Стряскам се и ставам от креслото. Тялото ми е още в него и спи. Сънувам, че спя. Тялото ми сънува, че съм буден. Объркано е. 
Стаята не е същата. Позната е, но не мога да се досетя от къде. Навън е мрак и тревога. 
Някой вика за помощ. Оглеждам се за оръжие, но съм изстрелял патроните. В мазето закачена на куки все още виси мъртва сърна…
Откъде се взе тази сърна? Не познавам никаква сърна. И на лов не ходя. Даже газов пистолет нямам. Трябва да се събудя напълно и завинаги да спра да пия.
-Най-лесно е сега да се събудиш.-изрича спящото ми тяло.
Стреснат съм, даже уплашен. Клепачите му се вдигат. Очите под тях шеметно се въртят. Не виждат нищо, а ми се струва, че в безумната скорост са погълнали всичко видимо и го осъзнават. 
-Ти ли ми говориш? – питам го аз.
-Аз, но ти не си говориш сам. Слушай, най-лесно е да се събудиш. Събуждаме се все ограбени и излъгани, че сме избрали правилно. Хазартен шанс е всяка реалност и има повече от една или милиард печеливши комбинации. Сега няма просто да се събудиш, а да избереш на коя да заложиш. Няма за къде да бързаш…
-В опасност ли съм тук?
-На границата между живота и смъртта.
-Защо?
-Понякога и на млад и здрав човек се случва.
Воплите за помощ се изостриха. Тръгнах към тялото си. Направих няколко крачки, но то си остана на същото разстояние от мен. 
-Излъгах те!-рече и се усмихна злорадо-Не е толкова лесно да се събудиш. Без мен не можеш, а аз не го желая. Още не.
Трудно е да се опише. Бях извън тялото си, а имах тяло. Ледени тръпки го побиха. Стонът вън стана по-остър. Съсичаше ме болезнено. В избата кървеше мъртвата сърна.
Вън беше зловещо, а тук лишено от изход. 
Викът имаше воля над мен. Нещо ужасно се случваше и ме дърпаше към себе си. Привличаше ме като магнит. Знаех, че нямам достатъчно сили да помогна, но усещах, че въпреки волята си ще тръгна всеки момент по посока на отчаяните вопли.
Направих скок към тялото си. Празното пространство ме погълна. Дълго летях преди да падна безсилен на пода.
Между мен и тялото дистанцията остана непроменена. Няколко крачки, а безкрайност. 
Стенанията станаха непоносими. Притиснах с длани ушите си, но цял бях ухо. Свръхчувствителна мембрана. Вопълът ме пръскаше. Докато болката ми мина над допустимата норма и престана отведнъж.
Махнах ръце от ушите си. Гласът не се чуваше.
Направих крачка към тялото си и се доближих. То спеше. Вече можех да го събудя и да се събудя, но се замислих, защо ли ме възпираше. 
Наострих слух. Не чух нищо, но съзнавах, че някой или нещо, там в мрака, отчаяно вика за помощ.
И вече няма кой да го чуе.
Можех да се събудя. Вече можех. И знаех, че трябваше да го направя. Останех ли тук, щях да изляза. А навън беше опасно. Затърсих оръжие. Намерих само един ловджийски нож. Стори ми се остър, но едва ли щеше да ми бъде достатъчен. 
Отворих врата. Леден вятър ме събуди в друга реалност. Опомних се там където силата ми беше недействителна, а волята ми лишена от сила.
Чух отново гласът, но по-слабо. Той ме водеше. Следвах го. Препъвах се в мрака, падах, а от ударите ме болеше. Огледах се и не видях дома от който излязох и продължих по посока на гласа.
Взе да става ясен, не толкова ужасяващ. Викаше дете. Малко момиче викаше за помощ. Познавах го. Замислих се.
Това беше дъщеря ми. 
Но аз нямам…Защо си мисля, че нямам…Имах седем годишна дъщеря…
Не, нямам. Аз самият съм на двадесет и една.
Това е кошмар! Но откъде съм сигурен, че това не е реалността, а че съм на двадесет и една и нямам шест годишна дъщеря не е съня. Сега то повече прилича на сън. 
Буден съм. Не искам да приема истината. Толкова съм ужасен, че съзнанието ми бяга назад във времето.
Искам да се събудя, а съм буден. И уплашен до смърт. 
Ставаше все по-светло пред мен.
Очертаха се няколко сухи дървета, а когато стигнах до тях пред очите ми се разкри пропаст. Отдолу блестяха светлините на града, а тя стоеше вкопчена между един храст и скала.
-Тате, тате…
-Да, тук съм.
Разхлипа се. 
-Намери ли помощ?
-Намерих нещо с което да се завържеш.-рекох й.
Толкова бях ужасен, че гласът ми звучеше спокоен. 
-Внимавай.-казах по-твърдо-Много е хлъзгаво. Здраво го стегни. Изглежда противно, но като излезеш ще се изкъпеш. Не се гнуси. И се вържи здраво. 
„Няма да издържа на болката!”
Нямах друг изход.
„А и ще се скъса от тежестта й. Тя е слабичка, но все пак…”
Свих устни. Щях да припадна от страх и погнуса преди да съм го направил. При всички случаи щях да умра, но трябваше да издържа докато я изтегля.
-Чуваш ли! Здраво се завържи…
-Какво е…Какво въже…
-Черва от…прасе. Мъртво беше. Не съм го убивал…Здраво се вържи…
Хлипаше. Не исках да я чувам. 
Не изглеждаше възможно, но имах чувството, че ще успея. 
Забих ножа в корема си. Внимавах да не отрежа спасението на малката.
Толкова болеше…
Повече ме болеше, отколкото я обичах. И от това още повече ме заболя. И забравих болката за да докажа сам на себе си, че я обичам. Сигурно и майка й я е боляло много като я е раждала. Свиха ми се коленете. Две огромни ръце се впиха в раменете ми и ме държаха изправен, а аз режех. 
Ослепях и възвърнах зрение. Умрях, но продължих мъртъв да върша това което бях започнал.
Извадих червото и го завързах за едно от стеблата. После го отрязах и хвърлих другият край към нея. Трябваше да съм мъртъв. По всички закони, трябваше да съм мъртъв. Но щом още болеше тъй страшно, значи съм жив. 
-Завържи се!-откъде намерих сили да го кажа не знам, при това не прозвуча болка в гласа ми.
Ревеше. 
-Не мога…Хлъзгаво е.
-Завържи се…
-Ще падна.
-Завържи се…
Хлипаше и се давеше от страх. 
-Завърза ли се?
Не отговори. Опънах леко. Тежеше. Сигурно е припаднала. Дано да се е стегнала добре.
Започнах да дърпам. 
Не чувствах тежест. Болката престана. Изглежда бях мъртъв. Извадих я. Спеше. Щеше да се свисти. Трябва да я закарам на безопасно място. Нищо, че съм мъртъв.
Грабнах я на ръце и преди да доближа къщата сърцето ми весело заподскача.
Оставих я за малко пред вратата. Опипах се. По корема нямах и драскотина. Когато отворих видях изкорменото си тяло да стои в креслото.
„То е мъртво….Но тя жива.”
Въпреки ужасяващият му вид ми се стори усмихнато. Но без него няма да мога да се събудя...
Събуди ме телефона. 
Изкрещях се силно. Бях в леглото си. 
Вдигнах слушалката. Приятелката ми:
-Бременна съм…
-Знам.-отвърнах веднага.
-Ти пък откъде…
-И ще го родиш.-прекъснах я- За колко време можеш да си събереш багажа…Днес няма да ида на работа. Имам да си вземам дни. Ще подредя, проветря и ще ти направя място…Чакам те у дома….У нас….
-Знаеш ли? – още не вярваше на ушите си-Странен си.
Чувствах се лек и я нямаше излишната тежест в корема, която съм носил. 


хорър и трилър фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email