Очила

Казаха ми, че е дошъл в съзнание, но сега е упоен. Попитах за усложнения. Така и не разбрах. Имаше паника. Увериха ме, че е добре, но ще поговорят по-късно с мен. Скрит зад хирургическата маска лекар ме попита каква му се падам. Затрудних се в отговора, но бях сигурна като рекох, че съм му най-близкият човек. 
Едва в този момент ми стана тъжно. Много тъжно. Не беше човек който буди съжаление. Напротив. Той е играч, тарикат, надменен е, манипулира. От четири години се срещаме. Не съм видял да е мил с някого, нито да е мил на някого. С мен също и на мен също. Интересен е. Няма
две. Хрумванията му се невероятни и никога не казва и истината. Както и никога не сваля тъмните си очила. Не знам цвета на очите му. Сигурно и спи с тях. Никога не е оставал да спи при мен. Аз заспивам, по някое време се събуждам. Чувствам адска жажда или животински глад. Оглеждам се, сама съм. Той е изчезнал. Кога нямам представа. Изглежда освен, че не сваля тъмните очила и не спи. И си събира призовки. Не се е явил и на едно дело. Нито съм го видяла притеснен. Какви ги върши съвсем никаква представа нямам. Нито за материалният му или образователен ценз. Показвал ми е десет дипломи. Разбира се, че не са истински. Няма и тридесет. Не може да е учил толкова. Веднъж си призна, че има осми клас. Това звучеше още по-невероятно от десетте му дипломи, но май беше вярно. Не знам защо, но така го усетих. И за състоянието му нищо не научих. Представяше се ту за милионер, ту за не особено едър, но перспективен бизнесмен, харчеше на поразия понякога, но си личеше, че не го прави случайно и знае какво прави. Често се нуждаеше обаче от пари, за съвсем нормални човешки нужди. Малко хора подозираха, че изпада в подобни положения. 
Накараха ме да потвърдя, че съм му най-близкият. Съвсем се разстроих. Замислих се. Нямаше други. Измисляше си баща милионер. Съпруга и деца живеещи някъде на майната си. Майка – порно – актриса. Брат – шпионин на Мосад. Хилеше се като загубен. Каза веднъж, че имал дъщеря – хермафродит. Друг път, че бягал от мафиотската си фамилия. Как пък не, с мафиотите флиртуваше. Много пъти съм го молила да не се занимава с глупости. Ще го убият. Дължеше и на разни босове пари. Настръхвах като го чувах с какви хора разговаря по телефона. Не беше от тях. От никой не беше и нямаше никого, но сега го осъзнавах. Сега когато нямаше кой да даде нужният подпис в болницата. 
-Сериозно ли е?-попитах.
Стори ми се, че лекарят се смее под маската. Ама, че идиот. Какво му е смешното. Увери ме, че няма нищо сериозно. Бюрокрация някаква, но ще трябва да се подпиша. Преди да ми обясни за какво става дума пак го извикаха спешно. 
Ще го изгубят. Това си мислих. Кой му пука за един дребен мошеник който си няма никого. Ако остане жив ще го зарежа и аз. Само да остане жив. Нека му е за урок. Да си създаде сериозен контакт в живота. Аз твърде се водя по него. А и в крайна сметка, омъжена съм, по дяволите. И семейството ми не заслужава това. Как ми влезе под кожата, дълго е за разправяне, но вече става твърде сериозно. И защото стана твърде сериозно, и май го обичам, искам да си има някой който да се подписва за него в болниците когато някой завлечен с пари човечец го удари с тръба пред входа. Това се случи преди часове. Видях много ясно лицето. Но излъгах, че е бил с маска. Ако го беше убил щях да дам показания. Но се наведох и опипах пулса. Имаше. Досетих се веднага, че като дойде в съзнание, ще ме попита казала ли съм нещо и ако съм казала ще ми се разсърди. В неговият свят има други закони. Кой знае какви ги е надробил, че да го ударят така. По-скоро щях да му навредя, отколкото да му помогна разкриех ли нещо пред властите. Да се оправя, аз го оставям. Реших го още щом се уверих, че е жив. Опитах се да махна очилата му, но изглежда кръвта ги бе слепила с косата. Тогава дойде линейката. Сега вече съм сигурна в избора си. Зарязвам го. По добре известно време да живее сам като вълк, отколкото някой ден да умре като вълк. И за него по-добре и за мен. Ако сега беше умрял историята щеше да се разчуе достатъчно, че да стигне и до семейството ми. 
Ето го лекарят. Най-сетне. Носи и документите.
-Сериозно ли е?-попитах пак.
-Уникално е.-наистина му беше много весело-Нищо сериозно. Има сътресение, което едва ли ще доведе до усложнения. И без друго едва ли има много мозък…
Шегата му бе идиотска, но се разсмях и аз. Обаятелен мъж. 
-Подписа е за друго. Операцията не крие никаква опасност. Но подобен случаи не е известен в медицината. 
Погледнах го объркано.
-Виждала ли сте го някога без очила?
Отговорих му, че не, а той избухна в смях. Развесели и мен. Явно наистина нямаше нищо сериозно.
-Какво му е?
-Ще влезе в медицинските учебници. Очилата са се сраснали с ушите му. Ще трябва да бъдат отстранени оперативно…
Защо не се учудих. Нито ми прозвуча невероятно. Въздъхнах облекчено, махнах с ръка и се насочих към близкото бистро за да убия времето докато дойде в съзнание.
Като отворих вратата не го познах. Все едно липсваше половината му лице. Изглеждаше глупаво, а погледа му…Разочарова ме. Толкова време съм се надявала вътрешно да видя най-загадъчните очи, а то малки, миши, тривиални. 
Тъжната му усмивка, натъжи и мен. Исках да му кажа, че го оставям, а той заговори пръв:
-Защо ми причини това?
Не прочетох болка в погледа, а я имаше. 
-В какво ме упрекваш?
-Болиш.
-Какво?
-Виждам те без тях…Красива си…Повече отколкото ми е нужно.

* * *

Първо ме помисли, че съм му син. 
Заразпитва колко сме пили с татенцето. Раздразни ме. Не обичам лекари с арогантно поведение. И май се хилеше. Не ми беше никак смешно. Идеше ми да го разкъсам и ако продължаваше щях да го направя. Не знаеше какъв човек лежи в отделението му. Обясних му, че не съм му син. 
-Та колко изпи вашият професор.
-Той не е просто професор! –излях душата си-Разбираш ли? Той е Майстор. В момента при теб с опасност за живота един интелектуален извор на света. Разбираш ли! Религиозен мислител и философ. Психолог, антрополог, литературен критик, поет. Автор на стотици научни статии превеждани из цял свят. Енциклопедист и само научните му титли ще изпълнят повече страници отколкото рецепти си написал. Светило е, но не е известен в широката аудитория, защото е скромен човек. Порочно скромен при неговите възможности. Би променил света…
Млъкнах. Усетих, че с патоса си, само обърквам нещата. Обожавах този човек. Израснах духовно край него. Много от лекциите му не научих, но от житейските му принципи черпех. Общуването с него за мен бе катарзис, а той имаше слабост към мен. Държеше се като с равен, а това прави нас посредствените щастливи и способни да надскочим ръста си. 
-Не знам какъв е проблема в болницата ви.
-И аз не знам. Когато твоят гений дойде в съзнание, дано да може да го обясни. За втори път този месец се случва. Не можем да махнем очилата му. Сраснали са се ушите му.
Подиграваше ли се. Не. Усещаше се. Говореше сериозно. 
-Пихте ли много?
-Той не. Стана ми даже тъжно. Много радостен повод имах. Дъщеря ми вчера зададе първият си въпрос. Зарадва се и той. Каза, че е излязла вече от рая и е станала възрастен. Започнало е страданието на което трябва да се радваме. А също, че първият въпрос е по-важен от последният отговор. 
-Ще си побъбрим после. Вие философите сте приятни събеседници. Дано да си дал добър отговор на дъщеря си.
-Този беше по-скоро в твоята компетенция. – стана ми топло, отново изпитах желание да разкажа – Играеше си из стаята. По едно време, гледа ме плахо, притиска си гърдите. Бои се да каже, но казва. „Тука нещо мълда, мълда…” Разтуптяло се сърцето й. Обяснявам й, а тя ме пита: „Болест ли е това?” Излъгах я, че не е. Но на въпроса и не мога да си отговоря.
-Наистина сте интересни събеседници. 
-Но погледа й. Защо фотоапарата не ми беше в ръката. Уникален поглед. Не съм поет, но сигурен съм, че няма поет който да го опише. Погледа на първият въпрос. И учудващо, толкова екзистенциален въпрос.
-Ще трябва да отстраним очилата оперативно. Подпиши се тук. 
Подписах се и излязох да пуша. Не след дълго една млада медицинска сестра ме извести, че „баща ми е дошъл в съзнание и мога да го видя.”
Изглеждаше добре. Свеж, както винаги усмихнат. За пръв път го виждах без големият диоптър. 
Когато срещнахме очи, потръпнах. Имаше същият наивен поглед като дъщеря ми. 


магически реализъм