Малък дървен сувенир

Жената беше в Африка и ми донесе подарък, фигурка на някакво си там божество. 
И аз забелязах приликата, а тя сияеше.
-Нали прилича, скъпи…Нали ти прилича…
-Ъхъ…-удивен бях. Очарован и малко смутен. Имаше нещо странно, имаше. Но беше прекрасна изработката.
-Кажи, че ти прилича. Кажи, кажи…
Чудех се какво да отговоря. Често не губех дар слово, нито самообладание, но този път нещо ме накара да се почувствам странно. Прилика наистина имаше. И аз я забелязах преди още да е започнала напористо да търси потвърждението ми. За изработката на този кумир сякаш бях позирал. Приличаше на мен. Определено приличаше. 

И устните му като моите и формата на черепа. Челото му високо, а не като на африканците. Скулите му показваха характер. Не толкова твърд, че да бъде скучен, не толкова мек, че да бъде използван. Загадъчно и хитро лице, в същото време открито. Лице на човек който може да бъде и общителен. Също и суров, пренебрежителен. Когато трябва да се държи с достойнство, когато реши да е ведър и лекомислен. Човек на реда, но и човек на живота. Познал излишното, но и оценил най-нужното. Фигура в тон с времето и възможностите. Неоткрояваща се, обикновена, но с нещо индивидуална. Имаше коремче и мазнини по гърдите и кръста, обли рамене и остра брадичка с лека трапчинка. Изобщо не приличаше на негърска фигура. Напомняше на отрезнял от живота фавн. Добър съпруг и баща, някога вдъхновен поет, днес човек, твърде човек. 
Трогна ме и ме изненада. Попитах я що за божество е това, а тя вдигна рамене и се засмя. Купила го от някаква сергия за сувенири. Заприличало и веднага на мен. Постояла малко и колкото повече го гледала толкова повече и приличал. Опитала се да се разбере с продавача с жестове, но не се получило. Сторило й се даже, че й се подхилква. Сигурно била показала нещо което на техен език на жестовете звучи страшно глупаво или неприлично. Разпитала и гида, после на кораба, но африканският фолклор е богат. Включва и стари и не толкова стари божества, истински измислици и индивидуални тълкования на митологията. Никой не се досетил що за нещо може да е това. 
-Но прилича на теб, нали? Прилича, кажи…
-Прилича.
-Много нали?
-Много, да.
Целунахме се и после правихме секс. Тя заспа, а беше ранен следобед. Излязох да изпия бира, но пих три. Нещо в подаръкът ме смущаваше. Вероятно приликата. Дали не е африканска черна магия. Нелепо, но ми премина през ума. Разтърсих глава и прогоних нездравата мисъл. Магии няма. 
Казах го по-късно и на едно девойче от входа. Няма никакви магии. Никакви. 
Побъбрехме си за литература с нея. Показа ми стиховете си. Мислех да й дам кураж, но вместо това съсредоточих поглед и открих много от слабостите й. 
Не го правих със зла умисъл. Напротив. Не исках да става така, но накрая едва успя да скрие, че е просълзена. 
Странно. Почувствах топлина подобна на вдъхновение, в този миг.
Изобщо не й отиваше да плаче. Не бе толкова красива. Още по-малко и отиваше да крие сълзи – не беше толкова пораснала. 
Не исках да я разстройвам, но сама си е виновна. Защо се взима толкова на сериозно?
Аз съм добър съпруг и баща. Изпълнявам семейните си задължения и имам обществено положение, а това е много важно днес, както и вчера е било, както и утре ще бъде.
Двете ми дъщери са големи и учат в престижни факултети в чужбина. Гордост са ми те. Не нещата които пишех някога и с които спечелих уважение. И сега мога да пиша. Стига да поискам мога, но защо…
Какво имам толкова да кажа. Всъщност много имам, но то не е за казване. Има и такива неща за които чакам просто подходящото време. 
Сега изкуството на писателя е не да пише, а да не пише.
Това е.
Истинските ценности в живота трябва да се опознаят и придобият.
Чак тогава да се пише.
Не някакви незрели автори да бягат от действителният живот и да се мислят за велики.
И какво, ако са?
Голяма работа. И без тях може света. 
Добрите са пробили, а тази тук е готова да се разциври. 
Защо я мисля изобщо. Ще порасне и ще разбере, че съм бил прав. А тези които не разбират пречат и на себе си и на околните. Ето заради такива не ми се пише, а мога да пиша по-добре от тях. Сигурен съм. Но те са обсебени от музи ли, от медузи ли, от болните си мозъци или кой ги знае от що. Пилеят си живота и нищо реално не са направили. Ама нищо.
Изкачвам си стълбите и пак си мисля за африканският кумир. Има нещо нередно в него.
Глупости! Въобразявам си. Хубава фигурка. Добре сложена. Прилича на истински, а не на някакво си божество.
Изпълва ме прилив на вдъхновение. Желание да напиша нещо за „момичето разстроено от истината”. Не, по-добре „момичето което разстроих защото бях откровен.”.
Всъщност стиховете й, май не бяха никак лоши, но имаха си слабости. Нека бъдем честни. 
Жената е будна и се разюздава в кухнята. Знам какво прави. Унищожава хранителни припаси за петдесет години в противоядрено убежище. Защо не млъкне малко! По-точно, да спре да тропа за малко!
Пиша: „момичето щоего ще приеме през сълзи истината…”
Вбесявам се на себе си, защо не я разплаках до край. Вбесявам се на нея, че ме възбуди и отблъсна. Защото точно това направи. И на жена си в кухнята, че продължава да акулства, се вбесявам. Но най-вече на онези агресивни псевдо – автори, дето вместо да направят нещо в живота си само пишат. И пречат на сериозните автори да разкрият истинските човешки ценности и майсторство.
Отварям един от водещите литературни сайтове. Разбира се и днес разни такива безделници са публикували писанията си. 
Знаех го преди да погледна, но пак ме хваща яд, като виждам.
Прочетох ли или не, не съм сигурен, но и без друго не харесвам писанията им. Гласувам най-ниска оценка, за да им смъкна рейтинга.
Спомням си просълзените очи на момичето. 
После видението се разсейва, а аз се чувствам облекчен и олекнал все едно съм написал стиха, без да съм го направил.
И си мисля, защо ми е изобщо да пиша, след като мога да изпитвам чувството по толкова по-лесен начин.
Утре пак. В други ден пак. Става ми хоби. 
Стоя около час в приятно опиянение, но нещо ме срязва.
Погледнах към фигурката. Чувствах, че има нещо нередно, но едва сега забелязах какво е.
Грабнах я. Отидох в кухнята. Жена ми тъкмо беше приключила вечерята си и приличаше на спокоен син кит.
-Скъпа, - едва сдържах гласа си спокоен – защо това мъжко тяло няма член.
Огледа я учудено.
-Наистина! Няма….
Обърка се и рече:
-Изобщо не забелязах, че липсва….Ама ти как…Извинявай…
Изчерви се силно.


хумор, сатира, разказ с неочакван край