Талант

Слушайте, деца, не се заглеждайте по дупетата на мъжете на ближните си или поне не ги обсъждайте когато съм жадна. Коя ще ми купи бира, а? Аз пенсията такова…Сметки, нали разбирате. Е, дадох си малко на душата. Не ми се смейте. То не, че и аз не се заглеждах по стегнати дупета, ама такова…Ценях таланта на дядо ви. Омагьосана бях от способностите му. И не исках и за миг да си представя, че мога да го изгубя…Не знаете, да. Не знаете. Той имаше скрити способности. Само аз знаех какъв артист е. Невероятен. Вдъхновен. Изливаше се целият.
Омагьосваше. Проникваше в сънищата ми. Правеше ги невероятни. Цветни…Преситени. Пълни с реки и водопади. И ледено изворче с изстудена бира….Да, всичко имаше в таланта му. Други не го разбираха. Той самият не ми вярваше Изчервяваше се когато му кажех колко е велик. Провесваше нос, даже и малко ми се сърдеше. Веднъж, едва не ме шамароса, ама той не е такъв човек…
Да, вярно дребен и жалък изглеждаше. Нямаше чувство за хумор и извън изкуството си изобщо не беше интересен. Но имаше душа, той. Имаше. Иначе не би могъл да създава такава красота. Толкова възвишена. Толкова чиста. Истина ви говоря. Не ме гледайте опулени. Казах ви, че се криеше. Не вярваше и на мен. Ах, защо не ми повярва. Имах планове за него, а той мислеше, че или съм изкуфяла или го будалкам. По-скоро второто. Обиждаше се и по цели нощи не спеше. Раняваше ме в гърдата. Дълбоко ме раняваше като постъпваше така с мен.
Какво беше изкуството му ли? 
Той хъркаше. 
Не ми се смейте. Не знаете за какво става дума. В началото и аз не знаех и мислех да го задуша с възглавницата и даже чорапи в устата съм му мушила. Но към истинската красота се привиква. Трябва да развиеш естетически усещания, да съградиш критерии и да възнесеш към нея дух. Тя не се забелязва, а бавно се разкрива…
Не се кискай. 
Той хъркаше с душа и сърце. Симфоничен оркестър свиреше. Полифонията бе зашеметяваща. Не липсваше нота, нито имаше нота в повече. Дори при преобръщане на сън когато следваха резки импровизации нямаше звук който да наруши хармонията. Това не беше просто музика. Гласът на вселената стаен в гърдите на един човек се изливаше навън. Със страст и болка, наслада и чувство за прелест, невинност и дълбока мъдрост. Мелодията следваше свои принципи, създаваше чудати украшения липсващи в познатият ни свят. Океани бушуваха, водопади боботеха, улични канализации звънко разнасяха еротичните клюки на града, брадати музиканти свиреха по ъглите. Чупеха се бутилки и пияница пропяваше. Натиснато на пейката момиче се изсмиваше. Сластни стенания звъняха по стъклата. Нощни птици с криле вееха. Дъжд се лееше. Измислено, фантастично, невъзможно. Вкарваше ме в друга реалност. Отделяше ме от себе си. Зърната ми набъбваха и исках любов, но не смеех да го събудя. Не може да се изрече с думи. Трябва да се чуе. Омагьосващо беше…Великолепно. Наркотично. 
Не се смей. Не е смешно. Прекрасно е. Боях се понякога да го докосна за да не го разстроя. Всеки орган, всяка част от него беше инструменти. Уникални по своята изработка. Настроени. Струни в ръката на елфи и духове, клавиши и клаксони, свирещи колела и удрящи се от вятъра диви клони. Нагон и страдание, дива оргия и самодивски танци. Милиони музикални инструменти, изработени от Великият Майстор. Щом музиката беше виртуозна и инструмента е виртуозен. Тръпнех от вълнение когато се докоснех до него…И с това докосване, сама ставах уникална. Така се чувствах.
И не ми се смей. Истина ти говоря. 
Болка ми беше, че не можех да споделя с него радостта си. Не ми обръщайте внимание. От бирата е. Все така ми тръгват сълзите като е на свършване, но вие ще ме почерпите още една, нали?
Как можеше да си помисли, че му се подигравам. Не звучи като подигравка, нали. 
Възхищавах му се, а той…
Идеше ми да го напусна само за това. Вместо да бъде горд от себе си и да е изпълнен със самочувствие той даваше навсякъде да го мачкат. Прехвърляха го от служба на служба, от учреждение в учреждение, а той ни гък ни мък. Гърба му се сви, отслабна с петнадесет килограма. Стана по-мълчалив отколкото и без друго беше. Не откриваше радост в живота, ни в мен. Само службата, та службата. А там го мачкаха. И той разрешаваше. Защото се мислеше за посредствен във всяко едно отношение. Който си има само една канцеларска работа и нищо друго. Мислеше си, ей тук, ме вбесяваше. Мислеше си, че не го напускам от съжаление. И като го кажеше ми идеше да го оставя, но не можех. Това значеше и аз да изгубя радостта от живота си. И му казвах, казвах му колко е ценен, а той още повече се натъжаваше. И аз още повече страдах. Нямаше как да му накарам да ми повярва…
Веднъж опитах и това беше края. 
Мило, моля те, купи още една бира. Няма да успея да го изрека. 
Месеци мълчах. Знаех, че обадя ли се ще направя да му стане от тежко по-тежко. Мълчах и го търпях, а той се държеше като хленчещо нищожество. Не вярваше в себе си, вече не смееше и да ми се оплаче. Спря даже и да излиза с кучето. Нищо, нищо вече не искаше. И гаснеше пред очите ми.
Хапех юмрук да не започна пак да му говоря. Но му оставаше само това да си помисли, че и аз му се подигравам. Как ли не се опитах да го глезя за да се усмихне. Но не се получаваше. Накрая спря и да спи и лиши и мен от голямата радост която ми носеше.
Тогава, една нощ когато все пак заспя, записах симфонията му.
Зле премислих нещата. Няма толкова съвършена техника. Загубеше ли се звук, губеше се цялата хармония. И мелодията се превръщаше в хъркане. А и той не беше подготвен да разбере изкуството си. 
Пуснах му записа. 
С тази капка преля чашата.
Изпадна в дълбока депресия. Месеци го лекуваха насам – натам. Върна се поукрепнал, но беше загубил таланта си. 
Изглежда е пречил на останалите да спят и освен от депресията са го лекували и от хъркането. Успели бяха. 
Чувствах се убийца.
Все едно го бях погубила.
Без таланта си той беше едно голямо нищо. 
Дълго се надявах да си го върне. И изтекоха месеци докато се примиря.
И когато разбрах, че е загубил и последното качество за което съм го обичала.
Тогава го обикнах истински.