среда, 19 сентября 2012 г.

Виртуалният вампир

Малко оставаше и щях да изгубя очите си. 
Извърнах се в последният момент. 
Стана много бързо. 
Една капка изгори клепачите ми. 
Потръпвам още като чуя покрай мен да минава мотоциклет. 
Мислех за съвсем друго. Нямам общо с далаверите им. Изобщо не приличам на онзи човек който е трябвало да обезобразят. Хванаха хлапаците. 

Всъщност размина ми се. Проявил съм бърза реакция. Уверяваха ме, че няма да останат белези. Парализира ме мисълта, че можех да остана без очи. Миг преди едва да ги изгубя светът ми изглеждаше достатъчно красив за да бъде наблюдаван и хората достатъчно глупави за да бъдат обичани и с наслада да бъда един от тях. Затварям се често, понякога работя по много. Топлите облачни следобеди са ми като първата чаша бира, преди да изпия останалите. Дъждът заплашва, но няма да завали. Слънцето премигва. Прилича на капризно момиче. Никакво е и е прекрасно, а на мен ми идва да пропиша поезия, но правя нещо по-пълноценно. Разпущам с бира и непозната компания, а утре пак ме чакат реда цифри и цялата световна лудост събрана на работната ми маса. Исках да виждам, да нямам съзнание. И тяло да нямам, а да бъда едно огромно разгърнато като плащ зрение. Тогава изръмжа мотоциклета… 
Следващите часове приличаха на кошмар. Сирени, линейки, блъскане на колички в тесните коридори на спешно отделение. Крясъци на пострадали. Не можех да различа между тях своя. В един момент крещях само аз: 
„Ще имам ли лице!” 
Биха ми успокоителни. Сънувах, че току що излизам, а времето е слънчево дъждовно. Никакво и прекрасно, очаквам да минат мотористи и да плиснат киселина върху лицето ми. Но те не минаваха, защото всичко вече се беше случило и отминало. 
Можех ли да предположа тогава, че това е началото на най-хубавите мигове в живота ми? 
Бях шокиран и потресен. Не смеех да си покажа лицето навън. Имах чувството, че съм човека – жаба, Джони Красавеца, плашилото за децата в махалата. Не съм бил пострадал тежко. Казваха ми и почти си вярвах, че вярвам, но дълбоко в себе си възприемах живота си за тотално променен. 
От вътре бях по-изгорен. След по-малко от две седмици по лицето ми не остана и следа от преживелицата, но аз продължих да не излизам още дълго и бавно да създавам Виртуалният вампир. Честно, започна да ми харесва… 
В началото беше боязън от външността ми, после страх от мотористи, после нямаше страхове, но новият ми образ ме обсеби. 
Преди използвах интернет изключително за работа. Гледах с недоверие хора които твърдяха, че за тях е забавление. През седмиците в които бях обезобразен и шокиран, просто нямах алтернатива. И така се появи Виртуалният вампир. В началото, плах и неопитен. Нерешителен и любопитен. Надничаше навсякъде. Смигаше, усмихваше се. Държеше се като олигофрен. После започна да проявява качества които не съм предполагал или съм предполагал, че имам, но на които не съм обръщал никакво внимание. Изплъзваше се от мен, изявяваше ме по различен начин. Той имаше поетичен език, обичаше да обича, красиво редеше думи, рисуваше с тях. Ухаеха и имаха цветове. Беше искрен и възвишен. Познаваше душите, надникваше в тайните. Предизвикваше интерес у другите, разгаряше моя към тях. Нямах вече белези по лицето, но играта продължи. Лудувах. Къпех се в идеи. Разтворих се в едно различно общуване. Сънувах понякога мотористи. Стрясках се и заставах пред компютъра. Спусках щорите за да не видя, че навън е слънчево – дъждовно. Знаех, че някой от отсрещният край ме очаква, а аз самият също очаквах. И постепенно заприличах повече на Виртуалният вампир отколкото на себе си. Той беше по-богат и по-освободен, за жалост – виртуален. Малко му завиждах. Но и започна да ми омръзва. Усетих, че е лишен от развитие. Вечно е съществувал. Преди виртуалната среда го е имало като смисъл и трепети. Дух и копнежи. Романтик и сатир. Интересен е, не е действителен. Освен това паразитира истинското съществуване. Защото сам не може да има свое. Намалих постепенно влиянието му върху ежедневието ми. Не исках да ме затвори в себе си и да повярвам, че съм Виртуалният вампир. Тогава се появи Залив. Тя беше крехка и ненадейна. Имаше особена сетивност, особен изказ. Невероятно очарование. Интелектуални капризи. Приличаше на слънчево дъждовен следобед. Всичко можеше да се очаква от нея. Сръдни и смях, целувки и еротични излияния. Струваше ми се ту тийнейджърка ту старица. Приличаше на шеговита закачка и на гостенка от луната. Пърхаше с понятия. Опрашваше съзнанието ми с усмивки. Целуваше ме с думи тъй, че все едно десетки устни плъзгаше по тялото ми. Не казваше нищо за себе си. Дълго не казваше. После започнахме да се разплитаме. Оказа се с година по-голяма от мен, но изглеждаше с пет по-млада. Боеше се, че видим ли се, ще бъда разочарован от нея, все така ставало. Не искала да ме загуби, бояла се да не я загубя. Аз също, аз също… 
На няколко пъти срещата ни пропадна. Все казвах нещо излишно и я разколебавах. Накрая написах с крещящи букви, простото: 
„ЧАКАМ ТЕ!” 
Защото не бях Виртуалният вампир. Той беше мой. Говореща дреха, шепот в ухото ми, трепет в гърдите ми, думи под езика ми. Но не, не бях аз. 
Боях се, но не го признавах и пред себе си. 
Но всичките ни опасения се оказаха напразни. 
Слънчево руса с дъждовни очи. Топла същност с аромат прохлада. Разплака се. Прегърнах я. Имах чувството, че не я прегръщам за първи път, а бе за първи. 
Не можахме да си кажем всичко. Любехме се. Остана при мен. Нямаше какво да я връща назад. Така каза. Ако е имала нещо, скъсала е с него. 
Най-решителният човек който съм виждал. Оказа се и прекрасна съпруга. Имах чувството, че дома ми е два пъти по-широк. Пет пъти…Така го освежаваше присъствието й. Менеше настроения и парфюми. Вкусове към музика и храна. Речник и начини по които отдаваше и се отдаваше на ласките. Възгледи и темпераменти. Стил на обличане и поведение. Всяка вечер ме посрещаше различна жена, а беше една. И бавно разкриваше между ролите си, неизменната и заложената в недрата й. 
Сладко хапеше юмруче като се замисли. Драскаше по книгите и ме дразнеше. Вместо да спре цигарите, аз пропуших покрай нея, а тя започна да пие бира покрай мен, но не можеше да носи и ме разсмиваше. Пребледняваше и се разтреперваше на петдесет метра от игрална зала и ме молеше да обиколим от другаде… 
„Не, че съм хазартна натура, ама миличко…” 
Засмивах се, прегръщах я и отклонявахме маршрута си. 
Забавно ми стана, че някой използва ника ми. На мен вече и без друго отдавна не ми беше нужен. Виртуалният вампир беше влязъл в мен, изпълнил своята мисия и сега служеше на друг. Като приказка. Откакто заживях с нея, използвах интернет изключително за работа. 
Прочетох няколко неща на фалшивият виртуален вампир и настроението ми леко се развали. Не знам защо, не трябваше. 
Станах от компютъра, отидох да пия бира, но ме изпълни параноичното усещане, че това което виждам и става не е истинско. Въобразявам си го, а в действителност продължавам да витая по някой сайт като Виртуалният вампир. 
Пиша в момента, общувам с някого и си представям, че изживявам това което ми се случва. 
Разтърсих глава и се разсмях. Този който се подписваше сега като Виртуалният вампир имаше много, много близка до моята стилистика. 
„Не съм излязъл от виртуалното пространство? Но това са глупости…Останах си фантазьор, въпреки, че съм излязъл.” 
През следващите дни бях подтиснат, а тя се досети защо. 
-Ще го разкарам.-смигна ми и ме целуна. 
-Какво ти е направил човека? Може дори да не знае, че е имало някога друг Виртуален вампир. 
-Ей така. Просто ще го разкарам…. 
-Не се занимавай с глупости. Днес доста поспечелих, хайде да поизлезем и да си избереш какво да си купим…После ще се напием… 
Целуна ме и ми каза, че много ме обича. За пръв път се случи аз да се напия, тя не. Сигурно е видяла трудности с прибирането ми. 
На сутринта докато ми беше крив света я видях усилено да трака на клавишите. Досетих се какво прави, казах й да не се занимава с глупости и затичах към банята…. 
-Остави човека! 
-Не е друга регистрация. Използва твоята. 
-Е, и? Виртуалният вампир е моя измислица. Ти си реалността ми. 
-Прав си…Но е малко зловещо…-рече и изключи от шалтера компютъра. 
Казах й да не го прави, а тя взе да се подмазва и не можах да й устоя. Най-добрият лек срещу махмурлук е ранобудната любов. 
В следващата седмица данъчните направо ме разбиха. Хвърчах от гише на гише без да мога да оправя неуредиците. Вечер се връщах скапан и даже бирата ми горчеше. 
Нямаше как да забележа. Как слага клавиатурата на краката си, ръката й обвива мишката като длан. Очите й са пълни с колебание. Докато заговори отново с Виртуалният вампир. 
Не другият мъж. Не. С Виртуалният вампир. 
Една вечер не я намерих. 
Не беше излязла от регистрацията си. Прочетох краткото изречение: 
„ЧАКАМ ТЕ!”


любовна и еротична психо - драма

3 комментария:

Follow by Email