понеделник, 17 септември 2012 г.

Не си ти!


Имахме радостни и нерадостни моменти.
Тя си имаше компютър. Аз не разбирах поезията й, тя не обичаше да попълва кръстословици. 
Имахме един наш таен плаж недалеч от китно курортно селце. 
Имахме „нямане”. 
И разбрахме колко много имаме. Че не се разбираме винаги, беше доказателство, че се разбираме добре. 

Имало е случаи, тя да сънува, че лети, а аз да сънувам лястовици. Тя да изрича преди мен, изречението с което искам да я изненадам. Аз да изричам преди нея изречението с което иска да ме изненада. Аз да пия на вечерта, а на другата сутрин тя да повръща и да я стяга главоболие. 
Когато пътувах говорих различно. Устните ми бяха притръпнали. Фразите по-изящни. Моите са разпокъсани и тромави. Аз съм от хората които говорят с присъствие. Сложността на речника ми е чужда. Отдалечах ли се от нея, започвах да говоря подобно нея. Ако беше при мен и говорех като нея, значеше, че тя се е отдалечила в съзнанието си. Някъде далече е където трябва да я оставя сама, докато тя реши да се завърне. Тревожно я чаках, затъжвах се за нея, а тя беше в прегръдките ми.
Преди две години откриха тайният ни плаж. Стана отвратително гъмжище.
Преди година си оперирах сливиците и гласът ми се промени. 
Тя започна да пуши повече от мене, аз да кашлям повече от нея.
Белите й косми я правеха да изглежда по блестящо руса.
Ще убия някой заради нея. Смеех се наум, разбира се. Тържествувах даже. Мечтаещите погледи, вдигаха, ако не самочувствието ми, то поне чувството ми за хумор. 
Знаеше, че побеляването само я разкрасява. Миналата зима при първият сняг излезе боса и по бяла нощница на двора. Заприлича на Снежанка, а после две седмици изгаряше от жажда, че не може да си пийне ритуалните сто грама коняк вечер, защото вземаше антибиотици. Кафявите й очи станаха златисти. И заприличаха на две чаши коняк близо до които потрепва свещ. 
Ще убия някой заради нея. Смешно ми беше, но на миналият й рожден ден букета рози изведнъж ми заприлича на кръвта на някой който съм убил заради нея и сега отивам да нацапам и нейните ръце. 
Беше кратка частица от секундата, но ми заприлича на тежък и продължителен кошмар. 
Стори ми се, че прие подаръка твърде спокойно. Нима очакваше вместо рози кръв. 
Ами, аз какво искам! 
Прие го както се приема. 
Естествена реакция към естествен подарък. А може и да й са омръзнали розите.
Не убивам ли страстта с повторение? Не преиначавам ли символа? А и розите са едни и същи. Все свежи и по свой си начин фриволни. Докато тя при всеки следващ рожден ден става все по-различна от времето когато за пръв път и ги поднесох. Знакът на любовта се превръща в знак на неразбиране и слепота. 
Тя отдавна не е розата, а вишната. 
Не е украшение, а плода.
Мисля си ги и аз…
Просто се комплексирам от липсата си на въображение.
Да й поднеса божур? Цвете без аромат, ако имаше, цвете което би поела от нейният и би ухало на нея, щях да й подаря.
Усмихвам се и си мисля глупости. 
Какво ли зависи чак толкова от един нормален жест на внимание.
И всекидневието ни повтаря, така както аз повтарям подаръка си, но именно в това повторение изостряме сетива, разум и страст, за открием различието. 
И тази година…
Господи, колко по-красива е от всякога с тези бели кичури. Не знаех, не бях забелязвал, че блондинките се подмладяват с остаряването. Или поне с една се случва така…
Напоследък е потънала и раздразнителна. Буря и ситуационни комедии, е. Забравя си телефона в джоба си и го търси из стаите. Опитам ли се да й подскажа крещи:” Не ми противоречи!”, а после като се разсмея и разбере защо ме гони с чехъл из стаята. Бърка рецепти и открива нови кулинарни шедьоври. Не мога да й призная, че ми харесват, че ще помисли, че й се подигравам. Пише по няколко стиха на ден. Имало е години да не го прави. Хубави са, макар да не ги разбирам. Знам го, хубави са. И не са за разбиране. Те са стихове които се знаят преди да бъдат прочетени. 
Затъжвам се за нея. Пак в прегръдката ми е далеч от мен и пак започвам да говоря като нея за да я догоня там където не бива да я стигам. Защото там иска да е малко сама.
Спирам, а устните ми горят и чувстват допира по нейните, без да сме се целунали. 
Езикът ми е змия която не слуша факира. Играе си собствен танц. Бунтува се и пише еретични истини по небцето. 
Изгарям го на клада от мълчание. 
Но не бива да й говоря с нейните думи. Не бива да я догонвам там където е. 
И за да не експлодирам, започвам да правя нещо което никога не съм правил. 
В транс съм, не мога да се овладея. Знам, че постъпката ми е налудничава и смехотворна, но нямам власт. Ръката се плъзга. Ръката вае. Гони смисъла. Изгаря в противоречия. Балансира над лудостта. В нея се е стекъл мозъка ми. В главата ми няма никой. Напълно обезумял съм. Само тя е разумна и пише. Пише стихове. Плъзга се по листа. Никога не е писала стихове. Никога не ме е вълнувала поезията. Живея с поетеса защото е прекрасна жена, но дори нейните стихове понякога ми идват в повече.
Изпускам автобуса защото пиша.
Не се качих в колата, защото ми се стори, че съм забравил правилника за движение.
Струва ми се, че виждам някогашният таен плаж, преди да бъде опорочен. Гледам скрит от храстите как аз и тя правим любов. Не съм точно аз. Двамата съм. 
Хващам такси и продължавам да пиша. Виждам картини които ми изглеждат познати, а никога не съм видял.
Таксиметровият май не ми върна ресто.
Пиша по малко и в следващите дни. Допълвам, преправям. Също като нейните не разбирам и своите стихове, но знам, че са хубави. 
И знам какво ще й подаря тази година за рожденият ден.
Чете го първо с леко учудване. После ми се струва, че става с по сантиметър от всякъде по-голяма, а обема на белите й дробове е десетократен. Вдишва всичко и го издишва оцветено от възбуда. 
Очите й пак са в цвят на коняк. Усмивката е на непозната богиня, не на моята съпруга. 
-Това не си го писал ти!
Иде ми да я излъжа, тъй уверена е, но казвам истината.
Гледа ме смутено, после смущението изчезва.
И впиваме устни.
Щастлива е. Щастливи сме. В следващите дни беше като тогава когато заживяхме заедно. Чуруликаха всички стаи. От всякъде се носеше гласа й.
Говореше прекрасни глупости и се смеехме като побъркани.
Една сутрин ме събуди тишината. 
После открих бележка на масата:
„Ще намеря онзи който написа стиховете. Не си, не си ти…Ще го търся и ще го намеря. Ти ми откри, че съществува. Ти, макар сам да не го знаеш. Ще го намеря само да го видя. А после навярно, разочарована ще се върна при теб…”

любовна и еротична психо - драма

човек и изкуство

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email